Комарите са двукрили насекоми, с по шест крака. Комарите са дълги ок. 15 мм. и тежат ок. 2,5 мг. В света съществуват ок. 3000 вида комари. Но само някои тропични и субтропични видове са опасни за здравето.

Има съществена разлика в ролите на мъжките и женските индивиди. Докато мъжките се хранят с растителни сокове и цветен прашец, женските имат нужда от кръв, за да се снабдяват с протеин, който им е необходим за процеса на размножаване. Женските комари разполагат със сложна система от сензори. Привличат ги топлината, влагата, млечната киселина, въглеродният двуокис, силните парфюми, алкохолът и анхидридите на карбоновата киселина.

Когато разпознае жертвата си, женският комар каца върху него и забива хоботчето си в кожата му. Хоботчето на женския комар е снабдено с миниатюрни зъбчета, служещи за закрепване на комара към кожата на жертвата и за смученето на кръвта й. Убождането не достига до нервната тъкан и затова не предизвиква болка.
След като се нахрани с кръв, женският комар снася яйцата си, за да даде начало на нов жизнен цикъл.

Любимата плячка на женските комари са децата и възрастните с наднормено тегло и с височина над 180 см.
Комарите са активни и денем и нощем, въпреки че най-агресивният им период е между залез и изгрев слънце Дъждовете и влажното време са идеални условие за досадните комари.
Ухапването от комари почти винаги предизвиква реакция на организма, изразяваща се в зачервяване на кожата и силен сърбеж на ухапаното място. Понякога, при по-чувствителни организми като следствие от разчесването могат да се получат подуване, рани, инфекции, повишена температура, нарушения в кръвното налягане, стомашни проблеми, сърцебиене, астматични кризи.
През хоботчето на комара, чрез остатъци от кръвта на предишни ухапани, могат да се пренесат някои заболявания като малария, жълтеница, тропическа треска и др. В географските области, където теи заболявания са разпространени, комарите представляват сериозна опасност за пренасянето им.

 Превел: Тихомир Георгиев

Автор: ScienceDaily

 Учени, които използвали малки частици генетичен материал за да се намесят в репликационния процес на смъртоносния вирус Ебола успешно са предпазили от хеморагична треска и смърт маймуни изложени на вируса. Данни за изследването за публикувани в изданието на Lancetот тази седмица и се изказва предположение,че такава защита трябва да е възможна и при хората.

 "През последното десетилетие ние изпробвахме различни подходи за лечение на смъртоносните вируси като Ебола"казва съавтора д-р Лиза Хенсли от Медицинския изследователски институт по инфекциозни болести към армията на САЩ (USAMRIID). "Никой от тях не даде пълна защита на заразени с вируса Ебола примати. Досега."

 Използвани са частици наречени малки взаимодействащи РНК (siRNA), целта на изследователите е протеин (наречен L-протеин), който е от основно значение за репликацията на вируса Ебола. РНК инхибиторите (RNAi)  са базирани на естествен генен механизъм използван от клетките, като за терапията с РНК инхибитори е важно техниката за пренасяне на последните да е ефективна.

 Липидни наночастици (LNPs) са най-широко използваните при siRNAметодите. В това изследване екипът е използвал технология нареченена SNALP (стабилни нуклеидни ацидно-липидни частици) за да пренесе терапевтичните средства до съответните места заразени със Заирски щам на вируса Ебола ( ZEBOV ).

 На група от три маймуни макак резус са даванивенозно анти-ZEBOV siRNA 30 минути след излагането  на вируса и отново на ден 1, 3 и 5. На друга група от четири макака е давано средството след 30 минути и след  1, 2, 3, 4, 5 и 6 дни след излагането на ZEBOV.

 Две от трите животни в първата група (които получили четири пъти лечението) за били защитени от смъртоносната ZEBOV инфекция и оцелели. Всичките четири маймуни, които получили седем пъти средството за лечение били защитени. Лечението е понесено добре от втората група, като има малки промени в чернодробните ензими, нещо което може би е свързано с вирусната инфекция.

 Според водещия автор д-р Томас Гийсбърт от Медицинския факултет на Бостънския Университет изследването е първата демонстрация на пълна защита чрез използване на РНК инхибитори от смъртоносна за хората болест при примати.

 "Вярваме, че това изследване сочи качествата на незабавното използване на Ebola SNALP като контрамярка при лечение на заразени с вируса на Ебола пациенти при епидемия или при лабораторни експерименти"казва той.

Вирусът Ебола причинява хеморагична треска и смъртността при хората е 80 процента. Вирусът, който може да причини зараза по въздушен път (въпреки, че по-често се разпространява чрез кръвта и телесните течности на заразени пациенти) е заплаха за човешкото здраве в глобален мащаб, както и потенциално терористично био-оръжие.

Понастоящем няма налични ваксини или лечения, затова изследователите разботещи с вируса трябва да правят това в маскимално защитени лаборатории (ниво на биозащита 4). В тези специално построени лаборатории изследователите носят "космически костюми"и дишат филтриран въздух докато работят, а всички отпадъци от лабораторията също се стерилизират.

SNALP-RNAiтерапията използва метод разработен от Tekmira Pharmaceuticals Corporation of Vancouver, BC. Предишно изследване е показало, че тези siRNA изцяло защитават морски свинчета, когато лечението е приложено скоро след получаването на смъртоносна доза ZEBOV. И докато изследванията при гризачите са полезни за оценка на възможностите на лечението те обикновено не се използват  за предсказване на ефикасността при по-точните модели изполващи примати.

Преди да се получи лиценз за използване върху хора ще са необходими още изследвания върху маймуни за да се уточни дозировката, да се провери токсичността и т.н.

"Значението на това изследване е по-голямо от защитата от вируса Ебола"казва полк. Джон Скворак, командващ USAMRIID. "То представя потенциал тази концепция за бъде използвана и при други вирусни заболявания".

Превел: Тихомир Георгиев
Автор: ScienceDaily (June, 2010)

Загадката за това как най-големите живи влечуги - соленоводните крокодили, които въпреки че са лоши плувци, са успели да се разпространят на толкова много острови в Южния Тихи океан отдалечени един от друг с огромни водни пространства, най после е разрешена от група австралийски еколози.
Те са публикували изследването си в Journal of Animal Ecology - издание на Британското еколожко дружество. Авторите твърдят, че както сърфистите хващат вълните, така и крокодилите яхат океанските течения за да преминават големи разстояние в открито море.
Соленоводните крокодили (Crocodylus porosus) са влечуги живеещи основно в реки и естуари. Зоната на разпространение обхваща над 10 000 км² в югоизточния Пасифик - от източна Индия до Фиджи и от южен Китай до северните части на Австралия. Въпреки, че прекарва по-голяма част от живота си в солени води този крокодил не може да бъде считан за морско животно по начина, по който такива са костенурките, защото зависи от сушата за да си намери храна и вода.
Има много случаи, в които се твърди, че далеч навътре в морето са забелязани големи крокодили, но това е първото изследване, което чрез използване на подводни акустични сигнали и сателитно проследяване показва, че при дългите си пътувания соленоводните крокодили яздят повърхностните течения, което им позволява да пътешестват от един океански остров до друг.
Резултатите от изследването обясняват защо, въпреки че са разпространени на толкова големи разстояния, не са се появили различни видове соленоводни крокодили.
Д-р Хамиш Кембъл от Университета в Куинсланд и негови колеги от Агенцията по парковете и дивата природа на Куинсланд и от Австралийския Зоопарк са работили край река Кенеди, в Северен Куинсланд, Австралия, като със сонарни трансмитери и подводни приемници са следили 27 възрастни соленоводни крокодила за да запишат техните движения за период от повече от 12 месеца.
Записани са над 1.2 милиона комплекта данни и е открито, че и мъжките, и женските крокодили предприемат далечни пътешествия, като често изминават над 50 км тръгвайки от дома си и достигайки до речните устия или в открито море.
Данните сочат, че крокодилите винаги започват пътешествието си по време на смяна на прилива и отлива, което им позволява да се движат по течението, а свършват пътуванията си като се качват на речния бряг, когато течението се обърне срещу тях.
Екипът, в който е участвал и покойния Стив Ъруин (Ловецът на крокодили) е направил и нов анализ на стари данни за няколкото проследени със сателит крокодили по време на техните океански пътешествия. Като наслагват на картите движенията на крокодилите и повърхностните течения изследователите откриват, че крокодилите показват подобно поведение и когато са в открито море.
Един от крокодилите, следен със сателит, 3.84 метров мъжкар напуска река Кенеди и пътува 590 км за повече от 25 дни и достига западния бряг на полуостров Кейп Йорк (Куинсланд, Австралия), като настройва пътуването си така, че да съвпадне със сезонните течения в залив Карпентария.
Втори крокодил, 4.84 метров мъжкар пропътувал над 411 км само за 20 дни от източния бряг на Кейп Йорк, през Торесовия проток до река Уенлок на западния бряг на Кейп Йорк. Торесовият проток е известен със силните си течения и когато крокодилът пристигнал течението било в посока срещуположна на неговата. Крокодилът изчакал в залив четири дни и преминал чак когато течението станало по посока на неговото пътуване.
Според д-р Кембъл "Соленоводният крокодил населява островите в Индийския и Тихия океани и тъй като е единствения вид жив соленоводен крокодил, то вероятно има редовно смесване на популациите. Понеже тези крокодили са лоши плувци не изглежда вероятно те да плуват през огромните пространства. Но те могат да оцелеят дълги периоди в солена вода без да се хранят и да пият, така че само чрез пътуване, когато повърхностните течения са попътни, крокодилите могат да се придвижват на големи разстояния в морето. Това не само ни помага да разберем как соленоводните крокодили се придвижват между океанските острови, но и е в полза на теорията, че животните от разред крокодили са преминавали обширните морски препятствия по време на еволюционното си развитие в миналото."

Ехинококоза, Кучешка тения

(Echinococcosis, hydatid disease, Unilocular hydatid disease)

Причинител и разпространение.

Кучешката тения ( Ехинококоза)е тениино, паразитнозаболяване с хронично протичане, при което се уврежда най-често черният дроб, но е възможно да се засегнат също белите дробове, бъбрек, мозъки други органи. Разпространено в почти всички страни от петте континентаи се наблюдава най често през пролетно-летния сезон.Най-широко разпространение има в страните с развито говедовъдствои овцевъдство.

 Кучето е най-благоприятният краен гостоприемник у нас. По-често са заразени скитащите и овчарските кучета,отколкото ловните и домашните. Заболяването е широко разпространено и сред хората. Заболяват хора от двата пола и от всички възрастови групи. Наблюдава се по често при селското население, но се наблюдава тенденциозно нарастване на заболелите и при градското население. Кучешката тения се определя като антропозооноза, т.е. заболяване, което се разпространява, както сред животните, така и при хората. Причинителите на заболяването са паразити,които сеотнасяткъм т.нар. биохелминти. Поради факта, че имат сложно развитие, защото освен от краен гостоприемник (домашните и диви кучета, чакали, хиени, лисици, рисове, койоти, порове и др.), те се нуждаят от междинен гостоприемник (човек, селскостопански животни - овце, кози, едър рогат добитък,коне,свине и др.)

 Echinococus granulosusе най-малкият тениид по кучето с дължина 2,5 до 9 мм. Сколексът е малък, а ростелумът притежава 26-40 кукички.Тялото се състои от четири членчета, последното от които съдържа яйцата (онкосферите) на паразита, като всяко членче съдържа 400 до 800 яйца. Среща практически в цял свят, главно пасища, където съществува вероятност кучета да погълнат органи от заразени животни

 Echinococus unilocularisе ларвната форма на кучешката тения. Представлява еднокамерен мехур, изпълнен с бистра течност. Размерите му варират от орех до детска глава.

 Хидатидна капсула.                                                    Загнояла хидатидна капсула.

Причинител:

 Човешката ехинококоза (hydatidosis, или hydatid disease) се причинява от ларвните форми на цестодите (лентовидни червеи) от род Echinococcus: 

 Echinococcus granulosusпричинява цистозна ехинококоза (cystic echinococcosis), която е най-често срещаната форма. КУЧЕ

• E. multilocularisпричинява алвеоларна ехинококоза (alveolar echinococcosis). Засяга основно котки, защото ядът източника - плъховете!
• E. vogeliпричинява полицистозна ехинококоза (polycystic echinococcosis)
• E. oligarthrusе много рядка причина за човешка ехинококоза

 Echinococcus granulosus scolex

E. multilocularis

Жизнен цикъл:

Достигнал до полова зрелост (Echinococcus granulosus– с дължина от 3 до 6 mm,за разлика от говеждата и свинската, които достигат няколко метра.) пребивава в тънките черва на крайните гостоприемници, кучета или други месоядни.Полово зрелите проглотидикоито се намират в края (опашката) на глистаосвобождават яйцата, които преминават въвфекалиите. С екскрементите на кучето те попадат във външната среда и замърсяват тревата, плодовете, зеленчуцитеи водата.Немалка част от тях полепят и по козината на кучето. След поглъщане от подходящ междинен гостоприемник (при естествени условия: овце, кози, свине, говеда, коне, камилии човек), яйцата се излюпват в тънките черва и освобождават онкосфери, които проникватактивнопрез чревната стена и мигрират по кръвоносната система до различни органи (бял дроб, бъбреци, панкреас, далак, главен мозъки дори окото), най-често до черния дроб или белия дроб.  В тези органи онкосферата се развива вехинококовациста,  която постепенно се уголемява, произвеждайки протосколекси и дъщерни цисти, които изпълват цялата и празнина. При човека, свинята, коня ехинококовите мехури се локализират най-вече в черния дроб, а при преживните животни — в белия дроб.Ехинококовата киста (мехур), представлява ларвна форма на кучешката тения. За първите пет месеца от развитието си, кистата достига размери около 3-5 мм – колкото просено зърно. След петия месец се формира фиброзна капсула, която е израз на защитна реакция от страна на организма. По този начин той се опитва да ограничи развитието на паразита. Оттук нататък кистата расте в продължение на години и може да достигне размери колкото главата на новородено. Кистата има млечнобели собствени стени, които приличат на яйчен белтък. Стената и се състои от два слоя – хитинова и герминативна мембрана. Последната произвежда и „ражда” сколекси. Това са главичките на бъдещите тении. Те плуват свободно в течността на кистата и формират т.нар. хидатиден пясък. Броят на сколексите в една киста може да надхвърли 2 милиона. Киста, която съдържа сколекси се нарича фертилна – плодовита. При руптура (спукване) на такава киста, организмът е заплашен от анафилактичен шок поради навлизането на голямо количество чужди белтъци в кръвната циркулация. В случай, че преживее шока, милионите сколекси, които са попаднали по органите, започват да растат и от тях се развиват нови ехинококови кисти. Състоянието се нарича вторична ехинококоза и е с лоша прогноза..Получава се както след спонтанна руптура на мехура, така и на хирургическа намеса. В този случай, ако не се развие анафилактичен шок, се развива генерализирана ехинококоза.Неблагоприятна е прогнозата когато тези кисти пораснат. Съществуват и афертилни кисти, които не съдържат сколекси.

Заразяване.

 Крайният гостоприемник (месоядни, най често кучето)се заразява чрез поглъщане на съдържащи цисти вътрешни органи на заразени междинни гостоприемници (най често се слчва да е овцата).  След поглъщането протосколексите евагинират (вдлъбват се), прикрепят се към чревната мукоза (лигавица) , и се развиват в зрели форми в рамките на 32 до 80 днии живеят 5-6 месеца..И така цикъла се повтаря отново.

Човекът се заразява с яйцата на кучешката тения основноот:

 -          Не добре измити салати, марули, зеле, спанак, ягоди, лук, зеле, магданоз както и плодове, които се събират от земята !

 -          Вода достъпна за животни или открити водоеми !

 -          Чрез директно вдишване (рядко)

Най често се засягат гледачи на селскостопанските животни - овце, крави, кози и др., по време на млекодоене, обработка на вълна и пр.  !

 Ако човекизяде черен или бял дроб с ехинококова киста, той няма да се зарази.Въпреки това не се препоръчва консумацията на подобни продукти.

Същият жизнен цикъл се наблюдава при E. multilocularis (1.2 до 3.7 mm), със следните различия: крайните гостоприемници са лисици, а до по-малка степен кучета, котки, койоти и вълци; междинните гостоприемници са дребни гризачи; ларвният растеж (в черния дроб) остава в пролиферативен стадий, в резултат от инвазиране на околните тъкани. 

 При E. vogeli (до 5.6 mm дължина) крайните гостоприемници са кучета; междинните гостоприемници са гризачи; ларвните стадии (в черен, бял дроб, други органи) се развиват вътрешно и външно, като образуват множество мехурчета. 

 E. oligarthrus (до 2.9 mm дължина) има жизнен цикъл, който включва представители от сем.Felidae като крайни гостоприемници и гризачи като междинни гостоприемници. 
Хората се заразяват при поглъщане на яйца , с последващо освобождаване на онкосфери в тънките черва и развитие на цисти , , ,  , ,   в различни вътрешни органи.

 Клинични признаци:

 Инфекцията с:

 Echinococcus granulosusнай-често не се забелязва с години, преди уголемяващите се цисти да причинят признаци на заболяване в засегнатите органи. Проявите на болестта зависят от месторазположението на нарасналата по размери ехинококова киста.Инфекцията най често се добива в детската възраст, но често могат да изминат години и дори десетилетия преди да се появят изразени клинични симптоми.  От времето на заразяването до появата на първите признаци в резултат на опаразитяването с кучешка тения минават обичайно няколко години, нерядко до 10 и повече години.  Най-рискови по своите последствия са кистите, разположени на територията на главния мозък, като симптоматиката е сходна на тази, свързана с развитието на доброкачествени и злокачествени туморни образувания. Със сериозни последствия и усложнения може да бъде свързана локализацията на кистите в черния дроб, гръбначния стълб, бъбреците, белите дробове и пр. При засягане на черния дроб може да се наблюдават коремни болки, уголемяване в областта на черния дроб, запушване на жлъчния канал.  При засягане на белия дроб може да се наблюдава болка в областта на гърдите (подребрието), обриви, кашлица, задух, храчене на кръв. Ако имаме разкъсване (руптура) на киста в белия дроб наблюдавасевнезапно откашляне на  голямо количество бистра, солена течност. Рядко се откашлят части от хитиновата мембрана (с вид на сварен белтък). Началото на болестните прояви може да бъде сравнително остро и неочаквано, при условията на привидно добро здраве и липсата на каквито и да били оплаквания. Това се случва, когато във връзка със значими физически усилия, неочакван удар или дори спонтанно.  Разкъсване на цистите може да доведе до развитие на треска, уртикария, еозинофилия, анафилактичен шок, както и разсейване на цистите. 

 Echinococcus multilocularisзасяга черния дроб като бавно растящ, деструктивен тумор, с коремни болки, запушване на жлъчния канал и понякога метастатични усложнения в белите дробове и мозъка. 

 Echinococcus vogeliзасяга главно черния дроб, където се развива и оказва влияние като бавно растящ тумор; развитието на вторични цисти е обичайно усложнение.

 ехинококовата киста се спука. Изливът на течността, която се съдържа в кистата, притежаваща белтъчни и други чужди на организма молекули и съединения, може да предизвикат състояние на шок. Друго тежко усложнение е загнояването на самата киста, причинено от микроорганизми. Сложни по своето развитие са случаите, при които в човешкото тяло на болния са се развили няколко кисти в различни органи.

Лабораторна диагноза:

 Диагнозата на ехинококозата се основава най-често на ултразвукография, подкрепена от положителни серологични изследвания, ехографски, рентгенологични, компютърно-томографски и други образни техники. Целта на тези изследвания е да се установи точната локализация на ехинококовата киста и нейната големина.

 В помощ на диагностиката се използват и лабораторни тестове и изследвания с оглед на промени в кръвната картина, както и за установяване на специфична и характерна промяна в имунологичната реактивност на заболелия пациент. Доказване на специфични за ехинококозата антитела се извършва с помощта на Елайза-тестове, чрез имунофлуоресцентна техника и реакция пасивна хемаглутинация .

 Лечение и профилактика:

 Медикаментозно- Mebendazole 400mg три пъти дневно в продължение на 30 дни. При необходимост курсът се повтаря.

 Хирургично. Прилага се пункция на кистата на черния дроб под ехографскиконтрол. Много пациенти могат да се лекуват успешно и с медикаменти,които се приемат продължително, понякога в повече от един курс налечение. Какво ще бъде лечението зависи от стадия на развитие наехинококовите кисти. То се провежда след преценка от специалистихирурзи, гастроентеролози и паразитолози. В момента кактооперативното, така и консервативното лечение се заплащат отздравноосигурителната каса.Хирургическата интервенция е един от най-популярните методи за лечение на ехинококозата, макар отстраняването на паразитните маси да не е 100% ефективно. 

 Индивидуалната профилактикапри човекае свързана главно със стриктната лична хигиена на ръцете и грижливото измиване на плодовете и зеленчуците преди тяхната употреба.

• Стопански полезните кучета и тези които се отглеждат по домовете, периодично, по схема, задължително се подлагат на дехелминтизация ( обезпаразитяване)на всеки 8 седмици/
• Особено важен е ветеринарно-санитарният контрол при клането на животни.
•  Ехинококозните органи на животни се унищожават задължително.
• При обработка на кожи от кучета или лисици да се използват ръкавици и специално работно облекло

 ·         Прислучай наналичието на по-голям брой кисти или при локализацията на кистата, непозволяваща хирургична интервенция - се провежда лечение с медикаменти.

 ·         Лабораторните изследвания за кучешка тения могат да се проведат в отделите по паразитология към РИОКОЗ или в някои от частните лаборатории.

 ·         Средната годишна заболеваемост от ехинококоза за нашата страна се отчита към 8-8,5 на сто хиляди население, което е един лош атестат за страната ни.

 ·          Приетата през 2005 г. Програма за ограничаване на ехинококовите заболявания следва да се провежда безкомпромисно.

 Болните и оперираните от ехинококоза лица се съобщават

 задължително на РИОКОЗ и се диспансеризират за срок от 2 до 5

 години, като периодично на 6 месеца им се извършват контролни

 прегледи и имунологични изследвания. Целта на тази диспансеризацияе ранно откриване на рецидиви на болестта. Всички членове отсемейството на откритите болни подлежат на клиничен преглед,рентгенологично и ехографско изследване, а така също и наимунодиагностика за установяване на семейна ехинококоза.Борбата с ехинококозата може да бъде успешна само ако се водикомплексно от ветеринарните органи, медиците, кметствата и цялатаобщественост.

 
Предпазни мерки.

 Личните грижи в ежедневието за недопускане заразяване с кучешка тения са свързани с:
- • Прекъсване на всякакви контакти с бездомни и скитащи кучета.
- • Системно обезпаразитяване на домашните кучета.
- • Измиване на ръцете след всяко занимание с домашно куче и особено преди хранене.
- • Щателно миене на всички зеленчуци и плодове преди тяхната консумация, с особено внимание към листните зеленчуци.
- • При никакви обстоятелства на площадките и терените, където играят и прекарват времето си деца, да няма достъп на каквито и да били кучета и котки.

·         Ръцете се мият ПРЕДИ всяко ядене и СЛЕД всяко пипане на игривото куче на съседа. Децата да се учат на същото.

 ·         Не разчитайте на това, че пясъчниците в градинките изглеждат чисти! Точно там се изхождат животните! Ако ли пък от РИОКОЗ са ги дезинфектирали, имайте впредвид, че дезинфектантите са отровни не само за буболечките!

 ·         Кажете на вашите приятели животновъди да уведомят ветеринаря и да му съдействат за унищожаване на органите с ехинококовите кисти. Няма значение дали се обезпаразитяват редовно. НЕ Е ДОПУСТИМО храненето на кучетата с вътрешни органи!

Яйцата с онкосферите са устойчиви във външна среда (плодове и зеленчуци) до 1 година. При температура 100⁰С те загиват за половин минута.

. 

http://www.atlas.or.kr/atlas/alphabet_view.php?my_codeName=Echinococcus%20granulosus

 http://www.britannica.com/EBchecked/topic/177904/Echinococcus-granulosus

 http://www.zdrave-bg.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=124&Itemid=170

 http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=4&b=115

 http://www.puls.bg/illnes/issue_42/part_3.html

 http://www.sriokoz.com/documents/temi/bolesti/Echinococoza.pdf

 http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%85%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%B7%D0%B0

 http://www.evropea.com/kucheshka_tenia.html

 

 
1. Rock Pigeon, Columba livia - Скален гълъб.





 
2. Domestic and feral pigeons, Columba livia domestica - Домашен и див гълъб.





 
3. Stock Pigeon, Columba oenas - Гълъб хралупар





 
4. Trocaz Pigeon, Columba trocaz







 
5. Bolle's Pigeon, Columba bollii - Гълъбът на Болии







 
6. Laurel Pigeon, Columba junoniae - Лавров гълъб - Живее по лавровите дървета





 
7. Hill Pigeon, Columba rupestris - Хълмов гълъб - обитава скални местности, могили, слонове, дефилета и клисури







 
8. Snow Pigeon, Columba leuconota - Снежен гълъб







 
9. Speckled Pigeon, Columba guinea - Точковиден (Гвинейски) гълъб





 
10. White-collared Pigeon, Columba albitorques - Бяло- оцветен гълъб







 
11. Pale-backed Pigeon, Columba eversmanni - Бледо-черен гълъб







 
12. Wood Pigeon or Common Woodpigeon, Columba palumbus - Гривяк







 
13. Madeiran Wood Pigeon, Columba palumbus maderensis - изчезнал вид







 
14. Afep Pigeon, Columba unicincta







 
15. African Olive-pigeon, Columba arquatrix - Африкански маслинен гълъб







 
16. White-naped Pigeon, Columba albinucha - Бялоточков гълъб







 
17. Ashy Wood-pigeon, Columba pulchricollis - Пепеляв гривяк







 
18. Nilgiri Wood-pigeon, Columba elphinstonii - Нилигров гривяк







 
19. Somali Pigeon, Columba oliviae - Сомалийски гълъб







 
20. Speckled Wood-pigeon, Columba hodgsonii - Точковиден гривяк







 
21. Silvery Pigeon, Columba argentina - Сребрист гълъб - изчезнал вид







 
22. Andaman Wood-pigeon, Columba palumboides - Андамански гривяк (Андамански острови)









 
23. Japanese Wood-pigeon, Columba janthina - Японски гривяк







 
24. Ogasawara Wood-pigeon, Columba janthina nitens - Огасаварски гривяк - изчезнал вид







 
25. Bonin Wood-pigeon, Columba versicolor - Бонински гривяк - изчезнал вид









 
26. Ryukyu Wood-pigeon, Columba jouyi - Рюкуйски гривяк - изчезнал вид









 
27. Metallic Pigeon or White-throated Pigeon, Columba vitiensis







 
28. White-headed Pigeon, Columba leucomela









 
29. African Lemon-dove, Columba larvata
 

Вместо само един вид слонове, в Африка има два вида. Горските слонове в Африка, вече са потвърдени като нов вид слонове и се отличават с по-малкия си размер спрямо слоновете в африканската савана.

Използвайки инструментариума на генетиката, екипи от Харвард, Университета на Илинойс и университета на Йорк във Великобритания са показали, че вместо един и същи вид - както учените дълго време са вярвали - африканският слон в саваната и по-малкия африкански горски слон са далечни братовчеди, разделени преди около 2 000 000-7 000 000 години.

Това, което ни показва изследването е, че слоновете в горите и в саваните на Африка са много сходни помежду си, а не са само подвид или популации на един и същи вид.
За да сравнят генетичния код на съвременните слонове от Африка и Азия, учените взели ДНК от три живи вида – африканския саванен слон, африканския горски слон и азиатския слон, и от два изчезнали вида – вълнистия мамут и американския мастодонт.

Слонът от саваната е почти двойно по-тежък от горския слон и тежи от 6 до 7 тона. Освен това, раменете му са с 1 метър по-високи от тези на горския слон.

Разликите между двата вида са се появили след раздялата между азиатски слон и вълнестия мамут. Разделението между слоновете от африканската савана и слоновете от африканската гора е почти толкова старо, колкото - и разделението между хората и шимпанзетата.

От средата на миналия век всички африкански слонове са били третирани като един и същи вид. В действителност, двата вида са толкова различни, че наистина трябва да излезе с нови планове за опазване на всеки от двата вида.
Оказва се също, че азиатският слон е най-близкият жив роднина на изчезналия мамут.

Превел: Неделин Бояджиев
Източник:
http://www.newsdaily.com/stories/tre6bk6i9-us-elephant-african/
http://www.plosbiology.org/article/info:doi/10.1371/journal.pbio.1000564

(Материал от 35-ти брой на сп. "Българска Наука")

Изследователите са идентифицирали 1 400 000 животински видове, а вероятно още милиони чакат да бъдат открити, да получат своето име и да бъдат научно описани.

Обаче на каква сума биха възлезли разходите за идентифициране на всяко животно на Земята?

Двама  бразилски учени изчислиха тази сума и се оказа, че тя възлиза на 263 милиарда щатски долара.

Това е много повече от 5-те милиарда щатски долара, които според биолога от Хардвардския Университет Едуард Уилсън (оценката е направена през 2000 г.) биха били необходими за откриването и на последния вид, обитаващ Земята.

Но дори и 263 милиарда щатски долара ще бъде малка цена за да се разбере кои същества биха били от полза за селското стопанство, рибарството, производството на нови лекарства, добивът на енергия, казва Джоел Кракрафт орнитолог от Американския музей по естествена история в Ню Йорк. "Буквално, световната икономика работи благодарение на биологичното разнообразие, хората не разбират колко много зависат нашият живот и нашето ежедневие от биологичното разнообразие.",казва той.

Повечето биолози са съгласни, че поради нараствашия брой на изчезналите и на застрашените от изчезване видове заради дейността на човека и заради глобалните промените в климата, усилията да се документира биологичното разнообразие на планетата, или флората и фауната, е неотложно, особено като се има предвид съществената роля на тези форми на живот, които участват в опрашването на земеделските и неземеделските култури, които се грижат за наличието на чист въздух, които прочистват океанските и морските води, а са полезни и за други аспекти на човешкото благополучие.

„Губим изчезващи видове по-бързо, отколкото се описват нови видове. Затова ние трябва да опознаваме и да опазваме флората и фауната!”, казват учените Антонио Маркес и Фернандо Карбайо от Университета на Сао Пауло в Бразилия.

Експлоатацията на природните ресурси обикновено води до смущения и промени в разнообразието на видовете и техните местообитания. Загубата на биологично разнообразие може да доведе до деградация на “екосистемните услуги” и упадък на човешкото благополучие.

През последните 40 години (тоест – за по-малко от половин век!), от 1970 до 2010 г., животинските популации са намалели с 30%, зоните с мангрови гори и с водорасли – с 20%, а териториите на живи корали - с 40%.

Маркес изучава медузите, а Карбайо – плоските червеи. Следят дейността на 44-ма бразилски таксономи (около 9% от действащите таксономи в страната), за да се определи степента на тяхното описване на нови видове и разходите за тяхното образование, заплати ниво на живот, лабораторно оборудване, научна литература и провеждане на експедиции.

Те твърдят, че тези данни могат да бъдат разумно екстраполирани в глобален мащаб, тъй като Бразилия е дом на 1/10 от известните видове в света на животните и има много активна общност от таксономи. Те открили, че средно всеки таксоном описва само около 25 нови вида в течение на своята научна кариера, на цена от 97 000 щатски долара годишно.

Не всички видове ще изискват еднакъв бюджет, обаче. Маркес и Карбайо установяват, че за различните класове (гръбначни, безгръбначни, насекоми и др.) цената е различна. Откриването на новите бразилските гръбначни и безгръбначни ще струва около 122 000 $. Откриването на нови насекоми ще „глътне” 39 000 $. И, освен това, учените, работещи в различни местообитания ще имат различни разходи. Така постепенно се стига до цифрата 263 милиарда $. Разбира се, че парите не би трябвало да бъдат изплатени наведнъж.

Освен набавянето на парите, друга голяма пречка за пълно разбиране на растителното и на животинското царство е глобалният недостиг на таксономи, твърдят експертите. В сегашния темп на годишна каталогизация на по 16 000 нови животински видове, ще бъдат необходими „само” около 3 – 4 века, ако каталогизацията продължава със същия темп.

А защо тяхната оценка на разходите е толкова по-висока от тази на Уилсън? Уилсън казва, че  два фактора могат да са причина за това несъответствие. От една страна, трябва да имаме предвид факта, че Маркес и Карбайо ползват за база броя на сега работещите таксономи и технте резултати, постигнати до момента. От друга страна обаче, трябва да си дадем сметка за развитието на технологичния напредък в области като софтуера за снимки, чертане и рисуване, електронните публикации и фотографията, което може да бъде причина разходите скоро да започнат да намаляват. Освен това, много таксономи описват много повече нови видове, отколкото двамата изследователи смятат. Самият той е регистрирал около 450 нови вида, използвайки трудни и старомодни методи, например - като създавал хиляди анатомични рисунки на ръка.

Уилсън казава още, че има предчувствието, че окончателният брой на видовете, съществуващи на нашата планета, ще надхвърлят с много консервативното предположение за 6 800 000 вида. Той предполага, че цифрата 10 000 000 е по-достоверна. Уилсън искрено се съгласява, че повече средства трябва да бъдат отделени за изучаването на живота на Земята и за обучение на повече таксономи, които да се включат в епохалното дело.

Но като се имат предвид разходите за производство на млади учени-докторанти и финансовата им подкрепа армията на професионалните таксономи е малко вероятно да се увеличи съществено, смята изследователят на тигровия бръмбар Дейвид Пиърсън от Аризонския университет в Темпе. "Не очаквайте рязко покачване на професионалните таксономи в бъдеще! Това е просто една мечта, едно пожелание… А цифрата, дадена от двамата колеги, ще бъде много по-ниска, ако те започнат да отчитат и дейността на таксономите любители.”, казва Пиърсън.

Той апелира в тази дейност да се включват все повече любители и аматьори, които са скрити в сянката на професионалистите.

Ако сте собственик на бинокъл или на микроскоп, знайте, че най-малко 5 000 000 вида ви очакват да ги откриете. „Хей, ние сме някъде тук. Елате и ни вижте!”, крещят новите видове. Заслушайте се в тишината и може би ще чуете гласовете им…

Неделин Бояджиев

По материали от:

http://news.sciencemag.org/

 Автор: Мария Атанасова

Кой е най-екстремният организъм на Земното кълбо? Толкова екстремен, че би могъл да оцелее и в космоса без да бъде убит от жестокото звездно ултравиолетово лъчение, нито от пълната липса на въздух (вакуум)? Това е едно същество, което може да оцелее след облъчване с количество радиация 500 пъти по-голямо от смъртоносната за човека доза. И още: температури 3 пъти по-ниски от тези обичайни за полярните области и такива на каквито обикновено готвите във вашата фурна също не поставят проблем за оцеляването на това суперсъщество. И това не е всичко - налягане от 6000 атмосфери няма да му попречи да има поколение, също както и никoй от изброените вече екстремни физични фактори. И кое е това всемогъщо създание?

 БАВНОХОДКАТА!

 Що е това бавноходка?

 Научното наименование на бавноходката е Tardigrada (от гръцки tardus "бавно"и gradus "крачещ"). Това е систематично обособена група от около 1000 вида животни, които достигат на размери от 0.05 то 1.2 мм. Те спадaт към безгръбначните, но НЕ принадлежат към голямата група на Членестоногите (ракообразни, насекоми, мнoгoножки или паяци), нито към тази на Мекотелите. Еволюцията на бавноходките е мистерия и днес, тъй като тяхното тяло е меко и поради това трудно се запазва като фосил (за да се получи добър фосил е необходима твърда черупка или твърд външен или вътрешен скелет, такива белези при бавноходките отсъстват). Все пак има намерени останки на тардигради още от Камбрий, т.е. съществували са още преди 500 млн години!

Как точно изглеждат бавноходките?

 Двустранносиметрично цилиндрично тяло с четири чифта крачета, завършващи с нокти. Имат обособена глава със сложни челюсти, повечето видове имат простоустроени очи. Тялото е разделено на сегменти и може да притежава различен брой нишковидни пипала, които служат като осезателни органи. Могат да са обагрени във всякакви цветове - от черни или бели, до ярки като червени, оранжеви, жълти, зелени, лилави, могат да бъдат и прозрачни. Външната обвивка на тялото съдържа хитин (веществото, от което е изграден външният скелет на членестоногите), но при бавноходките той не е в такова голямо количество и никога не се втвърдява, като резултат имат мека подобна на кожа телесна обвивка. При нарастване на организма тя се сменя периодично, както при паяците или змиите. Има както растителноядни, така и хищни видове.

 Как се размножават бавноходките?

 Изключително интересно е, че при бавноходките се срещат всички възможни начини за полово размножаване. Те са разделнополови или хермафродити, като някои дори могат да се размножат без същинско оплождане, т.е. партеногенетично. Бавноходките снасят яйца, които също са необикновени - имат дебела мнoгoслойна обвивка, често снабдена с голям брой шипчета. Функцията на тази обвивка е да предпазва бъдещият организъм от неблагоприятни външни въздействия.

 Къде живеят бавноходките?

 Бавноходките са широко разпространени - срещат се от Хималаите (на височина до 6 000 м) до морските дълбини (7 000 м под морското равнище) и от полярните ширини до екватора. Има сладководни, морски и сухоземни видове,като на сушата обитават мъхове, лишеи, почва, дори ледници.

 Въпреки разнообразието от хабитати, които те са покорили, където и да се намират, те имат нужда от вода, за да живеят и да се размножават. Морските и сладководните видове нямат проблем с наличието на течна вода, но на сушата е възможно бавноходките да имат достъп до нея само периодично. Ето защо за сухоземните видове е характерно да изпадат в анабиоза.

 Що е анабиоза?

 От гръцки език "връщане към живот". Това е състояние, наричано още мнима смърт, при което организмите прекратяват всякакви жизнени функции и на външен вид изглеждат като умрели. Нямат метаболизъм - не се хранят, не отделят, не дишат и т.н. Особеното в това състояние, отличаващо го от абсолютната смърт е, че то е обратимо. Целта на изпадането в анабиоза е преживяването на неблагоприятни, често смъртно опасни, промени в условия на средата. Когато условията отново станат подходящи за живот, организмът в анабиоза възвръща виталността си и продължава съществуването си все едно никога не го е прекъсвал. Има различни типове анабиоза в зависимост от това какъв климатичен фактор е достигнал критични за живота стойности - липса на достатъчно вода предизвиква изпадане в АНХИДРОБИОЗА, a твърде ниски температури водят до КРИПТОБИОЗА. За Бавноходките са характерни и двата типа анабиоза.

 За какво може да ни послужи изследването на анабиозата?

 Когато знаем физиологичните и биохимични механизми на изключването и включването на жизнените функции при организми, изпадащи в анабиоза, то ние бихме могли да ги приложим и към други живи тъкани, органи и дори цели организми, за които анабиозата не е естествен процес.

 Приложение 1: В съхранението на органи отделени от тялото - удължаване на живота на органите за трансплантация, съчетано с непретенциозност към температурата и влажността на средата в която се пренасят - така ще може да се спасяват човешки животи и в силноекстремни условия - отдалечени места и/или места с невъзможност за поддържане на подходяща ниска температура по време на транспорта.

 Приложение 2: В по-далечното бъдеще бихме могли да съхраним цял човек и той да бъде съживен след десетки или дори стотици години, такъв какъвто е бил преди "изключването"му. Защо изобщо бихме искали да го направим? Например космическите мисии до отдалечени на стотици и хиляди светлинни години от нас звезди и планети биха станали възможни. Една от пречките днес  (освен невъзможността да се изстреля кораб с достатъчно количество гориво), е невъзможността човек да доживее края на мисията. Тя би отнела неколкократно по-дълго време от средната продължителност на човешкия живот в наши дни.
Друга причина някой човек да иска да бъде пренесен във времето по този начин е например нелечимо тежко състояние, в което се намира. Ако днес не познаваме лек за него, то може би в близкото бъдеще ще има такъв. Ако на човека му остават няколко месеца живот според постиженията на съвременната медицина, то защо пък да не му се даде шанс да дочака решението на проблема от бъдещите медици и учени?
Трета причина - чистото любопитство как ли би изглеждал светът след 100 или 200 години също не е за пренебрегване.

 Приложение 3:За съхранение на биологични молекули в сухо състояние, вместо в разтвор. Предимство на този тип съхранение е липсата на необходимост от точно определени температура и влажност при съхранението, а също и по-малкият обем, който заема сухата концентрирана субстанция в сравнение с разтворената. Тези предимства водят до значително поевтиняване на транспорта, а и на крайния продукт, който достига до потребителя. Методът, при който се премахва водното съдържание на биологичен разтвор и привеждането му в прахообразен вид, се нарича лиофилизация. Организмите, изпадащи в анхидробиоза губят водата в тялото си, а при нова поява на вода, си връщат виталното състояние. По аналогичен начин и биологичните молекули си връщат функционалното състояние при повторно добавяне на вода. Това е изключително полезно в транспортирането на различни белтъци между лаборатории в различни градове, държави или дори континенти - по-евтино и по-сигурно. Методът има и медицинско значение - на този принцип са създадени т.нар. сухи ваксини, които могат да се съхраняват много дълъг период от време в температурни граници от -50 до +50 градуса по Целзий. Технологията се използва и за транспорт на кръвни банки.

 Пример за приложение на тази технология в нашето ежедневие са мнoгoбройните лиофилизирани продукти като кафета и супи на прах. Само им добавяме гореща или студена вода според продукта, и виждаме пред себе си идентичен резултат с непрахообразен предшественик. Тъй като живите организми използват анхидробиозата, за да се съхранят такива каквито са били, без да си губят никакви жизнено важни вещества, можем да сме сигурни, че и тази технология, тъй като е заимствана от природата също се стреми да запази първоначалното съдържание на витамини и минерали в прахообразната храна. Те са там, просто са компактизирани, а когато им добавим вода са годни за усвояване от организма, също както и преди лиофилизирането!

 Защо точно бавноходките са по-интересни от всички останали видове, които могат да изпадат в анабиоза?

 За да може един организъм да се замразява и размразява без това да увреди нежните структури на неговите клетки и тъкани, е необходимо да съществува магическо вещество, което да ги защитава. Тъй като при процеса на замразяване бавноходките губят 99% от водата в тялото си, впоследствие те се намират в твърдо и сухо състояние и клетъчните им структури са силно приближени и притиснати една до друга. За да не се слеят безвъзвратно на помощ идва трехалозата. Това е молекула, която при наличие на вода е разтворена и напълно безвредна, а някои организми дори я използват като енергиен резерв вместо глюкоза. Когато обаче водата изчезне от заобикалящата я среда, трехалозата преминава в състояние на гел и обгръща плътно клетъчните елементи, отделяйки ги с тънък защитен слой. След възвръщане на водата в тялото гелът силно набъбва и раздалечава структурите, както са били преди изсушаването.

 Какво предствавлява трехалозата?Това е дизахарид, изграден от две молекули глюкоза. Насекомите например имат "кръвна трехалоза"вместо "кръвна глюкоза", каквато имаме ние хората. За летенето насекомите консумират много голямо количество енергия и затова трехалозата е много по-ефективна молекула за складиране и доставяне на енергия, тъй като при разграждането й се получават две глюкози и всяка от тях дава своя дял в енергообезпечаването. Интересното при Бавноходките е, че те нормално имат глюкоза! Тя се превръща в трехалоза само в екстремни условия, т.е. Бавноходките използват само свойството й да защитава клетките в състояние на анабиоза, а не като енергиен източник. Именно затова Бавноходката е желан обект за биохимични изследвания с приложения в медицината - тя най-много прилича на нас в това отношение от всички други "възкръcващи"организми.

Колко екстремни са всъщност бавноходките?

Нощна снимка на тамарау , Миндорски бивол / Bubalus mindorensis/. Този бивол джудже е класифициран като застрашен от изчезване вид – което означава вид недалеч от етапа на изчезване от природата.

Камера поставена в планините на остров Миндоро от Филипините  е заснела драматични снимки на тамарау, Миндорски бивол / Bubalus mindorensis – най-редкият бивол в света, ендемичен вид за остров Мандоро, Филипините, където е и най-големият вид на острова.
Таms-2 е амбициозен проект, участниците на който амбицирано искат да удвоят броя на тамарау от 300 на 600 до 2020г. Инфрачервените камери на Световният фонд за диви животни WWF, които са разположени навсякъде по света дават възможност за един поглед към тайният начин на  живот на животните в природата.

Само 350 са останали живи

Камерите разположени на остров Миндоро показват откъслечни образи от тамарау – един труден и опасен за изследване вид. Само 350 от тези биволи джудета се смята, че са останали, съгласно  Международният съюз за защита на природата и природните ресурси (International Union for Conservation of Nature, IUCN). Твърде опасно е този вид да бъде изследвам, с оглед безопасността на самият вид, застрашен от изчезване.

Някога през XIX век на острова е съществувала близо 10 000-на популация. След 1969 г популацията наброява под 100 индивида. / съгласно данни на WWF-Philippines).

За да се подкрепи запазването на вида  и размножаването им в планинските хабитати , WWF с партньорството на Far Eastern University (FEU), (Отдела за околна среда и природни ресурси /DENR), Програмата за консервиране на тамарау  (TCP), Hubbs-SeaWorld Research Institute (HSWRI/, местното управление на областта Миндоро, както и с участието на местното население в областта на националния парк Иглит Бако, е разработен амбициозният проект за удвояване на индивидите тамарау от 300 на 600 до 2020г.

Чумата по рогатият добитък, обезлесяването и лова

През XIX век на острова са ревяли близо 10000 тамарау. „През 1930г.е имало ужасяваща чума по рогатият добитък,освен това широко разпространеното обезлесяване и несекващото ловуване довеждат този вид до ръба на изчезването.”Обяснява Управителя на природен парк Иглит-Бако, г-н Родел Бойле. През 1969 г., популацията на тамарау наброява по-малко от 100 индивида, останали живи в горните тревисти части и малкото останали горски участъци на планините Иглит, Бако, Аруан и Калавит.
Благодарение на общите международни и местни усилия през април 2013 г. популацията вече наброява 345 индивида. „Тази инициатива се прилага не само за тамарау, но и за всички обитатели на парка”, добавя Бойле.
Фантастичното биоразнообразие
„Миндоро е едно от седемте отделни биогеографски зони на Филипините. Западно Миндоро само по себе си е дом на две особено силно продуктивни природни зони - зоната на планинския парк Иглит Бако и Рифа Апо”.,отбелязват  заместник председателя на WWF Филипини и главния изпълнителен директор  Хосе Ма и Лоренцо Тан. „Работейки съвместно с DENR / Отдела за околна среда и природни ресурси/, в нашият проект за съхранение на рифа, използвахме тамарау като пътеводен знак, за да възвърнем живота на планините, ерозиращи от оризовите полета в низините на Миндоро. Природно чистите реки, вливащи се в природно чисти крайбрежия, са изключително важни за поддържането на продуктивността на рифа, който от своя страна произвежда огромно количество морска храна.”
WWF, FEU и Отдела за околна среда и природни ресурси към Западно Миндоро интегрира консервационна програма свързана с тази за тамарау, като така подобрява управлението на парка и съдейства на инициативата за запазване на Апо рифа и богатството на морската флора и фауна в Саблаян.
„Научно основаните действия водят до ефективно опазване.”,заключава Др Стюърт. „Тези снимки ни дават изключително важно виждане на движението и числеността на тези крайно потайни биволи. Когато ние знаем къде са, по-добре ще сме запознати кои райони да опазваме.”

Автори: Димитра Лефтерова и Чавдар Черников

Тези толкова познати ни птици, всъщност, предизвикват повече въпроси, отколкото отговори.  Що е то кръгов вид?  Що е то вид изобщо?  Как еволюира той? Въпроси с много трудни отговори.

 Кръговите видове -прав ли е Дарвин?

През 1859г излиза от печат „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин. Той публикува своя труд след като 18 години го е държал в „чекмеджето”, образно казано не е посмял да даде публичност на едно толкова авангардно мислене в областта на биологията във време, когато се е считало че единствен Господ Бог е сътворител на света и всичко живо в него.
Днес, макар да са изминали 154 години от отпечатването на този епохален труд, променил човечеството, макар вече да не царува догмата за божествения произход, все още не спират споровете относно описаният от Дарвин път за поява на видовете.
Описването на същесвуващи в природата,така наречени кръгови видовеотново отваря въпроса за произхода на видовете.

Какво е кръгов вид?

Застъпваща се серия от популации на близкородствени видове, при които на всяка от две съседни, видовете се чифтосват помежду си и дават плодовито потомство, но съществуват поне две и то крайни популации, при които видовете са толкова различни, че не могат вече да се чифтосват помежду си. По този начин съществува генетичен поток между съседните популации. В двата края популациите или са твърде близко географски или се застъпват, така че цялата серия описва кръг.

Различно оцветените фигури представят различните популации, като всеки две съседни се припокриват географски и слабо се отличават по условия , начин на живот, външни белези / фенотипно и генотипно/. Това разположение на популациите може да е градуално – например в планините /фиг А/ или да описва кръг около даден воден басейн /фиг В и С/. Видовете от съседните популации могат да се чифтосват помежду си, но тези от популациите  в двата края / на фиг зелено и цикламено / вече са толкова различни, че не могат. Трябва да се отбележи също, че тези популации не отговарят на логиката на преносимост на свойствата и ако А популация се чифтосва с Б популация , а Б със С, то това не означава, че А се чифтосва с С, а напротив.

 Кръговият вид  - доказателство за еволюцията?

Ричард Докинс е най-популярния защитник на нео дарвинизма в съвремието ни и  в своя труд The Ancestor's Tale (Разказът на прародителя) (2004), отбелязва за кръговите видове, че те „  единствено ни показват в географско измерение, какво се е случило във времево.”
Докинс и редица други автори разглеждат кръговите видове като доказателство в съвремието ни за еволюцията описана от Дарвин. Като във времеви план, живите и описани днес видове са крайни популации на кръгови видове, съществуващи някога, на които междинните популации са изчезнали във времето. С други думи кръговите видове ни дават доказателство за еволюцията, като илюстрират какво се е случило през времето когато популациите генетично дивергират и постепенно се достига до появата на нов вид.
Разбира се има и немалко противници на тази теза и на практика дори научни разработки, които оборват  първо примерите които ще изредим дали са кръгови видове и с това поставят основата на отричане на тази теория като цяло.
Кръговите видове поставят казуса за т.нар видов проблем, за тези които искат да разделят живите организми на точно определени и строго дефинирани видове и таксони. Оказва се, че точно при кръговите видове съседните популации е трудно да бъдат определени като отделни видове и в повечето случаи са определяни като подвидове на един вид и по- късно отделяни в отделен токсон, което пък от своя страна е оспорвано. В тези случаи единствено двете крайни популации твърдо са определяни като отделни видове.  По този начин е трудно да се определи дали кръговите видове реално са представлявани от популации на подвидове или са представлявани от популации на близки, но различаващи се видове. С това се поставя отново проблема за определянето на вида като цяло.
 
  Кръговите видове в природата
Общо четири групи видове са разглеждани като примери за кръгови видове. Класически пример са чайките от род. Larus, които през 1925г. се описват ,че образуват верига от вариетети около Полярния кръг / макар по последни изследвания въпроса за това дали чайките са кръгов вид е спорен/. През 1938 се залага хипотезата за кръгово разположение на  популациите на Зеленикавия певец / от сем.Коприварчета/ разпростарен в Непал около Тибетското плато, достига до Сибир,  където крайните популации вече не се чифтосват помежду си. Пойното врабче Melospizamelodiaзаобикаля пустинята Сиера Невада в Калифорния. Саламандрите от род Ensatinaформират кръг около района на Центръл Вали в Калифорния.
Тези описани случаи, както и някой други открития способстват Ернст Маер първи да формулира теорията за кръговите видове през 1942 .
Съвсем наскоро през 2012 е описан и първия кръгов растителен вид.Euphorbiatithymaloides, вид млечка, образуваща кръг от Централна Америка, Карибите, който се затваря при Вирджинските острови.

Чайките – класически кръгов вид

Сребристата чайка (Larus argentatus) (отпред) и Малката черногърба чайка  (Larus fuscus) (отзад) в Норвегия :  два фенотипа с ясни различия

Чайките от род  Larus образуват кръг около Арктика:  1: L. fuscus, 2: Сибирската популация на  Larus fuscus, 3: L. heuglini, 4:L. vegaebirulai, 5: L. vegae, 6: L. smithsonianus, 7: L. argentatus.

Класически пример за кръгов вид са чайките от род Larus, чиито популации оформят кръг около Северния полюс. Популациите са определени като отделни видове. Европейската сребиста чайка (L. argentatusargenteus), която е разпространена на територията на Великобритания и Ирландия може да хибридизира с Американската сребриста чайка (L. smithsonianus), която обитава района на Северна Америка. Тя от своя страна може да хибридизира с чайката вега или източно сибирската сребриста чайка (L. vegae). При западните подвидове чайката на Бирула (L. vegaebirulai), хибридизира с чайката на Хюглин (L. heuglini), която от своя страна хибридизира със сибирската малка черногърба чайка (L. fuscus). Четири от гореспоменатите видове обитават северната част на Сибир. Последният е източен представител на малка черногърба чайка ( (L. fuscus) распространил си в северо-западна Европа, включително Великобритания.
Малката черногърба чайка и сребристата чайка са достатъчно различни, за да не хибридизират нормално / не се чифтосват дори при изключителни обстоятелства/ .
Така чайките оформят непрекъсната серия от популации с изключение, където двете линии се срещат в Европа.

Въпроси с неокончателни отговори

Кръговите видове отварят редица фундаментални въпроси, на които все още не е даден окончателен отговор.
Как се определя вида?
Какъв е начинът на поява на нов вид?
Кръговите видове доказателство за еволюция ли са?
Защо са описани толкова малко случаи на кръгови видове?
Какво може да ни помогне наблюдението и изследването на кръгови видове по отношение на опазването на видовото разнообразие?
На тези и редица други въпроси отговорите предстоят.

Литература:

• ^ Dawkins, R. The Ancestor's Tale, 2004:303
• ^ Brown, Rob. ""Same Species" vs. "Interfertile": concise wording can avoid confusion when discussing evolution""
• ^ Liebers, D.; De Knijff, P.; Helbig, A. J. (2004). "The herring gull complex is not a ring species". Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences 271 (1542): 893.doi:10.1098/rspb.2004.2679. edit
• ^ The greenish warbler ring species, by Darren Irwin
• ^ A closer look at a classic ring species: The work of Tom Devitt
• ^ Liebers, Dorit; de Knijff, Peter; Helbig, Andreas J. (2004). "The herring gull complex is not a ring species" (PDF). Proc. Roy. Soc. B 271 (1542): 893–901. doi:10.1098/rspb.2004.2679. Electronic Appendix
• ^ Alström, Per (2006). "Species concepts and their application: insights from the genera Seicercus and Phylloscopus" (PDF). Acta Zoologica Sinica 52 (Suppl): 429–434.
• ^ Patten and Pruett, Per (2009). "The Song Sparrow, Melospiza melodia, as a ring species: patterns of geographic variation, a revision of subspecies, and implications for speciation" (PDF).Systematics and Biodiversity 7 (1): 33–62.
• ^ This species ring forms the subject of "The Salamander's tale" in Richard Dawkins' The Ancestor's Tale, 2004.

^ Cacho & Baum (2012) "The Caribbean slipper spurge Euphorbia tithymaloides: the first example of a ring species in plants", Procedings of the Royal Society B

• Irwin DE, Irwin JH, Price TD (2001). "Ring species as bridges between microevolution and speciation" (PDF). Genetica. 112-113: 223–43. doi:10.1023/A:1013319217703. PMID 11838767.
• Futuyma, D. (1998). Evolutionary Biology (3rd ed.). Sunderland, MA: Sinauer Associates. ISBN 0-87893-188-0.
• Moritz, C., Schneider, C.J., et al. (1992). "Evolutionary relationships within the Ensatina eschscholtzii complex confirm the ring species interpretation". Systematic Biology 41: 273–291.
• Nova Scotia Museum of Natural History: Birds of Nova Scotia
• Adriaens, P. Hybrid Gulls Breeding in Belgium

http://en.wikipedia.org/wiki/Ring_species
http://www.actionbioscience.org/evolution/irwin.html
http://evolution.berkeley.edu/evosite/evo101/VA1BioSpeciesConcept.shtml
http://www.evolutionnews.org/2012/04/sorry_ring_spec058261.html
http://darwiniana.org/rings.htm
http://www.darwinwasright.org/ring_species.html

 Таксономия на сем. Чайки ( Laridae)  и род Larus

Дълги години семейството има оспорвана систематика и видовете са отнасяни като подвидове и обратно. Учените от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /, уточняват окончателно приетата  таксономия на сем. Laridae
/J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363/

Филогенетично дърво на чайките от сем. Laridae, основано на ДНК анализ. Това дърво се базира на изчисления за 20 000 поколения. По-дебелите черти показват вероятност по-голяма от 95%. Със син триъгълник е показано монофилията на род Larus

Ще обърна внимание само на спорните видове, с окончателно взето решение по отношение на систематиката.

• Каспийска чайка  Larus cachinnans (монотипична)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
• Малка черногърба чайка Larus fuscus (политипичен, със subspp. fuscus, intermedius,graellsii, heuglini, taimyrensis, barabensis)

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

• Сребриста чайка Larus argentatus ( политипичен със subspp. argentatus and argenteus)

Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

• Жълтокрака чайка Larusmichahellis(политипичен със subspecies michahellis, atlantis и потенциално други популации, които тепърва се изследват/

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /. Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид
Larus michahellis sbsp. Atlantis
Larusmichahellis sbsp. michahellis

• Американска сребриста чайка Larus smithsonianus (политипичен със  subspp. smithsonianus,vegae, mongolicus)

Този вид също дълго време е бил спорен. Сега се према, че е отделен вид, но политипичен, като включва подвидове
Larus smithsonianus subspp. smithsonianu
Larus smithsonianus subspp. vegae
Larus smithsonianus subspp.Mongolicus
Последният подвидMongolicus се разглежда от повечето автори като отделен вид. На този етап се према като подвид, но неговото положение е възможно да се промени в резултат на следващи изследвания.

• Арменска чайка Larus armenicus (монотипичен)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  Каспийска чайка  Larus cachinnans. Сега окончателно се према видът за отделен монотипичен - Larus armenicus

 Larus michahellis, Larus smithsonianus, Larus argentatus, Larus cachinnans, Larus fuscus техните подвидове са наричат от орнитолозите комплекс херингови чайки.

Фенотипични вариации в комплекса херингови чайки. (a) L. michahellis,
Лесбос, Гърция (b) L. smithsonianus, Нюфаунленд, Канада (c) L. a. argentatus,  Ротердам, Холандия (d) L. a. argenteus, Лейден, Холандия (e) L. hyperboreus, Свалбард, (f)L. hyperboreus, Чърчил, Канада (g) L. marinus, Грейфсвалд, Германия (h) L. fuscus, Лейден, Холандия Leiden,

Литература:

• The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus - cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
• J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363

Херинговите чайки – филогеография и еволюция.

Приблизитело 20 вида чайки, разпространени в Евразия и Северна Америка са наричани Херингови чайки. Таксономията на херинговите чайки е доста оспорвана. Повечето видове са описани като кръгов вид / поредица от застъпващи се географски , чифтосващи се помежду си популации, като първата и последната са толкова различни, че не се чифтосват и не дават хибриди; кръговите видове се дават за пример на пряко наблюдение на еволюцията и появата на нови видове в действие/.
За да се изясни таксономията и да се отговори на въпроса кръгов вид ли са наистина чайките, в последните години учените усилено работят върху ДНК изследване / митохондриална ДНК и полиморфни автозомални локуси ;вж. използвана литература/  на тези видове. В следствие на тези изследвания Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /    приемат единна систематика на херинговите чайки / Larus argentatus, Larus fuscus, Larus michahelis, Larus cachinnans, Larus armenicus, Larus smithsonianus, Larus mongolicus, Larus barabensis и подвидове/.

На фиг 1: Ареал на разпространение на херинговите чайки.

На основа на ДНК изследванията се изяснява и филогеографията на тези видове. Оборва се първоначалната версия, че всички тези чайки са произлезли от един общ предшественик, обитаващ определен ареал / рефугиум / , от който постепенно по кръгов начин в течение на времето се е разпространил в цяла Холарктика, давайки основа за появата на всички тези нови видове.
Въз основа на ДНК изследванията, учените отделят два ясно генетично различни клона, които преди около 300 000 години са съществували в два региона / рефугиума/ - Северно Атлантически и Арало Каспийски клонове. Каспийската / Larus cachinnans /и сребристата чайка / Larus argentatus/ са два съвременни вида, които имат най-различаващия се и най-ранно отделен от хипотетичния прародител хаплотип. На база на типизирането, учените определят, че хипотетичния прародител на първия клон е обитавал северо източен Атлантик / сегашния ареал на сребристата чайка /, а на втория клон в Арало Каспийския регион / сегашен ареал на каспийската чайка/.

Фиг 2. Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  - Северно Атлантически и Арало Каспийски.

Арало Каспийската популация / предшественик на клон II/ се  е разпространил до северно Евразийските брегове, след това на запад до Великобритания и Исландия / сегашния ареал на малката черногърба чайка Larus fuscus/ и на изток по цялото крайбрежие на северен Сибир / vegae, schistisagus/ и Северна Америка /smithsonianus, glaucescens, glaucoides/.

Фиг3.  Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  - Северно Атлантически и Арало Каспийски.

Това разпространение е в съгласие с теорията на кръговите видове, като прилежащите хаплотипове потвърждават наличието на генетичен поток между видовете, отново в съгласие с тази теория. Но липсата на колонизация на Larus smithsonianus от Северна Америка, обратно в Европа, с което да се затвори кръга е в противоречие с тази теория, тъй като краищата на описания кръг не се застъпват.
В противоречие на теорията за кръговия вид е наличието на втори клон  - Северно Атлантическия  - клон I, предшественика на койта дава появата на атлантическата чайка Larus atlantis , средиземноморската жълтокрака чайка Larus michahelis  и арменската чайка Larus armenicus, които носят съответния хаплотип.
При Северно Атлантическия клон I , разпространението и обособяването на новите видове е вървяло на две вълни. При първата вълна на колонизация, предшественик,  най-близък до атлантическата чайка Larus atlantis, навлиза към Средиземноморието и Черно море и дава основа на обособяване на арменската чайка Larus armenicus, който при последващо заледяване остава изолиран. При втората вълна  атлантическата чайка дава появата на жълтокраката чайка Larus michahelis , която вторично среща арменската в източното Средиземноморие . Генетично атлантическата и арменската чайка имат по близък генотип до предшественика, отколкото жълтокраката чайка.

Фиг.3. Пиктографско представяне на генетичните връзки между видовете херингови чайки.Линиите представят генетичната дистанция, като дължината на линиите грубо представят генетичните мутации, даващи разлики между видовете. Оранжевият кръг, предстявщ Сибирско/Американските видове включва L. glaucoides, L. glaucescens,  L. hyperboreus, L. schistisagus, L.   smithsonianus, L.  taimyrensis, L. mongolicus, L.  vegae и L. heuglini.

 При тези генетични изследвания е установено най-голямо  различие при Larus occidentalis и затова този вид е взет като външна група. Има два вида, а именно сребристата чайкаLarus argentatus и полярната чайка Larus hyperboreus, които имат и от двата хаплотипа ДНК. Това сложно положение е в резултата на две хипотетични ситуации – първата, че тези две чайки са носители на гените на общ за двата клона предшественик, а втората по-вероятна хипотеза е ,че наличието на двата хаплотипа се дължи на вторична по-късна хибридизация на вида, която се е осъществила след отделянето на двата вида като такива и обратна колонизация и хибридизация с видове от другия клон. Като за сребристата чайка на основа на изследвания се дава по-вероятно тя да принадлежи към клон Iи вторична хибридизация с представители на клон II , да са причина за наличие на двата хаплотипа.

 Генетичните изследвания през последните години дават изключителната възможност учените да надникнат в начина на еволюция и разпространение на отдлените видове, да изчислят близки и далечни връзки между видовете и да помогнат за доказването на достатъчни разлики при обособяването на отделен вид от страна на таксономите.

Не всичко е изяснено в случая с херинговите чайки. В бъдещ план има основа да се доизясняват родствените връзки и генетичния поток при отделните видове, сложното положение на сребристата и полярната чайка. Необходимо е да се изясни все още спорното положение на някой подвидове. Дали чайките са кръгов вид също остава отворен въпрос. Ясно е, че предварително описаният от Маер модел е неточен, но това не значи че може с лесна ръка да се отхвърли като теория. Следващи изследвания ще продължат изясняването на видообразуването и разпространението на видовете.

Използвана литература:

• The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus - cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
• J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363
• Sternkopf et al. Introgressive hybridization and the evolutionary history of the herring gull complex revealed by mitochondrial and nuclear DNA BMC Evolutionary Biology 2010, 10:348
• Dorit Liebers1†, Peter de Knijff2 and Andreas J. Helbig1*.The herring gull complex is not a ring species. Proc. R. Soc. Lond. B (2004) 271, 893–901

СРЕБРИСТА ЧАЙКА  Larusаrgentatus

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

 Разпространение

Сребристата чайка гнезди в по голямата част от Канада и Аляска, също така в североизточните Американски Щати, по северното крайбрежие на Европа включително на територията на Исландия, Ирландия, Скандинавия и Англия. Гнезди в северна Русия от централната и част до краен изток. В Европа е описана да гнезди и в Западна, Централа и Източна Европа. Някои популации зимуват в далечен юг и са локализирани в по голямата част на САЩ, Мексико и Централна Америка, по северните брегове на Испания и Франция, голяма част от Япония и югоизточните брегове на Китай.
Сребристата чайка е най-добре познатата чайка по бреговете на Западна Европа.
За България е по-рядък вид. Дълго време е описван като най-разпространения вид за нашата страна, поради таксономичен спор с жълтокраката чайка Larus michahellis.
Изчислено е, че популацията на сребристата чайка наброява 2,7 – 5,7 млн индивида като цяло.

Описание и екология

Северно гнездящите популации на този вид са мигриращи, а южните, въпреки че са описани като номадски , не са мигриращи.Вида гнезди от средата на Април до късен Юни в колонии от по няколко хиляди двойки.
Обитава крайбрежни и близки до брега райони, но може да навлиза покрай реките навътре в сушата, като се придържа към езера, язовири, заблатявания в близост до широки тревисти местности. Няма специфичен гнездеви хабитат, но предпочита скалисти места близо до брегове или водни басейни, недалеч от тревисти местности, острови, дюни, пясъчни брегове, тундра, ниски заблатени местности в близост до езера.
Всеяден вид, който може да се храни със всичко, което го има в излишък в района на обитание. Храни се с риба, червеи, раци и други морски безгръбначни / миди, морски звезди или морски червеи/, млади и възрастни птици, яйца, гризачи, насекоми, плодове, корени, отпадъци и мърша.
Изледвания са показали, че сребристите чайки могат да виждат ултравиолетова светлина.
Пият солена вода и с помощта на специална жлеза, разположена над очите, отделят излишната сол.
Видът е добре познат в градските райони по крайбрежните и крайречните населени места. Гнезди по покривите на сградите. Храни се с отпадъци, гризачи, малки птички, насекоми, като е известен с това, че редовно краде храна и рови в боклука.
Сребристата чайка е голяма чайка. Размерът варира от 60 до  67 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 125 до  155 cm и тежина от 1,050 до 1,525 g. Женските са по-малки с размер от 55 до  62 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна и тежина от 710 до 1,100 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,1 до 48 cm, човка 4.4 до 6,5 cm и стъпало / тарзус/ 5.3 до 7.5 cm. Възрастното оперение е сив гръб и горната част на крилете, бяла глава и долната част на тялото. Краищата на крилете са черни с крилни огледала / бели петна/. Човката е жълта с червено петно. Покрай очите има бледо жълт кръг. Краката обичайно са розови, но при някой популации в Балтика, могат да бъдат бледо жълти.

Източници:

• http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Larus_argentatus/
• http://www.iucnredlist.org/details/106003227/0
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3227
• http://en.wikipedia.org/wiki/European_Herring_Gull

 КАСПИЙСКА ЧАЙКАCaspian Gull  Laruscachinnans

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение, като не е уточнен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
Разпространение:

Larus cachinnans е разпространен в източна Европа, Средния Изток и северозападна Африка и централна Азия. Резидентен по крайбрежието на Черно  и Каспийско море. Сезонно гнезди от Черно море на север на Каспийско море до източен Казахстан и азиатските степи. Зимува по бреговете на юго западна Азия, северо западните брегове на Африка и около Арабския полуостров нагоре до северозападна Индия. В Европа се среща до Полша и източна Германия, на север Швеция, Дания и Норвегия. Дори са наблюдавани и в Англия. Срещани са до Червено море и Персийския залив.
Постоянно пребиваващ: Авганистан, Армения, Босна и Херцеговина, България, Китай, Джибути, Египет, Етиопия, Грузия, Индия, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Казахстан, Кувейт, Ливан, Оман, Пакистан, Палестина, Катар, Румъния, Суадитска Арабия, Сомалия, Сирия, Турция, Украйна, Обединените Арабски Емирства, Йемен
Временно пребиваващ: Бахрейн, Малдиви, Непал и Шри Ланка

 Описание и екология

Видът е изцяло мигриращ, макар някой колонии в Каспийско и Черно море да се считат за постоянни. След гнездене миграциите за зимуване са от юли до ноември. За гнездене се завръщат от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април, макар точният период да варира географски. Гнездят в колонии от повече от 8000 двойки и могат да образуват групи и в смесени колонии.

Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид. Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Каспийската чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 56 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 137 до  155 cm и тежина от 680 до 1,590 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,5 до 48 cm, човка 4.6 до 6,4cm и стъпало / тарзус/ 5.8 до 7.7 cm. Каспийската чайка има дълга слаба човка, завършваща в наклоненото чело. Краката, крилете и гърба са по-дълги от на сребристата и жълтокраката чайка. Очите са малки и често тъмни, краката варират от бледо розови до бледо жълтеникави. Гърба и крилете са слабо по-тъмно сиво от това на сребристата чайка, но слабо по-бледо сиви от на жълтокраката чайка.

Links:

• http://en.wikipedia.org/wiki/Caspian_Gull
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3230
• http://www.iucnredlist.org/details/160032603/0
• http://www.xeno-canto.org/species/Larus-cachinnans

Каспийска чайка – Larus cachinnans

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull  Larus fuscus

Този вид е широко разпространен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на английските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

Разпространение:

Гнезди в централна и северна Русия, Скандинавия, Германия, Белгия, Холандия, северна Англия към Исландия. Гнезди целогодишно по бреговете на Португалия, южна Ирландия, Англия и северна Франция. Сезонно гнездещи популации са срещани и североизточна Испания. Сезонни гнездещи популации са широко срещани, разширяващи ареала по цялото крайбрежие на Северно море, Средиземноморието, Черно море и бреговете на Каспийско море, северните и източните брегове на Африка / включително и прилежащите реки/ и от Арабския полуостров до северозападна Индия.
Като цяло вида е с разширяващ се ареал на местообитание и гнездене. Включително и разширяване към и в  Северна Америка.

Описание:
Голяма чайка / много прилича на сребристата Larus argentatus и голямата черногърба чайка Larus marinus / с големина на тялото от върха на клюна до края на опашката 51–64 cm, разстояние между крилете в полет 124–150 cm и тежина  452–1,100 g. Мъжките са малко по-големи от женските. Криле в прибрано положение / ъгъл 90’/ 38.3 to 45 cm, човка 4.2 to 5.8 cm и стъпало / тарзус / 5.2 to 6.9 cm. Спрямо видовете, с които често се бърка, малката черногърба чайка е малко по-малка и по-слабо телосложение. С жълти, рядко розови крака и малки бели крилни огледала в края на всяко крило. Възрастните има черен или тъмно сиви крила и гръб. Човката е жълта с червено петно, което младите кълват като сигнал за хранене. 

Поведение:
Повечето популации са мигриращи като се местят скокообразно от място на място. Есенната миграция започва от негнездещи птици през късен Юни, последвани от гнездещите през късен Юли до Септември. Завръщането на птиците по гнездещите места започва от Февруари до ранен Юни. Птичите колонии са от смесен тип / често със сребристата чайка/ и наброяват от няколко двойки, до десетки, стотици и дори хиляди индивида.
Извън размножителния период видът остава общителен и мигрира на групи под 10 индивида.Обикновенно се храни на групи от стотици индивиди по сметища или плитчини с риба.

Хранене:
Видът е всеяден. Менюто на чайките включва малки рибки / най вече атлантическата херинга Clupea harengus, водни и сухоземни безгръбначни / бръмбари, мухи и техни ларви, мравки, пеперуди, скакалци, ракообразни, мекотели, прешленести червеи и морски звезди/, яйца на други птици и малки новоизлюпени птичета, мърша, карантии, гризачи, плодове и зърнени храни

Източник:

•  http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3231

• http://en.wikipedia.org/wiki/Lesser_Black-backed_Gull
• http://avibase.bsc-eoc.org/species.jsp?avibaseid=D40E8FE849D498AF
• http://avibase.bsc-eoc.org/species.jsp?avibaseid=49025D8B171EFAD7
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3231

• http://www.birdguides.com/species/species.asp?sp=061018
• http://larusfuscus.blogspot.com/

Малка черногърба чайка Larusfuscus

ЖЪЛТОКРАКА ЧАЙКА Yellow – legged Gull Larusmichahellis
Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /.Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид Larus michahellis sbsp. atlantis.
Разпространение:
Larus michahellis е разпространен в Европа, Средния Изток и западна Африка. Резидентен за цяла Южна Европа, по бреговете на Средиземно море, Черно море, Каспийско море, Азорите и Мадейра, Португалия, Канарските острови, Испания. Зимуват по бреговете на югозападна Азия, Европа нагоре от  Германия и от Африка до източното Средиземноморие.

Описание и екология

Популациите могат да бъдат установени или  разпръснати.  Миграциите за зимуване са от юли до ноември и се завръщат за гнездене  от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април. Гнездят групово в колонии от по 8000 двойки и могат да създават групи в смесени иначе с други видове колонии.
Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид.Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Жълтокраката чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 52 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 120 до  155 cm и тежина от 550 до 1,600 g. Размер на крилете при сгънато положение 40.8 до 47.2 cm, човка 4.6 до 6 cm и стъпало / тарзус/ 5.6 до 7.5 cm. Възрастните са изключително близки по външен вид до сребристата чайка Larus argentatus, но са със жълти крака, което е причина в миналото да бъдат описани като подвид на сребристата чайка. Имат сив гръб, леко по-наситено сив от този на сребристата чайка, но по-светъл от този на Малка черногърба чайка Larus fuscus. Те приличат на последната по белочелието през есента, и черните пера с бели огледала. Имат червено петно на човката, както целия комплекс чайки. Имат и червен пръстен около очите, подобно на Малка черногърба чайка Larus fuscus и за разлика от сребристата чайка, при която този пръстен е наситено жълт.

Жълтокрака чайка Larusmichahellis

Връзки:

• http://www.xeno-canto.org/species/Larus-michahellis
• http://en.wikipedia.org/wiki/Yellow-legged_Gull

• http://www.iucnredlist.org/details/160032604/0
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=32604
• http://avibase.bsc-eoc.org/species.jsp?avibaseid=E074D7069AE1303C

Видове чайки от род LARUS, описани на територията на Балканския полуостров

МАЛКА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Mediterranean gull Larus melanocephalus

Дължина на тялото:37 см; Размах на крилете:96 см.

Лете възрастните са бели с черна качулка на главата, сив гръб и сиви крила. Клюнът и краката са яркочервени. През останалото време цялото оперение е бяло, но с тъмно петно зад окото. Младите отгоре са сивокафяви с черни първостепенни махови пера и черна ивица на края на опашката. Зиме възрастните се отличават от тези на речната чайка по окраската на главата и бялата долна част на крилата, а младите- по оцветяването на първостепенните махови пера. Рее се повече от другите видове дребни чайки. Издава пронизителен крясък „ кееер”, подобно на рибарка. На Балканския полуостров обитава пясъчни коси в различно солени водоеми; по време на миграции и през зимата се среща по морски крайбрежия и навътре в сушата. Най-много популации са описани на територията на Гърция и Албания. Описан е като уязвим вид в Червената книга на България.

РЕЧНА ЧАЙКА Black-headed Gull  Larus ridibundus

Дължина на тялото: 36см; Размах на крилете: 105 см.

Възрастните през размножителния период наподобяват тези на малката черноглава чайка, но качулката на главата е забележимо по-малка и първостепенните махови пера отдолу са черни. Клюнът и краката са яркочервени. Възрастните зиме и младите наподобяват малката черноглава чайка. Издават силни и пронизителни крясъци. Гнезди в Евразия от Исландия на изток до п-в Камчатка. На Балканския полуостров обитава сладководни блата и езера с обилна растителност; гнезди на шумни колонии. По време на миграции и зиме се среща в разнообразни водоеми, сметища, рибарници и др. Описана като застрашен вид в Червената книга на България.

ТЪНКОКЛЮНА ЧАЙКА Slender – billed Gull Larus genei

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Лете възрастните са със сиви крила с черни върхове; останалото оперение е бяло с розов отенък по гърдите. Зиме розовият отенък липсва, а зад окото се появява тъмно петно. Младите са със сиво-бяло оперение с черни върхове на първостепенните махови пера. Наподобява речна чайка в извънбрачно оперение, от което се отличава по едрите размери, забележимо по-дългия клюн и оцветяването на крайните първостепенни махови пера / при дългоклюната чайка 5-6 са с черни върхове, а при речната-7-8/. Мълчалива чайка. Гнездовият ареал е Гърция, Мала Азия и северното крайбрежие на Черно море до Персийския залив и Централна Азия. На Балканския полуостров обитава бракични, солени или свръхсолени плитки водоеми; по време на миграции и зиме се среща по морски крайбрежия. Най-много популации са описани в Гърция.

МАЛКА ЧАЙКА  Little Gull  Larus minutus

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Зиме възрастните са сиво-бели с по-тъмни петна по главата; през всички сезони крилата отдолу са черни, по ръбовете с бяла ивица. През лятото главата е черна. Клюнът е тъмно червеникавокафяв, а краката – червеникави. Младите отгоре са сиво-кафяви с черно теме и черна ивица по крилата; наподобяват младите на трипръстата чайка, от която се различават по черните теме и плещи, не врязаната опашка и забележимо по-малките размери. Мълчалива чайка. Гнезди от Източна Европа на изток до река Лена в Русия. На Балканския полуостров по време на миграции и зиме се среща често по морските крайбрежия.

БЕЛООКА ЧАЙКА White – eyed Gull Larus leucophhtalmus

Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 107 см.

Възрастните са с черна глава и гърло, сив гръб, бяла опашка; около окото има бял пръстен. Долната страна на тялото е бяла. Крилата са кафяви с черни махови пера; отгоре черни са само първостепенните махови пера. Клюнът е прав, кораловиден с черен връх. Краката са яркожълти. При младите гърбът и крилата са кафяви; средните кормилни пера са черни, а краката – светлокафяви. Издават разнообразни звуци. В Западна Палеарктика гнезди в Североизточна Африка. На Балканския полуостров се среща рядко по морски крайбрежия, регистрирана е в Гърция.

СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ЧАЙКА  Audouin’sGullLarusaudouinii

Дължина на тялото: 50см; Размах на крилете: 127см.

Възрастните са сиво  - бели с черни върхове на крилата. По върховете на крайните първостепенни махови пера има малки бели петна, а около окото  - червен пръстен. Клюнът е яркочервен с черно субтерминално петно. Краката са маслиненозелени. Зиме е с кафяви щрихи по главата. Младите са светлокафяви с черна ивица през второстепенните махови пера, сиво-кафява опашка с черна широка  ивица на върха. Отличава се от дългоклюната чайка по късия масивен клюн и липсата на розов отенък по лятното оперение. Крясъците и наподобяват тези на гъска. Разпространена е по Средиземноморието. На Балканския полуостров гнезди на колонии по скалисти острови и скита по морски крайбрежия. Най-много колонии са описани в Гърция.

ЧАЙКА БУРЕВЕСТНИЦА Common /Mew/ Gull Larus canus

Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 120см.

Възрастните зиме са със сиви крила и гръб, с черни ръбове на първостепенните махови пера и с бели петна по върховете им; темето и тилът на петна; през лятото цялата глава е бяла. Клюнът е зеленикаво – жълт с тесен черен пръстен, който през лятото изчезва; краката са зеленикави. Младите са пъстрокафяви, опашката им е бяла с широка черна ивица на върха. От сребристата и жълтоногата чайка се отличава по големина, по липса на червено петно на клюна и по зеленикавите крака. Издава пронизително „ киаа-киаа”. В Западна Палеарктика гнизди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров мигрира и зимува често по морски и речни крайбрежия.

КАСПИЙСКАЧАЙКАCaspian Gull  Larus cachinnans

Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 141см.

Възрастните  лете са бели със сиви плещи и крила, само външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има бял връх/, около окото без червен пръстен, ирисът е тъмен. Клюнът е с яркожълт цвят и червено петно на подклюнието. Краката са жълти, сивкави или бледорозови. Младите са кафяви отгоре с черни петна и бели отдолу, клюнът е черен, оперението на възрастните се появява на третата година. Гнезди по долното течение на р. Дунав и северните брегове на Черно и Каспийско море на изток от Централна Азия. На Балканския полуостров обитава речни крайбрежия и населени места.

ЖЪЛТОНОГА ЧАЙКА  Yellow – legged Gull Larus michahellis

Дължина на тялото: 55см; Размах на крилете: 130см. 

Възрастните лете са бели със сиви плещи и крила, на които външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има черен връх/ , около окото има червен пръстен, ирисът е бледожълт. Клюнът е дебел, ярко жълт и с червено петно. Краката са жълти. През зимата главата и вратът са с кафяви щрихи. Младите са сиво – кафяви; клюнът и ирисът са черни, а краката – бледорозови. Оличава се от Larus cachinnans по червения пръстен около окото, светлия / не черен/ ирис, по-късия и по-дебел клюн и черния връх на второто първостепенно махово перо. Издава силни крясъци. Гнезди по северните и югозападните брегове на Средиземно море и Мала Азия, а на Балканския полуостров  - на необитаеми скалисти острови и в градове, все по- често гнезди навътре в сушата.

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull Larus fuscus

Дължина на тялото: 53см; Размах на крилете: 134см.

Възрастните през зимата са бели с тъмни щрихи около окото и на врата, с черни крила и гръб.Клюнът е жълт с оранжево – червено петно при върха, а краката  - бледожълти. Лете главата и вратът са без щрихи. Младите имат черен клюн, пъстрокафяво оперение отгоре и и бяло отдолу. Рядко издава силни крясъци подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа и на Пиринейския полуостров. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия и открито море само по време на миграции и през зимата.

 ГОЛЯМАЧЕРНОГЪРБАЧАЙКАGreat Black – backed Gull Larus marinus

Дължина на тялото: 71см; Размах на крилете: 157см.

При възрастните гърбът и горната страна на крилата са черни с бели ръбове на маховите пера; останалото оперение е бяло. Клюнът е жълт с оранжево – червено субтерминално петно на подклюнието, а краката – розово-червени. Младите през първата година са сиво-кафяви. Гърбът става черен през втората година. Отличава се от малката черногърба чайка по забележимо по-едрите размери и по цвета на краката. Издава крясъци „ аоук” или „ ук-ук-ук”. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия само по време на миграции и през зимата.

МАЛКАБЕЛОКРИЛАЧАЙКАIceland Gull Larus glaucoides

Дължина на тялото: 56см; Размах на крилете: 146см.

Възрастните са бели със сив гръб и горна част на крилата; само първостепенните махови пера са бели; главата и шията са изпъстрени със светлокафяви щрихи. Клюнът е жълт с червено петно на подклюнието; около окото има слабо забележим червен пръстен. Краката са розови. Полетът е бърз и наподобява този на трипръстата чайка. Младите през първата година са светлокафяви с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година оперението е по-светло с неясни пъстрини. От полярната чайка се отличава трудно по дребното тяло. Издава крясък „ киор-кор-кор”, подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия, о-в Шпицберген и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия,, като е съобщена за Гърция.

АРМЕНСКА ЧАЙКА  Armenian gull Larus armenicus

Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 132см. 

Възрастните и младите наподобяват много жълтоногата чайка. Възрастните се отличават от нея по черното петно, разположено пред червеното петно на подклюнието, и едно бяло петно / не две/ при върха на най-външното махово перо. Краката са яркожълти. Отличаването на младите е много трудно. Гнездовият ареал е в Централна Турция и Армения., а зимовищата – по източното крайбрежие на Средиземно море, най-вече в Израел и Северен Египет. На Балканския полуостров е регистрирана в България и Гърция.

ГОЛЯМА БЕЛОКРИЛА ЧАЙКА Glaucous Gull  Larus hyperboreus

Дължина на тялото: 65см; Размах на крилете: 157см.

Възрастните наподобяват много възрастните белокрили чайки, но главата е по- едра, а клюнът – по-масивен, бледожълт с черен връх; около окото има жълт пръстен. Краката са розови. Полетът е тежък и тромав. Младите през първата година са светлокафяви, с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година са по светли. Отличаването на възрастните и младите от белокрилата чайка при недостатъчно осветление е голямо разстояние е силно затруднено. През зимата и есента рядко издава крясъци. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия, регистрирана е в Словения, България и Румъния.

ГОЛЯМА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Pallas’s Gull Larus ichthyaetus

Дължина на тялото: 59см; Размах на крилете: 155см. 

Зиме възрастните са с бяла глава и тъмнокафяви петна под очите и на тила; гърбът и крилата са сиви, върховете на първостепенните махови пера са певече черни, отколкото бели; останолото оперение е бяло. Клюнът е жълт с червено петно и черна напречна ивица на върха. Краката са яркожълти. Лете главата е черна. Младите през първата година отгоре са пъстрокафяви, а отдолу – бели с кафява огърлица. Издава подобни на жълтоногата чайка звуци. В Западна Палеарктика гнезди около Азовско и Каспийско море, както и на Кримския полуостров. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия.

Повече за птиците на Балканския полуостров може да намерите в полевия определител „ Птиците на Балканския полуостров” – Таню Мичев, Димитър Симеонов, Любомир Профиров; Издателство ЕКОТАН, откъдето е заимствана информацията.

Някои аспекти при ухапванията от
пепелянка /Vipera ammodytes/ и усойница /Vipera berus/

Автори: д–р Красимир Христов, Марко Иванов, Георги Русев

За да могат да се дадат по – точни препоръки за първа помощ и последващото лечение, при ухапване от отровни змии в България е добре преди това хората да бъдат запознати с отровния апарат и отровата на двата вида отровни змии, имащи значение у нас – пепелянка /Vipera ammodytes/ и усойница /Vipera berus/

Отровен апарат при пепелянката и усойницата?

Отровен апарат на пепелянка /V. ammodytes/

Отровния жлеза е двуделна състои се от главна и спомагателна. По морфология е сложна алвеоларна жлеза (представлява видоизменена слюнчена жлеза)

Капацитета на отровната жлеза при пепелянката е много голям.

И двата вида са представители на сем. Отровници /Viperidae/т.е. по отношение на зъбите и отровния апарат се категоризират като соленоглифни (Solenogliphia). Това означава, че тези влечуги имат кухи, подвижни отровни зъби, разположени в предната част на горната челюст. Тези зъби са свързани с канали, които водят към отровните жлези. Самата отровна жлеза е двуделна и се състои от главна и спомагателна жлеза. Отделянето на отровния секрет става чрез контракции на дъвкателния мускул (musculusmasseter) и специфичния жлезен мускул (musculus constrictor glandule). Този тип отровен апарат е еволюционно най – напреднал и е характерен за Отровниците /Viperidae/ и Кроталидните змии /Crotalidae/. Отровните зъби са разположени успоредно на горната челюст и при захапване се изправят почти перпендикулярно.
При тези змии освен отровните зъби, по челюстите са разположени и сухи т.е. не свързани с отровни жлези – на горната челюст тези зъби са разположени по криловидните кости и по долната челюст на мандибуларните кости. По горночелюстни кости при солиноглифните змии са разположени само отровните зъби, покрити от лигавични гънки.

Отровните зъби са извити, кухи, крехки и чупливи.

 Покрити са с лигавична гънка, която ги предпазва от вредни въздействия.

Когато пепелянката не хапе отровните зъби са разположени успоредно на горната челюст, покрити от лигавичните гънки

 Аналогично е положението при усойницата.

Отровните зъби при пепелянка са подвижни и се изправят перпендикулярно на горната челюст при ухапване, но значителна част от дължината им е покрита с лигавична гънка

Отровния апарат на усойницата /V. berus/ е аналогичен на този при пепелянката

При ухапване отровните зъбите се изправят перпендикулярно на горната челюст, а когато не хапе са разположени успоредно на челюстта. Капацитета на отровните жлези на усойницата е около десет пъти по – малък от този на пепелянката – т.е. при ухапване усойницата е в състояние да отдели приблизително 10 пъти по – малко количество отрова в сравнение с пепелянката. Отровните зъби, обаче, са по – къси.

Пепелянките и усойниците често сменят отровните си зъби, които са крехки и чупливи, и понякога остават в ухапаната плячка.

Понякога старите отровни зъби, които не функционират, остават известно време в лигавичната гънка преди да паднат.

Отровата при змиите?
Отровата на тези видове представлява жълта или безцветна, опалисцираща (блестяща) течност, със съдържание на около 30 % сухо вещество около и около 70% вода. Самата отрова представлява смес от пептиди (белтъци) със силно биологично въздействие и високомолекулни съединения, които бъбреците не могат да се отделят в урината. Затова отровата не може да бъде изхвърлена с урината и се открива в тялото на пострадалия до 2 – 3 седмици след ухапването. Повечето токсини обаче губят активността си след 2 – 3 денонощие.

Върху горночелюстните кости /os maxilaria/ са разположени само отровните зъби.
На горната челюст сухите не отровни (не отровни) са разположени само върху криловидната кост /ospterygoidea/. Неотровни зъби има и на долната челюст.

Отровен зъб на соленоглифна змия.

 Изходния отвор на отровния канал се намира на външната страна на зъба, близо до върха.

Променя ли се концентрацията на змийската отрова?

Принципно това не е възможно.
Когато отровата се получава директно, в малки пипети или епруветки, от зъбите тя е с концентрация около 30% сухо вещество и 70 % вода. Понякога при получаването на отровата в петриеви блюда, някои змии отделят по – голямо количество слюнка, поради различни причини, най – вече заболяване, което прави отровата по – водниста и концентрацията на сухото вещество може да падне до 25 – 27 %. Това обаче не се дължи на синтезирането на по – разредена отрова – принципно няма такава. Прецизно получаваните проби винаги са с 30% сухо вещество, от което 90 – 92% са пептиди (белтъчини) и 8 – 10% са различни соли.
Основния фактор, който прави ухапванията от един вид змия (дори и от един и същи екземпляр) много различни едно от друго, не е концентрацията, а количеството инжектирана отрова.

Друг, важен фактор, който влияе върху развитието на самото ухапване е токсичността на самите отрови. Това свойство се определя от т.нар. средна летална доза (LD50), при опитни животни, най – често лабораторни мишки с тегло 18 – 20 g.
Принципно при отделните екземпляри усойницата и пепелянката се наблюдават известни различия в биологичните и имунохимични свойства на отровите, а оттам и в тяхната токсичност. Тези различия могат да бъдат: индивидуални, популационни или подвидови. Най – големи са при двата подвида пепелянки, срещащи се в България. Южната, зеленоопашата пепелянка /Vipera ammodytes montandoni/, отделя отрова с 1,8 – 2 пъти по – висока токсичност, в сравнение с обикновената, червеноопашата пепелянка /Vipera ammodytes ammodytes/ (цвета на опашката, при този подвид е най – често оранжев).
Токсичността на отровата отделяна от българските усойници /Vipera berus/ варира, при пробите взети от отделните екземпляри, но най – често е близка до токсичността на южната зеленоопашата пепелянка (в някои проби е малко по – висока).
Като цяло, потенциалните възможности на отровния апарат на усойницата са около 10 пъти по – ниски в сравнение с тези на пепелянката. Средното количество отрова получавано, чрез мануален масаж, в змиефермите, появили се в страната през 90’ години на миналият век (поддържащи общо взето приемливи условия на отглеждане на влечугите), е около 30 мг суха отрова (отровата получена след изсушаване във вакуум сушилня или ексикатор – нативната, течна отрова не може да се съхранява във вида в който е получена и затова се изсушава веднага след получаването, като количеството суха отрова е основен показател при отровните змии).

Електрофореза в акрил-амиден гел на отрова от пепелянка

1. отрова получена от мъжка южна пепелянка, в пика на нейната активнос (полова активност) 16-часов светлинен ден и температурен градиент 18 - 29ºС;
2. отрова получена от същата пепелянка призимуване (6ºС, без светлина).

И двете проби са напълно идентични

Отделни контролни групи пепелянки, в Лабораторията по Херпетология към Тракийския Университет, поддържат средна продуктивност около 52 – 56 мг, като отровата се получава чрез електростимулация.
Максималното количество отрова получено от пепелянка, у нас, е от мъжка пепелянка от Югозападна България, дълга 76 сантиметра, е 130 милиграма (суха маса).
Количеството отрова получавана от усойница е 5 – 7 милиграма (суха маса), (максимално 16 милиграма) – това е около 10 пъти по малко от пепелянката.
Това са показатели за получаване на отрова в лабораторни услови.
Като цяло, при ухапване змиите отделят значително по – малко количество – 1/7 – 1/9 от съдържанието на отрова в жлезите си. Което е в пъти по – малко от полученото, чрез електростимулация или мануален масаж в лаборатория или серпентариум.

Може ли една змия, която е хапала по – често и се е хранила, да отделя по – малко отрова при ухапване?
Като цяло това не е вярно и не почива на здрава логика, защото змиите са в състояние да възстановят почти напълно целия си запас, след получаване на отрова чрез електростимулация, за около месец. Количеството отрова, които се отделят при ухапване са 1/7 – 1/9 от целия запас на змията и се възстановяват много бързо, чрез активен синтез на токсини в отровната жлеза. Някои не токсични съставки идват директно от кръвта и телесните течности на змията (т.е. не са в резултат на активен синтез на жлезата). Противозмийския серум, произвеждан у нас (Бул-Био НЦЗПБ), при кръстосана имунодифузия реагира с кръвния серум на пепелянка, въпреки че кръвния серум не е токсичен.
Количеството отделена отрова зависи най – често от: размера на змията – по – голямата змия има по – големи жлези, респективно повече отрова и състоянието на възбуда в момента на ухапването т.е. до колко застрашена се чувства в дадения момент.
Ако от дадена змия отровата е взета чрез мануален масаж или електростимулация, веднага след това може да се получи ухапване с инжектиране на минимално количество отрова или „сухо” ухапване, но това може да се случи в серпертариум или лаборатория, но не и в природата.

Възможно ли е отровата на дадена змия да е различно токсична през различните сезони?
Принципно при усойниците, в България, не са правени проучвания, но данните получени в Лабораторията по Херпетология на Тракийския Университет (90’ години на миналия век), при пепелянка, показват, че изменението на абиотичните фактори, моделиращи сезонните изменения на климата, по никакъв начин не оказват влияние върху имунологичните, биохимичните и др. фактори на отровата т.е. на нейната токсичност. Накратко казано: пробата отрова взета от зимуваща при 5 – 7ºС, на тъмно пепелянка е абсолютно идентична с пробата отрова от същата пепелянка, в пика на нейната активност (16 часов светлинен ден и температурен градиент 25 – 32СºС). При възрастни пепелянки, поставени при различни микроклиматични условия, не се наблюдават никакви различия в химичния състав и токсичността на отровата. Няма никакви предпоставки за сезонни изменения в отровата при един и същи индивид.

От наши колеги от Института Пастьор, с които сме работили по съвместни изследвания, знаем че аналогично е положението с най – близкия вид до пепелянката вид в Западна Европа – каменарката /Vipera aspis/. Каменарката е западноевропейска отровница, която не се среща в България (границата между ареалите на пепелянката и каменарката се намира по поречието на р. Изонцо, в Италия).

Подобна липса на каквито и да е изменения в биохимичните и токсичните параметри на отровата се съобщава и при други видове отровници и кроталидни змии, така че нямаме основание да очакваме, че може да има някакви сезонни изменения в токсичността на отровата възрастните змии.

Имат ли отрова и могат ли да нанесат ефективно ухапване зимуващите пепелянки и усойници?
Когато при лабораторни условия, преди залягане на зимуване (5 – 7ºС), от дадена пепелянка се вземе отрова, чрез елекртостимулация – практически се получава едно почти цялостно изпразване на отровните жлези – в края на периода на зимуване на същата змия практически не може да се вземе отрова. От това следва, че по време на периода на същинско зимуване (5 – 7 ºС) змиите не продуцират отрова.
Но когато се вземе проба по средата на това зимуване, тази проба е абсолютно идентична с пробата взета в пика на нейната активност. Това показва, че зимуващите пепелянки не продуцират отрова, но ако в жлезите им има такава (това е нормалното състояние), те я запазват в абсолютно не променен вид.
Гореописаното важи за зимуване в строго контролирани условия, но в природата, обаче, не става така. Там зимуващите змии не са във вцепенение, както е описвано по – рано в популярната литература, а те през по топлите зимни дни те излизат от зимовищата и се греят, особено ако няма снежна покривка. През зимата има по – топли дни в които температурата на въздуха достига до около 20ºС, така че е съвсем нормално змиите да синтезират известно количество отрова, ако има някакъв недостиг в жлезите.

Провежданите лабораторни опити показват, че зимуващите пепелянки хапят и безпроблемно убиват лабораторни гризачи, а единият от авторите на тази статия е ухапан ефективно от черна усойница (48 сантиметра.), над циркуса Рибни езера (Рила), при температура на околната среда 6ºС. Това показва, че змиите нямат проблем да нанесат ефективно ухапване при относително по – ниски температури.
Има предположения, че те тогава са в състояние да отделят по – малки количества отрова, но на това не бива много да се разчита!
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЗМИЙСКОТО УХАПВАНЕ

Сухи и ефективни ухапвания
Сухо ухапване– се нарича ухапването нанесено от отровна змия, най - често с отровните зъби, при което не се инжектира отрова.
Сухите ухапвания са напълно реален факт, като при някои видове змии надхвърлят 50%. Практически при сухите ухапвания се наблюдават същите ранички от зъбите, както при ефективно ухапване, но липсват каквито и да е местни или общи симптоми на отравяне. Сухи ухапвания много често се наблюдават в терариумни условия, защото такива влечуги са привикнали с човека и не го възприемат като опасност, но се случват и не рядко в природата. За този факт липсва изчерпателно обяснение, но вероятно е свързан с това, че продуцирането на змийската отрова е свързан с изразходването на големи ресурси на организма и поради това тези животни се стараят да не ги хабят напразно.
При пепелянките има по – голям процент сухи ухапвания, в сравнение с усойниците.това в известна степен може да е обясни с различията в поведението им. При пепелянките се наблюдават по – голям брой спокойни и не агресивни екземпляри, които не хапят ако не са настъпени или сериозно провокирани. При терариумно отглеждани пепелянки много често се наблюдават индивиди, които могат да се вземат е ръка без да са фиксиране (със съответните захвати – с два или три пръста зад врата). При усойниците /Vipera berus/, обитаващи България, това не може да се случи. Дори екземплярите получени като 3 – 4 поколение в терариум са хапливи и нападателни. Поради това сухите ухапвания от този вид се наблюдават значително по – рядко.
Когато говорим за голям брой сухи ухапвания, при терариумно отглежданите змии трябва категорично да изключим змиите отгледани за получаване на змийска отрова. Тези животни преминават не особено приятна за тях процедура – веднъж месечно или на всеки две седмици – свързана с получаването на отровата, а от друга страна се получава хипертрофия на жлезата (особено при елекртостимулация, където липсва травматизъм) и разширяване на канала, което предпоставка за нанасяне на особено тежки ефективни ухапвания.
Сухите ухапвания не се нуждаят от специализирано лечение, достатъчно е раничката да се дезинфекцира за да се избегнат странични инфекции. По принцип тетаносовия бацил /Clostridium tetani/ не обитава устната кухина на змиите, но може да попадне в раничките от външната среда и затова е необходима дезинфекцията със съответните антисептици – общо взето подхода при сухо ухапване от отровна змия е като ухапването от неотровна змия.
Сухите ухапвания всъщност са в основата на множество небивалици, свързани с ухапванията от отровните змии, където се препоръчват най – различни средства като; алкохол, билкови отвари и други небивалици, които са тотално вредни при лечение на ефективно отровно ухапване.

Ефективно ухапване– е такова ухапване, нанесено с отровните зъби на змията, при което в тялото на пострадалия се инжектира някакво количество отрова. Ухапванията се подразделят на: леко, средни и тежко, в зависимост от количеството на инжектираната отрова, като по – правилният подход е да се говори за леко, средно и тежко отравяне, защото основните поражения се нанасят от отровата въведена в организма, а не от механичните травми причинени от зъбите.

Как да различим сухо от ефективно ухапване?
При пепелянката и усойницата това практически е безпроблемно. При ефективното ухапване и при двата вида почти веднага се усеща остра пареща болка в мястото на ухапването.
При усойницата болката е относително поносима, при пепелянката често е по – силна и по – трудно поносима. Малко след това в областта на ухапването се получава бързо разрастващ се оток. По неговото развитие, както и по други общи симптоми може да се съди за каква степен на отравяне се говори – леко, средно или тежко и въз основа на това да се предприеме съответното лечение.
От друга страна дали отравянето ще е по – леко или по – тежко, зависи и от адекватните мерки на първа помощ или липсата на такива.
Най – често целия спектър от клинични симптоми съпътстващи отравянето след змийското ухапване се проявяват през първите 2 часа, има изключения когато първите симптоми на общо отравяне се появяват до 4 – 6 часа, а понякога и след 12 – 18 часа. Известни са случаи когато след известно подобрение е настъпвало ново влошаване след 2 – 3 денонощия. Във всеки случай е необходимо лекарско наблюдение през първите 24 часа и контрол на основните физиологични функции на пациента.

• леко– обикновено се дефинира когато отока не се разпространява в рамките на 30 – 60 мин. – например за посочения период обхваща само пръста и част от китката, няма затруднения в дишането, болезненост при допир около устата или други участъци на кожата (по – често се наблюдава при ухапвания от усойници и понякога при ухапвания от пепелянки);
• средно– ако в рамките на 30 – 60 мин. отока се разраства (за посочения период се разраства над лакътя), наблюдават се симптоми на общо отравяне, болезненост по цялото тяло, понижено кръвно налягане, гадене, повръщане (по – често се наблюдава при ухапвания от пепелянки и рядко при ухапвания от усойници);
• тежко– наблюдава се рядко, при ухапване от едри пепелянки; обикновено симптомите са като при средното, но се проявяват по – силно и по – бързо, като изпреварват развитието на отока – например отока не е обхванал китката, но на 15 – 20 мин. пострадалия не може да стои прав, бързо и бурно развитие на симптомите на общо отравяне, затруднения в дишането, гадене и повръщане (симптоми за средното и тежкото отравяне), по – рядко птозиз, затруднения в говора и други

 Усойница /Vipera berus/

Главата на усойницата е относителнопо – малка и по – тясна,в сравнение с главите на другите видове от сем. Отровници(където големите отровни жлези придаваттриъгълно-сърцевидна форма на главата)

При възрастните меланистичните форми (черни усойници) не се различава отделна шарка на окраската, както и полов диморфизъм.

Новородените меланисти са с нормална окраска (малко по – контрастни) и постепенно с възрастта потъмняват.

Усойницата е по – примитивна и дребна отровница (дължина до около 80 см). В България се среща в планинските райони, най – често на над 800 мнв. Отровата отделяна от тази змия  е със средна токсичност, близка до тази на зеленоопашатата пепелянка. Усойницата е общо взето хаплива змия и обикновено хапе, ако бъде приближена на близко разстояние, за разлика от пепелянката. Сравнително рядко нанася сухи ухапвания, но поради изключително ниските възможности на отровния апарат (отделя сравнително малко количество отрова), повечето ухапвания са леки и симптомите могат да отшумят за няколко часа. Понякога макар и рядко има и ухапвания със средна тежест, където е необходимо провеждането на специално лечение и антитоксична терапия. За разлика от пепелянката, където не малък брой ухапвания са по краката, при усойницата са предимно по горните крайници. Това се обяснява с факта, че в планинските части хората ходят с дебели обувки и дълги панталони, които късите отровни зъби на усойницата често не могат да пробият. Ухапванията се случват най – често при бране на горски плодове и катерене по скали и други, като се засягат незащитените части на ръката: длани и пръсти.

   Пепелянка /Vipera ammodytes/

Характерна отличителна черта на пепелянката е рогчето на върха на муцуната, но понякога, макар и рядко могат да се открият и екземпляри без рогче.

В България е представена от два добре отличими подвида, с различна токсичност на отровата: обикновена пепелянка /Vipera ammodytes ammodytes/, обитаваща Северозападна България и южна пепелянка /Vipera ammodytes montandoni/ – останалата част на страната.

По – големите отровни жлези на пепелянката придават относително по - плоска относително триъгълно-сърцевидна форма на главата

Средно съотнесена към пропорциите на тялото главата на пепелянката е значително по – голяма от тази на усойницата.

В литературата има описани екземпляри с дължина до 95 сантиметра, най – големия, достоверно, измерен от нас индивид е мъжки с дължина 88 сантиметра.
Това е средна по големина отровница.Значително по – едра змия, в сравнение с усойницата, при еднаква еднаква дължина е 1,7 – 2,5 пъти по – тежка. Отровните зъби са 2 – 2,5 пъти по – дълги. Възможностите на отровния апарат (отровни жлези) са около десет пъти  по – големи, от тези на усойницата. Следва се знае, че всяка едра пепелянка има потенциал на отровния апарат да убие възрастен човек. Въпреки това пепелянките нанася голям брой леки ухапвания, след които пострадалите бързо се възстановяват и сухи ухапвания, които въобще не се нуждаят от лечение.
Тази змия е  значително по – спокойна, в сравнение с усойницата. Принципно пепелянките избягват човек и ако са близо до убежище се скриват. Ако са далеч от него, обикновено застават неподвижно, като разчитат на защитната си окраска и се надяват да бъдат подминати.

При обикновената пепелянка /V. ammodytes ammodytes/имаме изразен полов диморфизъм - както мъжките (вляво) са с по – контрастна окраска, която понякога има изразен червеникав оттенък, женските (вдясно) са с по – светла и семпла окраска.

Обикновената пепелянка се среща в Северозападна България и отличава с насочено напред рогче и оранжев или червен връх на опашката. Отделя отрова с относително по – ниска токсичност от южната зеленоопашата пепелянка, но поради големите възможности на отровния апарат, понякога може да нанесе ухапвания съпроводени с тежки отравяния.

При южната пепелянка/V. ammodytes montandoni/също, има изразен полов диморфизъм – мъжките (вляво) са с по – ярка и контрастна окраска, характерната ивица на гърба е по – тъмна; женските (вдясно) са с по – светла и семпла окраска.

Южната пепелянка се среща в равнинните и хълмисти планински части, в цяла България (с изключение на северозападната част на страната). При повечето екземпляри рогчето е насочено нагоре. Цвета на върха на опашката може да варира от ярко зелен до жълтозелен или сивозелен.

Южната пепелянка отделя отрова със сравнително по – висока токсичност, в сравнение с обикновената пепелянка и поради големия капацитет на отровните си жлези (приблизително около 10 пъти по – голям от този на усойницата) е в състояние да нанесе сериозни ухапвания, съпроводени с изключително тежко отравяне. За щастие тези случаи са редки и пепелянките често нанасят леки ухапвания обуславящи слаби отравяния или директно „сухи” ухапвания, при които не се инжектира отрова.

Пепелянките, в България, са значително по – многобройни и разпространени от усойниците и срещите на хората с тях са много по – чести, въпреки това ухапванията са сравнително редки. Това се дължи на факта, че за разлика от усойниците, пепелянките често не хапят, дори ако са приближени на близко разстояние. Ефективни ухапвания най – често се получават ако змията бъде настъпена, притисната или при опит за улавяне.

При някои мъжки зеленоопашати пепелянки характерната ивица на гърба е по – светла, но оградена с по тъмен контур.

Формата на шарката, най – често е ромбовидна, понякога зигзагообразна.

При някои индивиди, ромбовидната шарка преминава в зигзагообразна, в различните участъци на тялото.

Пепелянката е по – едра и с по – дълги отровни зъби, в сравнение с усойницата и може да нанесе ефективно ухапване по долните крайници, през по – тънки обувки или панталони. Поради големите възможности на отровния апарат, някои ухапвания могат да бъдат изключително тежки, където без провеждане на компетентна, масивна специфична антитоксична терапия (лечение с противозмийски серум) може да се стигне до летален изход, особено ако пострадалите са малки деца или хора с хронични заболявания.

Меланистичните форми при пепелянката се срещат много по – рядко, отколкото черните усойници.

При черните пепелянки има не пълен меланизъм, при който шарката на гърба личи, въпреки, че е по - неясна.

Като цяло ухапванията от пепелянки са много различни едно от друго, в не малко случаи са сухи ухапвания, които не се нуждаят от лечение. Има и леки ухапвания, при които пострадалите могат да се възстановят заедно денонощие, със симптоматично лечение (без серотерапия) сили дори без лечение. Има, разбира се, средни и тежки ухапвания където е необходимо интензивно симптоматично лечение, съчетано с антитоксична терапия (въвеждане на противозмийски серум, които са от решаващо значение за възстановяването на пострадалия.
Повечето пепелянки са спокойни влечуги и не са нападателни или хапливи, но има и агресивни екземпляри, които за щастие се срещат рядко.
Стоящата не подвижно пепелянка, обаче, е трудна за откриване и лесно може да бъде настъпена или притисната. Това е основната причина за ефективните ухапвания в България.

Вляво: мъжки южни пепелянки – меланистична и нормална окраска

Вдясно: женски южни пепелянки – меланистична и нормална окраска

При черните пепелянки (меланистични форми) се различава характерната окраска, но не и половия диморфизъм, характерен за змиите с нормална окраска

Първа помощ при ефективно ухапване
Главните задачи при доболничната помощ при ухапване от пепелянка или усойница са:

1. да се използва всяка възможност за най – бързо доставяне на пострадалия в медицински стационар или болница;
2. максимално да се ограничат или ако няма възможност да се отсрочат опасните за живота клинични симптоми на отравянето;
3. да се облекчат, с методите на поддържаща терапия първоначалните симптоми на отравяне;

Да се отчете времето когато е станало ухапването.
Необходимо е да се има предвид, че ухапаните от отровна змия често се намират в състояние на афект. Пред страха от скорошна смърт пострадалите често изпадат в истерия, в някои случаи симулират кома, в някои случаи уплахата може да доведе и до шок. При всички случаи състоянието на афект затруднява отчитането на реалните симптоми и провеждането на лечение. При нужда на пострадалия може да се даде мек дневен транквилант – диазепам или рудотел.
Почистете раната еднократно с влажен тампон, но не я тампонирайте.

Максимално ограничаване (или предотвратяване) на опасните за живота клинични симптоми
За това има само един начин – изсмукване на максимално количество кръв и телесни течности от мястото на ухапването. Тази мярка е единствената която може да намали количеството отрова, попаднала в организма и по този начин да ограничи или при правилни, точни и навременни действия, в някои случаи, буквално да предотврати опасните за живота клинични симптоми.

Обикновено при повечето модели има подробно описание за използването на екстрактора.

При този модел е необходимо само едно движение, след което засмукването става автоматично.

Добре е процедурата по изсмукването да започне до 5 мин след ухапването, като екстрактора се поставя за 30 минути.

Затова, поради тази причина, ще обясним и аргументираме тази мярка подробно.

Всички опити провеждани, от средата до края на ХХ век, опити с по – едри животни (говеда, коне, кози и др.) показват, че извлекът на телесни течност от мястото на ухапването, до 20 – 25 мин. след това, убива лабораторни гризачи (бели мишки). Това се обяснява с факта, че когато не е уцелен магистрален кръвоносен съд (най – често вена) отровата не навлиза веднага в кръвта. Малките кръвоносни съдове, като капилярите, получават спазъм, в досег с нея и се свиват, като отровата най – напред се разтваря в тъканните течности (основно лимфата) и тогава преминава в кръвта. В зависимост от степента на кръвоснабдяване това става за 10 – 20 мин. след момента на ухапване. Точно през това време има възможност, чрез изсмукване най – вече, да се отдели част (или по – голямата част) от змийската отрова попаднала в организма в следствие от ухапването.

Как да стане това?
Описват се случаи на дълбок разрез в мястото на ухапване, някои автори препоръчват дори това да става с нагрято ножче, което е пълна нелепост.
Ефективното ухапването от усойница и особено от пепелянка е силно болезнено, затова някои по – сериозни хирургически експерименти, в такъв момент, биха довели пострадалия до шоково състояние. Още по – голяма глупост са препоръките пострадалия да го извърши собственоръчно.
При ухапване от някои видове змии със сериозни хемокоаголиращи (кръвосъсирващи) свойства на отровата, които не са характерни за нашата фауна, се препоръчва: в мястото на ухапването, между раничките от зъбите, да се направи лек разрез само колкото да се прореже кожата в дистално (отвътре навън) направление с което да се улесни изтичането на кръвта. При ухапванията от пепелянки и усойници общо взето това не е необходимо, защото кръвта сравнително лесно може да се изсмуква от раничките на ухапването. Тази процедура трябва да започне веднага (до около 5 минути) след ухапването и да се провежда интензивно до 30 мин. след ухапването.

Как да се прави изсмукването?
Най – добре е изсмукването в мястото на ухапването да се извършва с т. нар. екстрактор за отрова. Тези устройства които представляват своеобразен вид помпи могат да се поръчват и закупят от много места, не струват скъпо и могат да предотвратят сериозни неприятности и ако имате нужда се снабдете с качествен екстрактор.

При липса на екстрактор за отрова изсмукването може да се извършва и с уста.
Има много не особено компетентни описания, че това е опасно и отровата може да попадне в кръвоносната система чрез раничка в устата. Това в общи линии е напълно нелепо и авторите на тази статия много пъти (над 5 случая) са приемали директно през устата нативна (течна) отрова от пепелянка. Вкуса на отровата на пепелянка варира от сладникаво – тръпчив до леко горчив при различните сборни проби, в зависимост от това дали отровата е жълта или безцветна. Всъщност вкусовите усещания при различните хора са различни затова не претендираме, че изчерпателно сме установили вкусовите качества на тази субстанция, но приетата змийска отрова беше поглъщана, от нас, а не изплювана. При наличието на множество пломби в устата на всеки от нас и язва на дванайсетопръстника при единия, никакви отрицателни въздействия в следствие от приемането на отровата не успяхме да констатираме. Всъщност това не е нещо ново. Много хора преди нас, а вероятно и след нас, са поглъщали змийска отрова без каквито и да е вредни последици за тях. Поради белтъчно – пептидния си характер змийската отрова не е токсична, при поглъщане, за разлика от тази на земноводните, например.
Попадането на нативна (течна) отрова върху някоя повърхностна открита рана върху кожата няма нищо общо с дълбокото змийско ухапване. Това многократно се е случвало с единия от авторите при получаване на отрова на пепелянки и единствения ефект от това е парене, зачервяване или леко подуване на мястото (в много редки случаи). Единствената предпазна мярка която е предприемана в подобни ситуации е измиване на мястото с вода от чешмата. При самото дълбоко ухапване, в подкожните тъкани (при пепелянка може да бъде с дълбочина до около 1,5 см., а при усойницата е по повърхностно, поради по – късите отровни зъби), отровата се инжектира и има възможност за по нататъшната и резорбция в лимфата и оттам в кръвта. При повърхностна рана тези възможности за проникване в организма са редуцирани до минимум
Така че отровата спокойно може да се изсмуква от мястото на ухапване без да съществува някаква опасност за този който го прави. Принципно е добре изсмукваната кръв и телесни течности да се изплюват, но дори да се погълне част от тях не е проблем, много по – опасно е ако отровата остане там където е – в мястото на ухапването. Чисто статистически в токсикологичните справки се отбелязва, че случаите на ухапване, при които е извършена тази процедура, пострадалите пребивават значително по – малко време за лечение в болница, в сравнение с тези които не са я провели. При правилно, навременно приложение на тази мярка, особено при ползване на екстрактор за отрова, може да сведе до минимум (понякога въобще да се прояви) развитието на опасните за живота клинични симптоми.

Отсрочване на опасните за живота клинични симптоми
Ако е спешно е необходимо, на всяка цена, да се отсрочи развитието на опасните за живота клинични симптоми може да се използва стегната превръзка (турникет) над мястото на ухапването. Тази мярка е повече от спорна по отношение на ухапванията на пепелянката и усойницата, защото по – продължителното й използване може да доведе до тежки или понякога, дори, необратими увреждания върху тъканите. Подчертаваме, че турникета има смисъл само като способ за отсрочване на тежките симптоми при ухапване (отравяне) от силно отровни змии и благополучното доставяне на пострадалия (ухапания) до специализирано болнично заведение, където има на разположение противозмийски серум. В противен случай използването на турникета напълно губи смисъл и може да бъде опасно. В световната литература, поставянето на турникет, се препоръчва като отсрочваща мярка при змии отделящи невротоксична отрова – Аспидови/Elapidae/, Морски змии /Hydrophidae/и някои видове Кроталидни змии /Crotalidae/, отделящи невротоксична отрова. Не се препоръчва при ухапвания от Отровници /Viperidae/, към които принадлежат пепелянката и усойницата.
Ние не можем да препоръчаме тази мярка, защото не сме я прилагали. Тези които решат да я използват следва да знаят, че има два основни начина за поставяне на турникет:

• Разхлабен (щадящ)– този турникет спира само отичането на лимфата и е за предпочитане, защото е най – безопасен за ухапания крайник. Поставя се по следния начин: ако имате уред за измерване на кръвно налягане поставете го 10 сантиметра над ухапаното място и напомпте до 55 mmHg. Този турникет може да не се разхлабва в течение на 1 час. При липса на апарат за кръвно налягане, навийте бинт или лента от плат(не гумен маркуч) с ширина около 1,5 – 2 см. Стегнетеe толкова, че под превръзката с натиск да може да се пъхнете един пръст (кутрето). На пристегнатия крайник трябва да се напипва пулс. Този турникет не трябва да се поставя около става.
• Дълбок (артериален)– този турникет се поставя за да се прекрати протичането на кръв и лимфа по ухапания крайник. Не винаги превръзката може да се поставя над ухапаното място, защото, за да се спре артериалното налягане на кръвта, се пристяга около една кост (бедрената кост на крака и лакътната кост на ръката). Такъв турникет може да доведе до сериозни увреждания в тъканите на ухапания крайник и поставянето му е оправдано само при много тежки ухапвания и липса на съответния противозмийски серум, където се налага хирургически да се отстранят част от тъканите в областта на ухапването. Това категорично не е оправдано при ухапване на пепелянки и усойници! 

Осигуряване на пострадалия обилно с напитки
С оглед възникването на оток (където се съсредоточава значителна част от течностите на циркулиращата кръв) рехидратирането на пострадалия е от голямо значение.
Съществува схващане, че даването на голямо количество течност на пострадалия (ухапания) се извършва с цел да се стимулира диурезата и да се изхвърлят токсичните съставки чрез урината. Това е погрешно, защото токсините в змийската отрова представляват високомолекулни пептиди (белтъци), които не могат да бъдат отделени през бъбреците. Дори опитите за извеждане на токсините на змийската отрова чрез провеждане на перитониална хемодиализа са били абсолютно безрезултатни. При експерименти с опитни животни змийската отрова се открива до две седмици след въвеждането й.
Рехидрирането на пострадалия е необходимо поради факта, че в място на отока се съсредоточава голямо количество течности от циркулиращата кръв. Поради това е необходимо незабавно рехидратиране на пострадалия за избягване на хиповолемичен шок. Например ако диаметърът на бедрото се увеличи само с 2 см. това може да е причина за съсредоточаване на почти половината течни съставки на циркулиращата кръв в този участък. В следствие от това е необходимо допълнително количество течност, които да компенсират тази загуба, в противен случай кръвта се силно се сгъстява от формените елементи (кръвни клетки).
При осигуряване на пострадалия обилно с питиета (вода, чай – да не са горещи) има един проблем – най – много се нуждаят от течност пострадалите при средни и тежки отравяния, при леките отравяния отока е малък и може да се мине без рехидриране. Само че, обикновено пострадалите при средно и тежко отравяне, с голяма степен на вероятност, ще повърнат всичко което приемат през устата. Повръщането е симптом, в повечето случаи, на тежките отравяния – понякога придобива профузен характер. При тези обстоятелства пострадалия е най – добре да се рехидрира с венозно вливане на разтвори. Тук възниква проблема дали около пострадалия има медицинско или квалифицирано лице, което да постави такава система.

Ранни симптоми
Появилите се ранни симптоми се лекуват със симптоматично средства, като се записва времето им на поява. Болката при ухапване на пепелянка понякога е изключително силна, малко по – поносима е при ухапване на усойница, но и в двата случая е добре да се дават болкоуспокояващи, но да се избягват такива като аспирина, които могат предизвикват повръщане. Най – добре е ползването на аналгин и парацетамол. При развитие на остро отравяне е препоръчително нищо да не се дава през устата, защото лесно може да бъде повърнато.
Гадене и повръщане са ранните симптоми на сериозното отравяне. Пострадалия следва да се постави да легне на една страна, главата да се отпусне леко надолу. Ако повръщането е с профузен (непрекъснат) характер следва да се даде една таблетка хлоразин (хлорпромазин).

Алергични реакции към змийската отрова
Известни са много случаи на силни алергични реакции към змийската отрова, включително при ухапвания на пепелянки и усойници. Тези реакции са по – чести при хора получили змийски ухапвания по – рано или работещи със суха змийска отрова. Незабавната, силна алергична реакция е известна като анафилаксия. Късната алергична реакция е известна като серумна болест.
Признаците на анафилаксията: падане на кръвното налягане; оток на лигавицата на устата, устните и лицето; спазми на бронхите; коремни колики; повръщане; остра слабост и други.  Главата на пострадалия трябва да се отпусне надолу, да се даде на пациента антиалерзин, алергозан 2 таблетки или фенкарол. При бързо прогресираща анафилаксия да се инжектира 0,5 % разтвор 1 ml адреналин подкожно (ако е възможно венозно) и инжективни форми (ампули) алергозан, димедрол, антиалерзин, супрастин).
Не бива да се бъркат симптомите на алергия с тези на отравянето, в следствие на змийско ухапване, въпреки някои общо приети погрешни схващания. Те са различни и в голяма степен се лекуват по различен начин.

Тежко ухапване от пепелянка, съпроводено със сериозно отравяне на организма..

Ясно се виждат следите от двата отровни зъба, като голямото разстоянието между двете ранички показва, че е нанесено от едра змия.

Отока, все още не е започнал да се развива, а са налице симптоми на общо отравяне (около 20 минути след ухапването): гадене, повръщане, затруднения в дишането, пострадалия не може да стои прав.

Тези характерни белези (само от отровните зъби), обаче, се наблюдават при сравнително малък процент ухапвания. Най – често имаме от една до няколко ранички, като някои са нанесени от отровните зъби, други от неотровните зъби. Не е задължително да са подредени под някаква форма.

Успешно възстановяване след десет дни лечение.

Ухапвания в природата
За нашите географски ширини ухапванията от змии, най – често, се случват по крайниците.
В тази насока следва да се препоръчат следните спешни действия:

1. Ухапания крайник може да се обездвижи като при счупване;
2. Ако ухапването е по ръката фиксирането трябва да се направи така, че следите от зъбите да са по – ниско от сърцето; да се върви бавно като се спира и почива на всеки 5 минути; ако се използва стегнат турникет е необходимо да се освобождава за 1 минута, на всеки 10 минути; затова трябва да се спира и почива, в легнало положение, 2 минути;
3. При ухапвания от пепелянка и усойница кръвта от мястото на ухапването следва да се изсмуква, най – често, без допълнителни разрези, най – добре с екстрактор;
4. При нашата практика веднага след ухапването се инжектира 40 – 80 мг метилпреднизолон. Ако преди това пострадалия има предишно ухапване или е работил със суха отрова, следва веднага да се вземе съответния антихистаминов препарат. В България най – често като антихистамини се използват: алергозан, клемастин, антиалерзин и други. Антихистаминовите средства имат страничен седативен (сънотворен) ефект; това е неблагоприятно при респираторна (дихателна) недостатъчност. При хора, получили предишни ухапвания или работещи със суха отрова следва да се прилагат незабавно поради опасност от анафилактичен шок;
5. Ако има под ръка противозмийски серум може да се инжектира на няколко пъти, разреден по възможност във физиологичен разтвор, по Безредка;
6. Ние лично сме въвеждали серум в мястото на ухапване от пепелянка и ефекта от това е много положителен;
7. При спешни случаи когато серум трябва да се въвежда в извън болнична обстановка това трябва да става задължително с инжектиране на 50 – 100 mg метилпреднизолон, след предварително приемане на антихистаминов препарат (алергозан, фенозепам, супрастин)

При всички случаи категорично да не се употребява алкохол!

СЪКРАТЕН РЕД ДЕЙСТВИЯ НА ПЪРВА ПОМОЩ
ПРИ УХАПВАНИЯ ОТ ОТРОВНИ ЗМИИ
(при ефективно ухапване)

• Отчетете времето на ухапването;
• Успокойте пострадалия, при необходимост му дайте мек дневен транквилант – диазепам или рудотел;
• Сложете го да легне и не му позволявайте активни движения;
• Изтрийте мястото на ухапване с влажен тампон, за отделяне на евентуални остатъци от отрова;
• Отделете от раничките максимално количество кръв – най – добре е това да става с екстрактор за отрова, но ако не е наличен такъв това може да се прави и с уста, без никаква опасност за този който го извършва, изсмукваната течност следва да изплюва. Тази манипулация има смисъл да започне до 5 -6 минути след ухапването. Принципно отровата на двата подвида пепелянки и усойницата няма особено влияние върху кръвосъсирването и в почти всички случаи кръвта може да се изсмуква директно от раничките. При нужда могат да бъдат направени два не много дълбоки разреза (прорязващи само кожата), които да улеснят отделянето на кръвта от ухапаното място. Разрезите се правят в надлъжната ос на ухапания крайник, в дистална посока към мястото на ухапване и трябва да са с дължина около 1 сантиметър. Екстракторът на отрова се поставя за около 30 мин или се изсмуква с уста;
• Обездвижете ухапания крайник във функционално положение, като мястото на ухапването да се намира под равнището на сърцето;
• Осигурете в помещението достъп на свеж въздух;
• При възможност измерете пулса, кръвното налягане и температурата на пострадалия;
• Обезпечете пострадалия с обилно питие, но да не е горещо, ако не повръща;
• В случай, че симптомите не прогресират бързо, по правило може да се ограничите само до тези мерки;

Ако в течение на 10 – 30 минути се появят нови симптоми на отравяне и прогресират старите е необходимо:

• да се инжектира на пострадалия 30 – 90 мг метилпреднизолон, 25 – 50 mg супрастин (или алергозан, димедрол, антиалерзин, в аналогични дози). При поява на силни болки дайте аналгин или парацетамол;
• поставете венозна капкова система с глюкоза или физиологичен разтвор (най – добре Хартманов разтвор) (тази операция следва да се извърши от лице с медицинска подготовка) и подгответе съответния противозмийски серум за въвеждане;
• при поява на симптоми на свръхчувствителност и анафилактичен шок (рязко падане на кръвното налягане, оток на лигавицата на устата, нарушено дишане, болки в корема, повръщане) е необходимо да поставите главата на пострадалия ниско отстрани. Инжектирайте 0,5 – 1 ml адреналин, подкожно (ако е възможно венозно). Усилете вентилацията в помещението.

Л Е Ч Е Н И Е

Интоксикацията (отравянето) след ухапване на отровна змия предизвиква 10 – 12 клинични симптома, които могат да се проявяват по няколко заедно, внезапно или постепенно да следват един след друг. Лекуващият лекар трябва да ги диагностира с помощта на клинични и лабораторни методи и да има възможност да извършва поддържаща терапия.

Типични клинични симптоми при отравяне със змийска отрова :

1. преразпределение на елементите на циркулиращата кръв;
2. хиповолемия (намаляване количеството на циркулиращата кръв) и понижаване на кръвното налягане;
3. загуба на плазмени белтъци;
4. разрушаване на тромбоцитите (кръвни плочки);
5. изменения в количеството и качеството на еритроцитите (червените кръвни клетки), вкл. хемолиза;
6. нарушения в стените на кръвоносните съдове;
7. некроза на тъканта;
8. оток на белите дробове;
9. нарушения на сърдечната дейност;
10. неврологични нарушения.

Засега няма химически, физически и хирургически средства, които непосредствено да оказват влияние върху измененията, предизвикани от змийската отрова в организма освен противозмийски серум.
Поради това отсъствието на съответния противозмийски серум, при ухапване от всяка опасна отровна змия, поставя лекуващия лекар в сложно положения.

Мястото на ухапването следва да се обработи с антисептичен разтвор и да се покрие със стерилна марля. Да не се привързва. Ухапания крайник следва да се постави във функционално положение.
При ухапване по дланта или пръст на ръката, пръстите трябва да се сгънат под ъгъл близък до 90º в метафалангиалните стави, а в междуфалангиалните леко сгънати. При ухапване по крака, крайника се следва да се постави под ъгъл близък до 90º.мястото на ухапването трябва са бъде под равнището на сърцето през първите 24 часа. Стегнатото бинтоване може да предизвика затруднено изхранване на тъканите (исхемия).

Хиповолемичен шок
Така наречената хиповолемия (хиповолемичен шок) е свързан с намаляване количеството на циркулиращата кръв. Това състояние винаги се съчетава с хипотония (понижени кръвно налягане). Този симптом е свързан с развитието на голям оток след ухапването и е следствие от задържането на в голямо количество течности в самия оток.
Такъв шок се наблюдава 6 – 12 часа след ухапването. Обаче при бързо развиващ се оток хиповолемичен шок може да настъпи за 1 – 2 часа. Например: увеличението на бедрото с 2 сантиметра може да е следствие от задържането на почти от половината от течностите на циркулиращия кръв.
Обикновено това е основната причина за ранната смърт при едри Отровници и Кроталидни змии. При ухапвания от пепелянки и усойници се проявява в по – малка степен, но все пак е един основните симптоми, при средни и тежки отравяния, в следствие от ухапвания на тези два вида.
Развитието на коронарна недостатъчност при хиповолемичен шок води до смърт при отсъствие на бързи терапевтични мерки. При ухапвания от пепелянка и усойница най – често не се налага интубиране на пострадалия и подаване на кислород. Добре е, обаче, да се провери рН на кръвта и при рН под 7,35 пациента се намира в състояние на респираторна ацидоза. Основна мярка е да се постави венозна система – при хиповолемичен шок албумина (5%) е за предпочитане пред 5% глюкоза или 0,9% NaCl. Ако липсват възможности за вливане на албумин, може да се вливат другите разтвори или Хартманов разтвор. Ако налягането в белодробната артерия е по – ниско от 11 torr или в централната вена е по – ниско от 9 torr (12 см Hg), разтворът следва да се влива със скорост 20 ml/min в продължение на 10 мин. бързото повишаване на налягането в белодробната артерия или централната вена може дa способства за развитието на оток на белите дробове, затова е добре да се въвеждат препарати изопреналин изопренол хидрохлорид). Ако въвеждането на течности не дава достатъчно бърз ефект може да се използват малки дози адреналин или изопреналин.
Използването на кортикостероиди (метилпреднизолон, хидрокортизон) при хиповолемичен шок е дискусионен въпрос. Тези препарати нямат вазоконстрикторно действие и не свиват кръвоносните съдове на периферията. Кортикостероидите на снемат действието на змийската отрова върху организма. Единствената им роля при шоково състояние е да увеличават минутния обем на сърцето. Почти всички терапевти работели върху лечението на тежки отравяния, причинени от опасни змии, дават положителна оценка на тези препарати. При ухапвания в лабораторията ние използваме метилпреднизолон като незабавна мярка на първа помощ и по всяка вероятност употребата им при стационарно болнично лечение е оправдана.
Всички гореспоменати мерки при хиповолемичен шок са слабо ефективни или дават краткотраен ефект без въвеждане на противозмийски серум. Серумът трябва да бъде въвеждан незабавно при всички случаи на хиповолемичен шок, тъй като само симптоматичните лечебни мерки не могат да дадат стабилен ефект.
Противозмийският серум обаче не влияе върху физиологичните процеси в организма и въвеждането му трябва да се съчетава със симптоматично лечение.

Други симптоми
Развитие на хемолиза (разрушаване на червени кръвни клетки) – не се наблюдава при повечето ухапвания от усойници и пепелянки, но е полезно отчитането на хематокрита (съотношението между обемите на кръвната плазма и кръвните клетки, нормалното съотношение е 60:40 или 55:45). Полезни са също така и изследвания за протеинурия и хемоглобинурия.
Неврологични нарушениякато: птозис парези по крайниците и болки в междуребрените мускули при вдишване и издишване се наблюдават рядко, въпреки че, в отровата и на усойницата, и на пепелянката се съдържат невротоксични компоненти. Действието на тези невротоксини, се проявява слабо на фона на другите симптоми на отравянето.
Некрозина тъканите в областта на ухапването, при пепелянки и усойници, се наблюдава сравнително рядко, най – често като следствие от неправилни хирургически действия.

Като правило гореописаните симптоми бързо отшумяват при правилна антитоксична терапия (серотерапия) и подходящо симптоматично лечение.

Л Е Ч Е Н И Е   С   П Р О Т И В О З М И Й С К И   С Е Р У М
( С Е Р О Т Е Р А П И Я )

Противозмийски серум на Бул–Био НЦЗПБ има активност срещу отровата на усойницата и пепелянката

Методиката за получаване на противозмийски серум е създадена в края на 19 век (около 1895 г.) от доктор А. Калмет в Пастьоровия институт. В наши дни много институти използват съвременни модификации на разработената от Калмет методика. Противозмийският серум се получава предимно от коне, както е в България в момента, (по – рядко от кози или овце) които се имунизират постепенно с нарастващи дози отрова. Получените антитела остават в кръвния серум и се пречистват чрез хроматографски методи. През последните десетилетия противозмийските серуми не съдържат пречистени антитела, а само части антитела, така наречените Fab – фрагменти (fragment antigen binding-фрагмент който се свързва с антигена). Fab – фрагментите са получават при хидролиза (разделяне) на пречистените антитела с фрагмента пепсин.Така се получават (Fab)2 фрагменти-два Fab фрагмента свързани с дисулфидна връзка. По този начин се постигат по – високи антитоксични концентрации и се намалява вероятността за алергични реакции при употреба на противозмийски серум.

Противозмийските серуми биват моновалентни, предназначени за лечение на ухапване от един вид змия, или поливалентни, предназначени за лечение на ухапвания от няколко вида змии (които понякога са от различни семейства), характерни за даден район.

В България серум се получава чрез хиперимунизация с отрова на пепелянка. Поради изразената си параспецефична активност този серум обезврежда както отровата на пепелянката, така и тази на усойницата.

Антитоксична активност на противозмийския серум
Под антитоксичност на противозмийския серум се разбира неговата способност да обезврежда змийски отрови. Тези субстанции са биопродукти, при които различните партиди имат различна антитоксична активност, като някои са с по – висока активност, други с по – ниска. Затова при тях се определят минимални антитоксични нива, под които антитоксичната активност на серума не трябва да пада.
Според изискванията на Европейската фармакопея противозмийските серуми, в Европейския съюз, трябва да имат следните минимални нива: 1 ml серум трябва да обезврежда не по – малко от:
100 LD50 Vipera ammodytes(пепелянка);
100 LD50 Vipera aspis(каменарка);
50 LD50 Vipera berus (усойница);
50 LD50 Vipera ursinii(остромуцунеста усойница).
При такава активност 5 ml серум (1 ампула) ще обезврежда около 1,5 mg суха отрова от Усойница, около 3 – 4 mg отрова от Южна пепелянка и около 6 – 7 mg от Обикновена пепелянка. Това са приблизителни, но ориентировъчни стойности за активността на една ампула противозмийски серум (5 ml).
Българските противозмийски серуми се стандартизират към 100 АЕ (антитоксични единици) в една доза около 5 ml, по методиката разработена от проф. д-р Р. Манахилов, като активността им е почти идентична с тази на европейските.
Някои партиди серуми имат по – висока антитоксична активност от стандартизираните, но те обикновено се смесват с партиди с по – слаба активност, за да може всички количества пуснати на пазара да покриват необходимите минимални антитоксични стойности.
Ако се изхожда от минималните необходими антитоксични нива, може да се изчислят нужните приблизителни количества за ефективно обезвреждане на отровата при съответно по – леки, средни и тежки ухапвания (отравяне).
Не винаги е лесно да се определи какво количество отрова отделя една змия при ухапване. Това зависи от вида, размерите, до каква степен влечугото се чувства застрашено и други. Повечето автори изследващи този проблем определят, че отровните змии отделят от 1/10 до 1/7 от отровата, която се намира в отровните жлези. Като знаем, че при отделяне на отрова чрез електростимулация, змиите отделят около 80% от запасите си. На тази база може да се определи приблизителният потенциал на отровните жлези, при отделните екземпляри усойници и пепелянки. От потенциала на отровните жлези, може да се прогнозира количеството отрова при ухапване – разбира се, твърде приблизително.

При усойницата, чрез електростимулация, се получават 7 – 12 mg отрова (суха маса). При тези възможности възрастните усойници биха били в състояние да отделят 1 – 3,5 mg при ухапване (суха маса). За неутрализирането на такова количество отрова биха били необходими 1 – 2 ампули (дози) серум, респективно 5 – 10 ml серум, покриващ изискванията за минимална антитоксична активност на Европейската фармакопея.
При пепелянките потенциала на отровните жлези е много по – голям (около 10 пъти). През 90’те години на миналия век, съответно в по – добрите змиеферми, чрез мануален масаж се постигаше около 30 mg средно. В Лабораторията по Херпетология отделни групи опитни животни достигаха среден добив до около 50 mg, чрез електростимулация. При такъв потенциал на отровните жлези може да смятаме, че средно големите пепелянки могат да отделят средно приблизително 8 – 9 mg отрова (суха маса). За инактивирането на такова количество отрова биха били необходими около 10 – 15 ml серум (т.е. около 2,5 – 3 ампули), при южна пепелянка. При обикновена пепелянка, за неутрализирането на същото количество отрова ще са необходими 1,5 – 2 дози (7,5 – 10 ml серум), поради по- ниската токсичност на отровата.
Тези данни се определят въз основа на средна групова продуктивност от пепелянки, отглеждани при лабораторни условия. При ухапване, обаче, биха се проявявали индивидуалните особености на отделните екземпляри, а не средни показатели за цяла опитна група змии. От индивидуалните проби получавани в Лабораторията по Херпетология и в терариума на Тракийско Херпетологично Дружество знаем, че от отделни едри пепелянки (най – често мъжки индивиди), могат да се получат много по – големи количества отрова 70 – 80 mg отрова (суха маса). Такива екземпляри спокойно могат да отделят 12 – 14 mg суха отрова, при ухапване. За инактивирането на подобни количества отрова ще са необходими 5 – 6 дози ( около 25 – 30 ml) за отровата на Южната пепелянка и 2 – 3 дози (около. 10 – 15 ml) за отровата на Обикновената пепелянка.

Максималното количество отрова, получавано в България, е 130 mg и е от мъжки екземпляр, намерен в Югозападна България. Такива едри мъжки пепелянки, които се срещат доста рядко, биха могли спокойно да инжектират при ухапване 21 – 23 mg отрова. За неутрализирането на подобно количество отрова ще са необходими 7 – 8 ампули за Южна пепелянка и 3 – 4 ампули за Обикновена пепелянка.
Тези изчисления са твърде приблизителни, но все пак биха могли да ориентират за необходимите количества серум с минимална, стандартна активност за обезвреждане на змийската отрова попаднала в организма, след леки, средни и тежки ухапвания.

Трябва да се има в предвид, че титрацията на противозмийския серум, с която се измерва неговата активност, по – голяма част от опита се извършва in vitro. Реакцията антиген – антитяло се преминава в термостат при 37ºС в няколко милилитра буфериран физиологичен разтвор. При реални условия където змийската отрова (антигените) и противозмийския серум (антителата) са разредени в няколко литра телесни течности реалната антитоксична активност е относително по – малка.

Тест за поносимост към противозмийски серум
Противозмийския серум представлява пречистени антитела (съвременните серуми се състоят от фрагменти на антитела – Fab – фрагменти) от конски кръвен серум.
Поносимостта към кръвния конски серум се определя най – често чрез интракожна (подкожна) и по – рядко интраконунктивна проба. Най – добре е да се прочетат препоръките в инструкцията на съответния серум.
Интраконунктивните проби често дават положителни резултати. При интракожна (подкожна) проба много пациенти, които преди това са имали множество алергични реакции към различни антигени дават отрицателен резултат. Повечето от тези пациенти получават анафилактичен шок дори при въвеждане на 1% от наличната доза на серума. Късни алергични реакции, като серумна болест, въобще не могат да бъдат открити чрез теста за хиперинтензивност.
Най – чести 1:100 или 1:10 разтвор на серум се въвеждат интракожно докато се образува подутина с диаметър около 2 mm, най – често на ръката, на която не се поставя венозна система. Теста се проверява след 15 мин. Ако няма зачервяване и подутината не се е увеличила с 1 сантиметър, пробата се счита за отрицателна. Ако резултатите са съмнителни теста се проверява след още 15 мин.
Положителния тест не се явява абсолютно противопоказание за използването на противозмийски серум. При ефективно ухапване на опасна отровна змия, където има реална опасност за живота на пострадалия, серума следва да се въвежда независимо от чувствителността към него. Това трябва да се направи след предприемането на съответните противошокови мерки.

Въвеждане на серума
Най – добрия начин за въвеждането на серума е венозно чрез система, разредена с 5% разтвор на глюкоза или Хартманов разтвор за 30 – 60 минути.
Серумът може и да се инжектира венозно със скорост 5 ml/min. При този начин на въвеждане симптомите на свръхчувствителност най – често се развиват до 10 – 15 минути след инжектирането на противоотровата.
Противозмийският серум също така може да се инжектира мускулно под формата на няколко дълбоки инжекции във фронталната (предната) или латералната (страничната) повърхности на бедрото или в големите мускули на ръката. Този начин, по метода на Безредка (поставяне на няколко разредени с физиологичен разтвор части от една доза (ампула), през определен интервал от време) се предпочита от лекарите в България. При сериозно отравяне той не осигурява бърза антитоксична терапия и забавя обезвреждането на проникналата в организма отрова. Дори в страни от Западна, Централна и Северна Европа, които се обитават от по – малко опасни видове отровни змии, сравнени с България, се препоръчва въвеждането на противозмийския серум в разреден вид чрез венозна система. Този метод е приет в целия свят и без съмнение осигурява най – добри възможности за антитоксична терапия.
Понякога 1/3 от серума (разреден с физиологичен разтвор) може да се инжектира в мястото на ухапването. Някои лекари се отнасят скептично към такъв способ на въвеждане, защото може да създаде условия за нарушаване в съсирването на кръвта и развитие на некрози. Това може би е валидно при ухапвания от змии, чиито отрови силно въздействат върху съсирването на кръвта.
При ухапвания от двата подвида пепелянки, съответно южния Vipera ammodytes montandoniи номинатния Vipera ammodytes ammodytes,сме прилагали въвеждане на разреден с физиологичен разтвор серум в местата на ухапванията и това води до положителни резултати. Не се наблюдават хеморагични огнища или некрози. Това може би се дължи на факта, че отровата на двата подвида пепелянки слабо влияе на кръвосъсирването. Със сигурност подобен начин може да се използва и при ухапвания на усойница (Vipera berus)
.  Преди въвеждането на серума по този начин е необходимо да се приемат антихистаминови средства: кортикостероиди и адреналин.
Подобно въвежда на серума макар и да има известна ефективност, по – скоро е от експериментален характер и няма да е от голяма полза при тежки отравяне, защото по този начин не е възможно да се въвеждат по – големи количества отрова проникнала в организма.

Въвеждане на серум при пациенти алергични към конски серум (при положителна интракожна проба)
В тези случаи където необходимо вливането на големи количества серум за кратко време методът на Безредка е неприложим.
Физиологичните показатели се контролират като при шок.
Във вената на едната ръка се поставя система с 1000 ml 5% разтвор на глюкоза с разтворен 1ml адреналин. Метода за поставяне на противозмийски серум при свръхчувствителни хора е разработен от американските медици W.Wingert и J.Wainschel през 1975 г.
Във вената на другата ръка се поставя система с 5% албумин, съдържащ 1 – 2 ампули серум. Около 3 мин преди въвеждането на серума в същата се вкарват 50 – 70 мг димедрол (или алергозан, антиалерзин).
Ако се появят симптоми на свръхчувствителност системата се спира, въвеждат се 25 – 50 ml алергозан или антиалерзин. След това вливането на албумина със серума се подновява, но с по – бавна скорост.
При пациенти с положителна кожна проба често се развиват късни алергични реакции (серумна болест) след 4 – 7 дни (понякога до 24 дни). В такива случаи се предписват антихистаминови препарати (алергозан, супрастин, фенкарол и метилпреднизолон 50 мг 4 пъти дневно).

Дози (количества) серум
Противозмийският серум е единствения специфичен антидот срещу отравяне със змийска отрова, след ухапване, но дори и този антидот не следва да се използва във всички случаи.
Серум не трябва да се ползва при „сухи” ухапвания и при минимални леки отравяния.
Абсолютни противопоказания за прилагане на противозмийски серум няма.
При средни и тежки ухапвания, по – често от пепелянки и по – рядко от усойници, серумът следва да се въвежда в максимално ранни срокове, защото това снижава тежестта на отравянето.
Според повечето клинични данни серумът може да бъде ефективен до две денонощия след ухапването. При морските змии и отровните смоци след повече от няколко дни след ухапването, при Пясъчните отровници (род Echis) до 10 дни след ухапването.
При въвеждането на серум трябва да се има предвид неговите антитоксични свойства (антитоксична активност) и симптомите на отравянето.

леко ухапване с минимално отравяне
ако за 30 – 60 мин. отока не се разпространява по пострадалия крайник, например обхваща само пръста или малка част от китката, няма затруднение в дишането, болезнени подутини, гадене или повръщане, симптоми на парастезия (свръхчувствителност) около устата или други участъци по кожата, хипотония (падане на кръвното налягане), както и изменения на лабораторните показатели – серум не се въвежда.
Отравянето се квалифицира като минимално, но наблюдението продължава 4 часа. Раната се промива и ухапания крайник може да се фиксира във функционално положение. Контрола на лабораторните показатели следва да продължи 24 часа.

средно и тежко отравяне
ако в рамките на 30 – 60 минути отока прогресира, заема цялата китка или достигне до лакътя, наблюдават се някои от симптомите на общо отравяне (болезнени подутини, затруднение в дишането, понижено кръвно налягане, гадене и повръщане и други), се провежда тест за поносимост. При отрицателна проба серума се въвежда.
1 – 2 ампули се разреждат в банка 500 ml 5% разтвор на глюкоза и чрез венозна система се въвеждат за 1 час.
Ако не се наблюдават последващи симптоми на отравянето, 1 – 2 ампули се разреждат в същото съотношения и се въвеждат за час. При по – тежко отравяне отока се разпространява широко (напр. над лакътя), появяват се гадене, повръщане, падане на кръвното налягане. С първата банка глюкоза се поставят 2 – 3 ампули и по време на вливането може да се добави още една ампула. С втората банка се вливат още 3 – 4 дози. При много тежко отравяне се въвеждат 3 – 4 ампули с първата банка, а с втората 4 – 5 ампули.
Според повечето медици работили върху лечението на ухапвания от отровни змии от пречистените противозмийски серуми, могат да бъдат въведени до 40 дози, но рядко са нужни повече от 10.

Трябва ли при ухапаните от отровни змии деца да въвеждат различни количества серум?
Не дозите са едни и същи. Определено количество серум( в зависимост от антитоксичната си активност) обезврежда определено количество отрова. Няма логика да мислим че отровната змия  ще инжектира по-малко отрова при ухапване на дете в сравнение с ухапване на възрастен. .Змиите не правят точна оценка. на застрашаващите ги обекти и количеството отрова отделена при ухапване зависи от много фактори но не и от точната големина на  човека, който имал нещастието да е на критично разстояние в неподходящия момент.
Ако се въведе недостатъчно количество серум значителна част отровата  няма да бъде обезвредена и ако остане без да бъде инактивирана  тя ще инактивира  пострадалия,особено ако той е малко дете.

При всички пациенти които се лекуват с противозмийски серум, за втори път или са работили със суха змийска отрова, е препоръчително да се постави и втора система с адреналин (0,1% разтвор 1 ml), разтворен в 1000 ml 5%разтвор на глюкоза. Подкожно може да се постави ефортил. Необходимо е да има алергозан или антиалерзин (ампули) за лечение на евентуален анафилактичен шок.

снимки: Марко Иванов, Красимир Христов

Л и т е р а т у р а:

1.  Васильев, Д., С. Кудрявцев, О. Шумаков, 1997. Руководство по технике безопасност, методам работы с ядовитыми змеями в условиях зоопарка. Профилактика и лечение укусов, Anitvenim Index, Московски зоопарк, Москва, 2 – 27;
2.  Герасимов, Л. 1948. Добиване, титриране и прилагане на противозмийски серум в България, Тр. И-н Нар.Здраве, I, 9 – 37;
3.  Манахилов, Р., 1975, Проучвания върху отровата на българската пепелянка и стандартизация на противозмийски серум, Дисертация за кандидат на науките, 1 – 132;
4.  Пигулевский, С. В., 1966, Отряд Ophidia (Serpentes). Ядовитыe животные (зоотоксикология позвоночных), изд. Медицина, Ленинград, 19 – 148;
5.  Славчев, Р., 1959, Върху токсичната сила на змийската отрова /Vipera ammodytes/ след престояване на температура 4 – 8°С. Трудове на НИЕМ, 313 – 320;
6.  Султанов, М. Н, 1963. Укусы ядовитых животных, Госмедиздат, Москва, 28 – 84;
7.  Христов, К., Ив. Матев, Я. Илиев, 1997. Получаване на змийска отрова от пепелянка /Vipera ammodytes/ и гюрза /Vipera lebetina/, чрез електростимулация, Животновъдни науки (Приложение 1) 332 – 336;
8.  Христов, Кр., 2000. Влияние на комплекса от абиотични фактори върху някои имунохимични и електрофоретични свойства на отделяните при пепелянките от типичния и южния подвид отрови. Морфология, таксономия и използване на пепелянки /Vipera ammodytes (L)/ в България, Дисертация, 111 – 114;
9.  Christov, K., V. Beshkov, 1999. On the subspecies morphological characteristics of the sandvipers /Vipera ammodytes/ from different location in Bulgaria, Acta Zoologica Bulgarica, 51, 2/3, 43 – 50;
10.  Litchfield, J., F. Wilcoxon, 1949. A simplified method of evaluating dose – effect experiments, J. Pharmacol. Exper. Therap., 95, 99 – 113;
11.  Sutherland, S., 1979. Antivemons: Better late than never, Med. J., Aust. Vol. 2, 813 – 815;
12.  Wingert, W., and J. Wainschel, 1975. Diagnosis and management of envenomation by poisonous snakes, South Med. J., 68, 1015.

МЕЧКИТЕ

Защо ни впечатляват?

http://natgeophotographer.com/?s=bear

Малко животни вълнуват човешкото въображение, така както  мечките го правят. Мечките стоят изправени на два крака, очите им са отпред на главата, ходят на цялото си стъпало, хващат нещата с пръстите на крайниците си, люлеят и прегръщат малките си на ръце, както ние го правим, хранят се с каквото ние се храним. Тези подобия са забелязани още в ранна човешка история и затова не е чудно, че мечките ни вълнуват така силно. Повечето култури имат или са имали ритуали, асоциирани с мечките. Мечките или техни части са имали специална магическа и медицинска сила. Тези сили не идват само от мечата сила или хитрост, въпреки че скандинавците казват, че мечките имат „ силата на десет мъже и хитростта на дванадесет”, по-скоро тази магическа сила идва от възможността да бъдат между живота и смъртта. През зимата те се отправят в своите бърлоги и изпадат в зимен сън, продължаващ няколко месеца до пролетта, когато се появяват живи и здрави на открито. Разбираемо е мечките да са символ на цикъла на живота и смъртта и на възкресението. Тяхната поява предвещава новия вегетативен период – пролетта. Освен това женските отиват в бърлогата си за зимен сън видимо сами, а се появават с малки мечета през пролетта. Това в редица култури е символ на непорочното зачатие. Много градове, географски местности, семейства, както и символи на властта  -  монети, марки и административни книжа, са кръстени или имат знак на  мечки. В съвремието ни от  една страна мечките са символ на дивата природа, а от друга символ на нарушителя на спокойствието на фермери и животновъди, символ на опасност и дори смърт. През последните столетия мечките са подложени на преследване и убиване от човека, дори това е било правителствено стимулирано. Акт довел до силно застрашаване на съществуването на този вид. Мечките гушкат своите малки мечета , а нашите малки деца гушкат пухкави мечета за лека нощ. Въпреки това мечките изглеждат диви и опасни и много хора се страхуват да се разхождат в гора, където живеят истински мечки.

http://natgeophotographer.com/?s=bear

 За изчезването на видовете

Кватернерът (на латински Quartarius), известен още като четвъртъчен период, е геоложки период, започнал преди 2.588 ± 0.005 млн. години, който продължава до днес. Дели се на плиоцен, плейстоцен и холоцен.  През този период са станали над 20 ледникови  -  междуледникови цикли. Кватернернерните климатични промени са оказали голямо влияние върху биоразнообразието на земята, основано на промените на глобалната температура и нивото на океана, което е променяло хабитатите и екологичните ниши. Например през Плейстоцена /геоложка епоха, започнала преди 1,806 милиона години и завършила преди 11,500 години/ температурната флуктуация с повече от 15 С е ставала в течение на няколко деситилетия, в резултат температурата в глациалния максимум е била с 21 С по-ниска от сегашната. Тези температурни промени са оказвали влияние  на нивото на океаните и моретата, тъй като голяма част от водата е влизала в състава на ледниците и големите полярни шапки. Формирането на огромни ледници, като тези на Лорентидите и Кордилерите в Северна Америка, Фено - Скандинавските и Алпийските в Европа, по време на глациалния максимум, води до спадане на морското равнище с 120 м под сегашното ниво. Това спадане на морското равнище и довело до формиране на междуконтинентални мостове или връзки между територии, които в период на затопляне са отделени едно от друго с вода. Такива са Беринговия мост, свързващ Евразия и Северна Америка, моста, свързващ Британските острови и южния край на Скандинавия с Европейския континент, позволили на редица видове да се разселят на нови територии. В отговор на тези глобални климатични промени, много видове са принудени да търсят подходящия за тях хабитат, в резултат през отделните цикли, популациите са разширявали или свивали своя ареал на разпространение. Тези които не са могли да търсят свой нов хабитат, са били принудени да се адаптират или да умрат.
Най-същественото и безпрецедентно събитие е описано за края на последното заледяване. В края на Плейстоцена и началото на Холоцена  над 60% от сухоземните гръбначни животни с големина над 44кг измират. За това масово измиране на мегафауната има три основни хипотези – климатичните промени, избиване от човека, вирусна инфекция. Измиране на видове за целия кватернерен период е бил нещо обичайно, тъй като не малко видове не са могли да се адаптират или да мигрират в по-топли географски ширини по време на продължителните заледявания. Необичайното за масовото измиране на мегафауната от края на последния глациален максимум е това ,че са измрели масово видове над 44 кг телесно тегло, което показва, че е се случвало избирателно, още повече, че е засегнало само сухоземните животни. Отворен остава въпроса какво е било по-различно на последното заледяване , спрямо предишните, за да доведе до такова масово измиране на мегафауната. Редица автори смятат, че основната причина е комбиниран ефект от климатичните промени и ловуването от човека, но безпорно е факт , че човешката намеса върху биотата е имала и продължава да има силно негативен ефект.
По време на ледниковите периоди, популациите на видовете са се свивали и се ограничавали на юг, където е имало по- подходящи условия на живот, обособявайки отделни клонове /рефугиуми/ . През периодите на затопляне видовете реколонизират северните територии , като така разширяват чувствително своя ареал на разпространение. Модела на разширяване и свиване на разпространението на видовете е описан като модел за Европа  от Hewitt/ и един от моделните видове е кафявата мечка.

Филогеографските изследвания на основа на митохондриална ДНК дават възможност да се опише начина на разпространение на видовете по време на глациалните цикли. На схемата е показано филогеографското разпространение на кафявата мечка след последния глациален максимум. По време на заледяването се обособяват три рефугиума – Иберийски, Итало-Балкански и  източен евразийски ,който е с неуточнено местоположение. Иберийския и Итало-Балканския са били ситуирани съответно на Пиринейския / Иберийски/ , Апенински и Балканския полуострови. От тях при климатичното затопляне започва разселването на вида в Европа и Азия на север, както е показано.

ЕВОЛЮЦИЯ на МЕЧКИТЕ

Откъде са произлези мечките? Еволюцията на мечките, каквито ги знаем сега, започва преди около 38 млн години. Техен прародител е еволюирал в семейство малки бозайници Миациди (Miacidae). Мечките и канидите са произлезли от тези миациди. Семейството на мечките се отделя от миацидите със своя предшественик най – стария род Ursavus, който имал големина на овчарка. Мечките (Ursidae) формират отделно семейство в разред Хищници Carnivora. Семейството се поделя на три подсемейства: на гиганската панда   Ailuropodinae, на очилатата мечка (Tremarctinae) и на същинските мечки (Ursinae). Последното подсемейство включва останалите 6 вида днес живеещи мечки, всички те имат подобни външни белези и сходен начин на живот. Най – стария намерен фосил на полярна мечка е датиран отпреди 130  - 110 хил.год. Фосилите на полярната мечка показват, че преди 10 – 20 хил год кътните зъби на полярните мечки са вече значително променени и различни спрямо тези на кафявата мечка. Счита се, че полярната мечка се отделя и дивергира от популацията на кафявата мечка по време на плейстоценските заледявания. По последни изследвания това вероятно е било преди около 600 хил год, а не както доскоро се е смятало, че обособяването на новия вид е станало преди около 130 хил год.

Фиг. 1. Филогения на сем Ursidae, получена на основа на секвениране на региони от мтДНК на съвременни и фосилни видове. Включено е дивергентното време в млн.год.

Първоначално се отделя гигинтската панда преди около 17,9 – 21,1  млн год. Следващата дивергенция е на подсем на очилатата мечка Tremarctinae, което включва и късомуцунестите мечки , вече изчезнали видове. Тази дивергенция  е настъпила преди около 12,4 – 15,6 млн год. За останалите мечки дивергенцията е доста припокриваща се и единствено се откроява дивергенциата на клона на кафявата мечка. В клона на кафявата мечка дивергенцията между пещерната и кафява мечка е била преди около 2,4 – 3,1 млн години.

Фиг.1 Времево разпространение на фосилни, изчезнали и съвременни видове мечки. Фосилните и изчезналите видове са означени с кръст. Вертикалния сив правоъгълник дава времето на масовата експанзия на видовете на границата на миоцен – плиоцен.

 Преглед на съвременните видове мечки.

ГОЛЯМА ПАНДА, Бамбукова мечка, Giantpanda,  Ailuropoda melanoleuca

Гиганската панда е вид мечка, живееща в централната и южна част на западен Китай. Разпространението на вида е ограничен за Сичуан, Саанци и Гансу китайски провинции, в планинските гористи местности, където расте бамбук. Тялото е с характерна мечешка форма, къса опашка и оцветяване на козината в бяло и черно, типично за вида. Въпреки, че спадат към Хищниците, основното меню на тези мечки е бамбука, макар че по изключение могат да се хранят и с плодове, корени, малки птички, гризачи и насекоми. Във връзка с храненето с бамбук, пандата има редица развити приспособления. Китна кост е удължена и действа като палец за захващане на бамбук, стомаха им е силно мускулест, в помощ на стриването на бамбука, зъбната система също е приспособена за хранене с твърдите бамбукови пръчки. Именно зъбната система, черепни особености и начина на хранене са причина дълго време вида да се отнася към Енотови, заедно с малката панда.
Пандата един от най – известните и най-лесно отличимите видове в природата, но и един от най-застрашените от антропогенната дейност. Вследствие на изсичането на горите, вида е ограничен в изключително малка територия и се счита за застрашен от изчезване вид съгласно червената книга на IUCN. Включен е в логото на WWF / World Wildlife Fund/ като символ на природозащита. Китайците виждат в пандите символ на мира и затова полагат изключителни усилия за тяхна защита и запазване на хабитатите.

Пандата живее поединично, като маркира територията си със секрет, отделен от мирисни жлези и драскайки маркери по дърветата. Мъжките големи панди имат почти двойно по-голям ареал от женските, като припокриват територията на няколко женски, на които държат правата за чифтосване. Тъй като бамбука няма висока хранителна стойност, голямата панда трябва да яде повече от 30 кг бамбукови листа, клонки и стъбла всеки ден, като това грубо съставлява 40% от телесното им тегло. По тази причина пандите прекарват между 12 до 15 часа на ден в дъвчене на бамбук, което правят в седящо положение, захванали клонките с предните си лапи. Въпреки че пандите имат вид да прекарват целия си ден в дъвчене на бамбук или спане, те са относително пъргави и могат добре да се катерят по дарветата и дори и да плуват, ако се наложи. Хранят се с над 30 вида бамбук, като използват различни части от растението. Макар бамбука да съставлява 90% от менюто, понякога могат да разнообразят и с треви, плодове, малки птици, гризачи.
Размножителния период е между март и май, когато женската показва на мъжкия , че е готова за чифтосване като започва да издава серия от ревове и звуци, за да го привлече. След периода на бременност , която продължава около 5 месеца, женската голяма панда ражда едно, рядко две малки в основата на кухо дърво или процеп в скалите. Малките на пандата са неразвити, с големина около 15 см и тежат 100г, слепи и голи. Те започват да пълзят едва след 3 месеца. Дори и да роди две малки, майката се грижи за едно, което се захваща за козината и на гърба до шестия месец. Пандата отбива малките след около година, но те могат да продължат да са около нея до 18 месечна възраст. Понякога малките могат да останат при майките си няколко години, докато тя не забременее отново, когато са принудени да напуснат нейната територия и да установят своя.
Пандата е световно известна с оцветената в бяло и черно козина, но има една популация в провинция Саанци, която е в кафяво и бяло. Пандите комуникират помежду си със серия от звуци, като са разпознати около 11 различни звуци. Гиганската панда пигмей A. Microta, сега изчезнал вид, също е бил разпространен за същия ареал, както и съвременната панда

 Източници:
http://a-z-animals.com/animals/giant-panda-bear/
http://www.iucnredlist.org/details/712/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Giant_panda
http://worldwildlife.org/species/giant-panda
http://www.bearlife.org/panda-bear.html

 АЗИАТСКА ЧЕРНА МЕЧКА Asian black bear Ursus thibetanus

 По старото име на азиатската черна мечка е Selenarctos thibetanus, което означава лунна мечка от Тибет. Фосили от този вид са намирани на територията на Европа, но сега видът е ограничен само в Азия  - тясна ивица от югоизточен Иран на изток през Авганистан и Пакистан, през Хималаите в Индия до Мианмар. С изключение на Малайзия, черни мечки се срещат във всички страни на Югоизточна Азия. Отделни популации живеят в южните части на Руския далечен изток , Корея,   Япония – острови Хоншу и Шикоку, Тайланд и Хайнан. Предпочитаемия хабитат е листопадни гори, на височина до 3 500 м.

Азиатската черна мечка прилича на външен вид на кафявата мечка, но изглежда малко по – слаба и с по- елегантен силует. Черепа е относително малък, но масивен. Въпреки, че се храни предимно с вегетарианска храна, челюстите не са видоизменени така, както на пандата. Черната азиатска мечка, за разлика от полярната, има по – добре развита горна част на тялото, във връзка с катеренето по дърветата. В сравнение с кафявата и американската мечка, краката са по-слаби и къси. Козината е черна /рядко кафява/ , с ясно видим V – образно бяло петно, оприличавано на лунен полумесец. Около врата имат яка от по – дълга козина.Имат много добре развито обоняние, но зрението и слуха са  слаби.
Като останалите видове мечки и азиатската черна мечка живее поединично и се събира с други единствено за размножаване или когато се съревновава за желани територии. Въпреки по-малките си нокти, тези мечки са добри катерачи  и прекарват по-голяма част на дървета, където си правят груби «гнезда» от пречупени клони, берат плодове и ловят малки животни. В по-студеното време в по-северните региони, азиатските черни мечки също изпадат в зимен сън и също есента се хранят със жълъди, орехи и други ядки, даващи повече мазнини, с цел да се оформи запасен подкожен слой за зимния сън.  Изпадат в зимен сън от ноември до април, а  в някой части на Русия от октомври до май.
Навършват полова зрялост около 4 – 5 година и се чифтосват през топлите летни месеци юни – юли. След период на бременност дълаг от 6 до 8 месеца, през март април се раждат от 1 до 4 малки / най-често 2/ в топлата и защитена бърлога, осигурена от женската. В зависимост от региона тези бърлоги могат да бъдат открити в близост до реки или скални цепнатини. Тези видове, живеещи в по-топлите региони, които не изпадат в зимен сън , също правят бърлоги, където да родят и отгледат малките си. Малките се раждат голи, слепи и безпомощни. Майките ги кърмят до 6 месеца и след това започват да се хранят с твърда храна. Въпреки това някой малки остават до майките си до 3 годишна възраст. В плен Азиатската черна мечка живее до 30 години, в природата не са срещани по-възрастни от 25 години.
Въпреки, че са класифицирани като хищници, като всички мечки и азиатската черна е всеядна, хранейки се с растителна храна и малки животни.  Прекарва по-  голяма част от времето си в хранене с ядки, семена, плодове, треви, листа, билки, малки насекоми – мравки и термити, рядко птички и грицачи,  като всички те съставляват основното и меню.
Азиатската черна мечка е известна и други свои популярни в Азия имена, като бялото петно на гърдите с формата на полумесец и дава името Лунна мечка. Тези мечки са активни основно през ноща, като през деня спят по дървета в груби гнезда от клони или в големи хралупи на кухи дървета, както и в скални процепи, излизайки навън през ноща. По последни изследвания в менюто им влизат повече от 160 видове плодове и ядки.
Има исторически данни , че човека е преследвал и убивал тези животни от повече от 3000 години насам, главно заради лапите и жлъчката, която изсушена се е използвала като лекарство в китайската медицина, като се е вярвало, че има редица лечебни качества. Отглеждани са  в специални ферми за жлъчки в Китай и Виетнам. Тази индустрия е довела до драстично намаляване на популациите и заедно със загуба на хабитата, вследствие на изсичането на горите водят до сегашното им състояние на застрашен от изчезване вид.  Макар и рядко тези мечки са нападали фатално хора и това също е водело до тяхното изтребване. В Пакистан са отглеждани като домашни любимци за борба с кучета, наричана мечо хапане. Преди да бъдат пускани в битка, на мечките са вадени зъбите и ноктите и така те не са можели дори да се защитят срещу нападението на бултериерите.
Според  Червената книга на IUCN , тази мечка е застрашена от изчезване. Само за последните 30 години, популациите са намалени с 49%. Според последни данни в природата съществуват не повече от 50 000 мечки. Въпреки наложените забрани, продължава тяхното избиване или разрушаване на хабитатите, мизерното им съществувание в мизерните ферми за жлъчка или за кучешкото мечо хапане.

Източници:
http://a-z-animals.com/animals/asian-black-bear/
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_thibetanus/
http://en.wikipedia.org/wiki/Asian_black_bear
http://www.iucnredlist.org/details/22824/0

ГАЛЕРИЯ:

АМЕРИКАНСКА ЧЕРНА МЕЧКАAmericanblackbearUrsus americanus

Американската черна мечка е най-малката от трите вида мечки, обитаващи територията на Северна Америка. Тази мечка се среща само в Северна Америка, обитаваща различни горски хабитати. Тя е не само най-широко разпространения вид за Северна Америка, но и най- многобройния. Американската черна мечка е един от двата вида които, за разлика от останалите видове мечки, не са описани като застрашени или изчезващи от червената книга на IUCN. Определени са 16 подвида на този вид, които основно варират по големина и цвета на козината.

Въпреки името си, цвета на козината на тези мечки варира от черен, тъмно червеникав или кафяв, с различни просветлени нюанси, в зависимост от района на местообитание.
Имат къса, гъста козина, в сравнение с кафявата мечка  по-малки очи, по-големи уши, нямат гърбица на рамената, по-къси крака и нокти, вследствие на което са по-добри катерачи и по-подвижни. Имат много добро развито обоняние, слаби слух и зрение.
Въпреки, че сега видът е широко разпространен в Северна Америка, в миналото ареала му е обхващал целия континент, на всеки подходящ горски хабитат. Сега видът е ограничен от северна Канада, през западен и части от източен САЩ, надолу през северно Мексико. Предпочитат топли и сухи обрасли с храсти гори в Мексико, влажни и блатисти гори юго източен САЩ, иглолистни гори в Канада, дори и нискорастителната тундра на север.
Черната мечка живее поединично, активна нощем. Прекарва по-голямата част от времето си в търсене на растителна храна, ядки, семена, които яде в голямо количество, с цел да натрупа подкожни мазнини за зимата. Когато застудее и настъпи зимния период те се отправят в своята бърлога, цепнатина в скалите, кухо дърво, където прекарват в полусънно състояние. Въпреки,че това не е същински зимен сън, и въпреки, че температурата на тялото им се понижава, са способни да прекъснат дрямката си и да потърсят нещо за похапване.
Мъжките и женските черни мечки се събират за кратко през пролетта, след което се разделят и започват активна подготовка за зимния период. След 7 месечна бременност, женската ражда 1 до 5 малки мечета. Това обикновенно става в края на зимата. Малките са слепи, голи и безпомощни и се закрепват  за майката, за  да се топлят. Мечетата остават близо до майките си до 2 годишна възраст, като се обучават в умения да преживяват сами.
Въпреки, че са класифицирани като хищници, черните мечки имат предимно вегетарианско меню. Адките, семената, коренищата, тревите, листа, клонки, съставляват над 80% от основното им меню, което слабо се разнообразява с малки животни – насекоми, гризачи. Рядко са известни случай да преследват сърни или да ловят риба, главно в тези региони , където няма мечки гризли. Поради голямото си тегло, мечките прекарват живота си основно в хранене, за да съберат достатъчно резерви за зимата.
Черните мечки като цяло нямат много врагове, поради големите си размери. Малките често стават жертва на лисици, хищни птици и дори други черни мечки. Въпреки ,че между човека и черните мечки са установени относително миролюбиви отношения, има случай на преследване от фермери, страхуващи се за животните , които отглеждат. Рядко има случай на намаляване на популации, вследствие унищожаване на хабитатите. Като цяло видът е свикнал да живее в близост до населени места и е дружелюбен. Известен е с това ,че може да влезе в дома или в колата, в търсене на храна. Чести са за националните паркове и не са малко случаите на вземане на храна от запасите на  къмпингуващите там.

Подвидове Американска черна мечка

Какво прави бялата мечка бяла?
При подвида мечка Кермоде или мечката дух Ursus americanus kermodei , приблизително 10% от популацията на този подвид е с бяло или кремаво оцветена козина. Учените са направили изследвания на ДНК от косми на бели и черни индивиди на този подвид, за да установят каква е причината. Установяват една точкова мутация на 1 нуклеотидна двойка  в гена на  меланокортин 1 рецептора, който всъщност обуславя какъв цвят козина да се произвежда от клетките. Тази мутация променя белтъчната структура на рецептора, което стопира производството на  пигмента и оставя мечките бели.

Източници:
http://a-z-animals.com/animals/black-bear/
http://en.wikipedia.org/wiki/American_black_bear
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/black-bear/
http://www.arkive.org/american-black-bear/ursus-americanus/
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_americanus/
http://www.iucnredlist.org/details/41687/0
http://news.sciencemag.org/2001/09/what-makes-white-bear-white

ГАЛЕРИЯ:

БЪРНЕСТА МЕЧКА , Мечка ленивец,  Slothbear Melursus ursinus

Тази неголяма мечка е уникална сред своите родственици, поради основното им меню насекоми – мравки, термити и др. Бърнестата мечка обитава горските и тревисти райони на Индийския полуостров. Има дълга, пухеста козина, с удължени около рамената участъци, оцветена в черно. Рядко се срещат в канелен, червеникав цвят на козината. Отпред на гърдите имат бяло или кремаво петно в U’ или Y’ форма. Характерна е източната муцуна в по-блед цвят. Формата на муцуната, голите бърни и липсата на горни резци са адаптация за хранене с насекоми. Предните лапи са извити навътре и имат дълги, леко закривени нокти, предназначени за ровене и копаене.
Живеят поединично, като маркират територията си, драскайки по дърветата. Активни са и през деня и през ноща, с изключение на майките с малките, които се придържат към дневна активност. Времето за чифтосване е от юни до юли. След бременност, продължаваща 6 – 7 месеца, се раждат обикновенно 2 малки. Майката стои до малките до третия им месец, когато те са малко по-големи и се движат навън с нея, захванати за гърба и. Малките остават при майка си често повече от 2,5 до 3 години, и затова женските раждат на интервали не по-малки от 3 години.
Бърнестите мечки са уникални със своето меню, в което влизат основно насекоми – най – вече термити и мравки. Разриват с предните си дълги нокти термитника или мравуняка и завират дългата си муцуна вътре, като първо издухват пръста и праха, преди да започнат да засмукват мравките. Хранят се също и с мед, изтърпявайки ужилванията на пчелите, докато вземат пчелните пити. Менюто си разнообразяват и с яйца, мърша, растителност и плодове.
Основните заплахи за този вид са загубата на местообитание и бракониерството. Местообитанията се разрушават при изсичането на горите, заради насаждането на монокултурни плантации, селища на бежанци, строежи на селища, увеличаване на земеделските земи, пътища. Бракониерството е главно от комерсиална гледна точка, мъжките репродуктивни органи се считат за афродизиак, костите, зъбите, ноктите се използват да пазят от зли духове, мечата мазнина се използва за лек от народната медицина. Малки мечки се пленяват за дресиране на „ танцуващи мечки” и това остава основна заплаха за някой популации. И звестни са отделни случаи на нападение на хора от мечки, довело до тяхна смърт. Единствения естествен враг е тигъра Panthera tigrisи леопарда P. Pardus.
Бърнестата мечка е регистрирана  в 174 защитени ареала в Индия, които включват 46 Национални паркове и 128 Защитени зони. В червената книга на IUCN е включена като уязвим вид.

Източници:

http://kalyanvarma.net/photo.php?id=1340&tag=all
http://www.arkive.org/sloth-bear/melursus-ursinus/image-G6342.html
http://www.iucnredlist.org/details/13143/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Sloth_bear
http://www.bearsoftheworld.net/sloth_bears.asp
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/sloth-bear/#close-modal

ГАЛЕРИЯ:

 СЛЪНЧЕВА МЕЧКА  Хималайска мечка, Медeна мечка , Sunbear Helarctos malayanus

 Известна също като медeна мечка, заради любовта си към меда, слънчевата мечка е най-малката , най-малко позната и най-рядката мечка. 

Слънчевата мечка е малка мечка, обитаваща гъстите тропични гори на Югоизточна Азия. Тя е най-малката мечка в света и също така уникална с това, че  е адаптирана за живот в джунглата и прекарва живота си основно по дърветата. Известна е и като Малайска слънчева мечка, медена мечка, има редица отличителни белези, най – забележителния е оранжевото U образно петно на гърдите, откъдето и е името на тази мечка. Това са редки и почти неуловими животни и практически малко се знае за тях и начина им на живот, освен че драстично намаляват популацията си , заради лова и разрушаването на хабитатите.
Освен  най- малки, те са и с най-късата козина. Цвета и варира от черен, тъмно кафяв или сив, а петното на гърдите е бяло, жълто или оранжево, като формата му е различна – полумесец, кръг или неправилно по форма. Муцуната е по-светла, къса, с къса козина и малки уши. Имат дълги закривени нокти, които им помагат да се катерят по дърветата и да разриват термитници. Един от най-отличителните белези е техния дълъг повече от 25 см език, с който лесно загребват ларви или мед.
Слънчевите мечки се срещат в няколко азиатски страни, но поради човешката дейност, са ограничени в определени хабитати. Срещат се на островите Борнео и Суматра, в горите на Малайзия, Тайланд, Камбоджа, Лаос и Виетнам, като има и няколко откъснати популации в южен Китай. Предпочитат нискоразположени дъждовни гори, където намират разнообразна храна и успешно се прикриват от врагове. Поради обезлесяването тяхното разпространение е драстично намалено.
Основна част от живота си прекарват по дърветата, като дори спят в големи, груби гнезда, направени от пречупени обрасли клони. Катерят се сравнително бързо с помощта на закривените си нокти. За разлика от повечето си сродници, тези мечки са дневни животни и са активни през деня, който прекарват в търсене на храна, а си  почиват през нощта високо в техните гнезда на дърветата.. Изключение правят само тези мечки, които са силно афектирани от човешката дейност и са принудени да бъдат активни през нощта. Живеят поединично и се събират само за да се чифтосват.
Подобно на други животни, живеещи в тропиците и слънчевите мечки са способни да се чифтосват и раждат целогодишно.Бременноста продължава от 3 до 8 месеца, варираща индивидуално и от наличието на храна. Раждат се до 3 малки , обикновенно едно в гнездо, което женската прави високо на някое дърво или в голяма кухина. Женската се грижи за малките и ги защитава, учи ги на умения да оцеляват сами в джунглата, когато пораснат и станат самостоятелни. Малките остават при майка си до около 2 години, след което установяват самостоятелна територия. Женските сързяват на 3 години, а мъжките на 4 години. Продължителността на живота им е около 25 години.
Слънчевата мечка има много разпространени имена едно от които е мечка  - куче.
Поради това, че обитава тропиците тази мечка не изпада в зимен сън.
Менюто им включва основно плодове, семена, ядки, растения, насекоми – термити и мравки, яйца, мед, малки животни като птички и гризачи и то тогава, когато растителната храна е недостатъчна. Като другите видове мечки кътниците им са по – плоски, поради хранене не с месо, а  с растителна храна.
В природата основен техен враг е тигъра. Малките често биват нападани от змии, големи хищни птици.Най-големия техен враг остава човека с неговата дейност по обезлесяване, което води до загуба на хабитата им. Живеещите до земеделски насаждения с африкански маслени палми мечки  обичат да навлизат в плантациите и да ядат младите филизи, с което нанасят вреда на плантациите. Затова често мечките са преследвани от фермерите, които се страхуват за своите посеви.
Преди години тези мечки са били обект на лов от хората, главно заради части на тялото и най-вече жлъчката, използвани от местната медицина. Поради малкия им размер и хрисимия характер тези мечки са били улавяни и продаване като атрактивни домашни любимци в различни части на света.
Сега Слънчевата мечка е включена в Червената книга на IUCN като уязвим вид. Смята се , че популацията на тези мечки е намаляла с повече от 30% през последните няколко десетилетия. По последни данни, макар да се считат за не особено точни , в природата живеят не повече то 1000 индивида. С цел тяхното опазване, правителството е забранило нелегалната сеч, отстрела и бракониерството в районите където се знае , че съществуват.

Източници:
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/sun-bear/#close-modal
http://www.bearsoftheworld.net/sun_bears.asp
http://a-z-animals.com/animals/sun-bear/
http://www.arkive.org/malayan-sun-bear/helarctos-malayanus/
http://www.iucnredlist.org/details/9760/0
http://wwf.panda.org/about_our_earth/species/profiles/mammals/sun_bear/

ГАЛЕРИЯ:

ОЧИЛАТА МЕЧКА SpectacledbearTremarctosornatus / други имена – укуко, юкумари, укумари/

Очилатата мечка е позната и като Андска мечка, основно защото е характерна за Андите в Южна Америка. Територията и се простира от северозападна Аржентина, Перу, Венецуела, Колумбия, Еквадор, източна Боливия.
Храни се основно с плодове и  филизи, които събира от дърветата или от земята. Менюто включва допълнително мед, насекоми, малки бозайници, влечуги и рядко добитък. От културните растения предпочитат захарна тръстика, царевица.
Очилатата мечка е иднствения оцелял до днешно време вид от сем.Tremarctinae, като за една от причините за неговото оцеляване се счита възможността му да се катери по дърветата и приспособимостта му към разнообразни хабитати от сухи тревисти поляни до влажни високопланински гори. Към това семейство са спадали: видът  Plionarctos, който е живял в Северна Америка през късен миоцен и ранния плиоцен, видът Tremarctos floridanus описан за Северна Америка за периода на Плиоцена – Плейстоцена, късомуцунестите мечки от периода на Плиоцена – Плейстоцена, Arctodos simus Гигантската късомуцунеста мечка и  Arctodus pristinus Малката късомуцунеста мечка. Arctodos simus Гигантската късомуцунеста мечка се счита за най-голямата живяля някога мечка. Тя е била по-голяма от съвременната мечка гризли.. Ако се съди по намерените скелети днес, височината на арктодуса е от 1,5 до 1,8 m, а изправена достига 3,5 m. Тежала 600 kg, а най-големите екземпляри достигали 1136 kg. Имала е  силно изразен полов диформизъм
Живеят предпочитаемо в  дъждовните гори и джунглите на Андите, избирайки по  - влажни и по залесени ареали. Но при търсене на храна са срещани от слабо зелесени сухи низини до високопланински гори. Активна е денем, за разлика от повечето видове мечки, които са активни нощем. Счита се, че тази мечка няма своя територия, но пази дистанция от по – големи животни и особено от човека. Не е агресивна , обикновенно е хрисима и приятелски настроена при срещите с хора. Все пак женските са по-агресивни, когато защитават малките си и макар този вида да е със среден ръст, възрастните достигат 1, 5 м в изправено положение и използвайки мечата си сила биха могли да бъдат опасни, когато защитават своите малки. Козината е черна, рядко тъмно кафява или червеникаво кафява окраска с характерно светло бежово петно около очите , врата и гърдите, откъдето им идва и името. Мъжките са почти два пъти по-големи от женските . Тежат от 100 до 200 кг, докато женските от 35 до 82 кг. . Размножоват се целогодишно , но пика е от април до юни. Мъжките и женските се събират за седмица  - две, след период на бременност, продължаващ от 5,5 до 8,5 месеца се раждат от едно до три малки, най-често две. Малките се раждат слепи и безпомощни, тежащи до около 300г. Майката се грижи за тях до едногодишна възраст. Тези мечки не изпадат в зимен сън.

Популацията на  очилатата мечка е намаляла числеността си през последните деситилетия. Основните причини  от една страна са защото фермерите смятат, че тези мечки нападат добитъка им и от друга поради унищожаване на хабитатите. Жлъчката на тези мечки също се счита ,че има лечебно действие и често са убивани и по тази причина. Сега Очилатат мечка е включена в Червената книга на IUCN като уязвим вид

Източници:
http://www.arkive.org/spectacled-bear/tremarctos-ornatus/
http://en.wikipedia.org/wiki/Spectacled_bear
http://www.iucnredlist.org/details/full/22066/0
http://a-z-animals.com/animals/spectacled-bear/

ГАЛЕРИЯ:

ПОЛЯРНА МЕЧКА,  Бяла мечка, Морска мечка,  PolarbearUrsusmaritimus
 / други имена: нанук на инуит, юпук в Сибир, ошкуй в Коми, исбьорн – ледена мечка в Свалбард/

Полярната мечка е голяма мечка която обитава ледените полета в Арктическия океан. Тя е най-голямата съвременна мечка. /изключение прави Кодиак кафява мечка в Аляска, която достига подобни размери/, като мъжки достига тежина около 700 кг. Тази мечка е най-близкия родственик на кафявата мечка  е наречена морска мечка, понеже е срещана най-често по крайбрежията, в близост до водата, освен това тя е много добър плувец, виждана навътре в океана на повече от 100 мили от най-близката суша.
Константин Джон Фипс, втори барон Молгрейв, е първия описал този вид мечка през 1774 г, избирайки и името морска мечка поради условия на живот ,които е видял да води. Разпространението на този вид е най-много повлияно от глобалното затопляне и затова полярната мечка е станала символ на климатичните промени. Намаляването на популацията е способствано също от човешката дейност – лов, замърсяване, сондажна дейност за добив на нефт и др.
Полярната мечка достига 2 метра на дължина и тежина поне половин тон. Женските са по-малки дори до два пъти. Те са от малкото големи бозайници, адапитрани за живот при неблагоприятните арктически условия. Във връзка с живота на леда са развили редица приспособления – дебела козина с много пух и по дълги косми, които предават слънчевата топлина на черната кожа, която абсорбира топлината, дебел подкожен слой мазнина. Едро, здраво тяло с големи предни лапи, с които чудесно плува. Козината достига дори между пръстите, за да топли. При ходене върху леда ,лапите им имат чудесно сцепление  върху него. Шията им е по- дълга, за да остава над водата като плуват. Муцуните са издължени, а ушите малки. Въпреки, че са едри могат да  развиват до 40 км/ч скорост на леда и до 10 км/ч плувайки.

Белите мечки са срещат циркумполярно, като достигат на юг до Хъдсън Бей и Ню Фаунленд. Около 60% от тях се срещат в северна Канада, а останалата част обитават Гренландия, Аляска, Свалбард, Русия, кадето се срещат недалеч от брега, изминаващи дълги разстояния по леда. Живеят поединично  и са доста добри ловци както на сушата, така и във водата. Могат да се гмуркат, за да хванат плячката, като държат очите си отворени и задържат дъха си до 2 мин. На сушата или преследват плячката или стоят с часове до някой дупка в леда, дакато не хванат плячката, която се е подала да подиша над леда. Най- любимата и високоенергийна храна за тях са тюлените. По време на летния период мигрират далеч на север по леда, за да търсят тюлени. Белите мечки са едни от най-едрите хищници на земята ,които редовно трябва да си набавят храна , за да поддържат енергийния си баланс и дебелия подкожен слой мазнина. Кожата и маста на тюлените са една от любимата им храна, като оставят месото за други по-малки полярни животни като полярната лисица. В менюто на мечките още се включват птици, риба, плодове, през лятото понякога северни елени. Труповете на големи животни като моржове, китове, тюлени също могат да се окажат важен източник на храна. Миризмата на трупа се усеща от много далечни разстояния от белите мечки.
Размножителния период е април до май, след бременност, която варира по продължителност  в зависимост от здравето на женската и наличието на храна, след около 9 месеца се раждат от 1 до 4 малки, в бърлога, която тя изрива в снега или почвата. Малките са слепи, голи и безпомощни, тежат не повече от половин килограм. Женските влизат в бърлогите си късна есен и не се показват с малките докато не настъпи пролетта. Малките остават с майка си до 2 – 3 годишна възраст като се обучават да ловуват и да се борят, подготвят се за самостоятелния живот като възрастни. Продължителност на живот около 25 години, като е регистрирана в плен до 43 години
Поради големината си нямат естествени врагове, освен сблъсъка с други мечки от техния вид в защита на малките. Най-големия враг на полярните мечки е човека, който активно ги е ловувал по данни от 1600 до 1970 год, когато се приема международния закон за забрана на лова на този вид. Освен ловя, други негативни фактори са глобалното затопляне, замърсяването и нефтения сондаж. Някой експерти твърдят, че ако се задържат тези условия и поради ниската, по-скоро бавната  репродуктивност на белите мечки, те ще изчезнат напълно след около 30 години. По последни данни популацията на белите мечки наброява 20 000 – 25 000 индивида.
Включена е  в Червената книга на IUCN като уязвим вид
Тази година, 2013 , е обявена от природозащитници за година на полярната мечка.

Картата показва разпространението на 19 субпопулации полярна мечка.
За кореннота население на Арктика, белите мечки имат изключително културно значение. Открити са останки от лов отпреди 2500-3000 години, както и пещерни рисунки отпреди 1500 години в Чукотския п-в. Предполага се, че уменията на тези народи в улова на тюлени и строежа на иглута е заимстван от полярните мечки. Има много инуитски и ескимоски легенди и предания за тези мечки. За съзвездие полярна мечка заобиколена от кучета, които  слезли долу на земята. Многото общи подобия между мечките и хората са вероятната причини да се смята, че духовете на хората и мечките са взаимозаменяеми. Всички легенди показват дълбокото уважение към тези животни, неразривно свързани с живота на полярните хора.

Източници:
http://www.polarbearsinternational.org/
http://a-z-animals.com/animals/polar-bear/
http://www.iucnredlist.org/details/22823/0
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_maritimus/
http://wwf.panda.org/what_we_do/where_we_work/arctic/wildlife/polar_bear/
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/polar-bear/#close-modal
http://en.wikipedia.org/wiki/Polar_bear
http://www.bearlife.org/polar-bears.html

ГАЛЕРИЯ:

КАФЯВА МЕЧКА Brown bear Ursus arctos

Наричана на староанглийски още бруун или бруин, което също означава кафява, в Дивия Запад, мечките гризли ги наричали Олд Ефрейм /"Old Ephraim" / или Мокасиновия Джо /"Moccasin Joe"/, латинското наименование идва от латинската дума мечка  - ursus и старогръцката дума мечка  - arctos. Кафявите мечки са широко разпространени в голяма част от Северна Америка и Евразия в гористи и планински региони. Този вид е национално животно на много щати в Северна Америка и страни в Европа и  Азия.
Кафявата мечка е адна от най – големия вид мечки.  Достигат 2 – 3 метра дължина и изглеждат огромни, когато се изправят на задните си лапи. На тежест достигат до 635 кг, като подвида мечката Кодиак, заедно с полярната мечка са най – големия вид мечки.
Имат гъста, платна, дълга козина, която варира в различните региони по оцветяване от тъмно до светло кафява, червеникаво кафява със сребристи краища. Ноктите са много дълги, закривени, предимно тъмно оцветени. Размерите на тези мечки силно варират спряма географскя регион, където живеят, пола, възраста, сезона, и дори имат и индивидуални различия. Този вид е най – вариабилния по окраска и размери от всички мечки. При всички подвидове, мъжкия е по – голям от женската.
Кафявата мечка е нощно животно, но понякога може да бъде наблюдавана  рано сутрин и късно вечер. Живее поединично, маркирайки голяма територия,  но понякога се събират по няколко индивида, ако е налично голямо количество храна, събират се също, за да се чифтосват. За разлика от други видове, кафявите мечки могат да живеят в една просторна територия по няколко индивида, които едниствено изпадат в кнофликт, за да се съревновават за женската.Мъжките често са агресивни спрямо малките мечета и често ги убиват. В своята среда, кафявата мечка е доминиращ хищник и единствено човека е заплаха за нея. Има големи рамена, със силни мускули, което я отличава от другите видове мечки. Силните раменни мускули обуславят силен удар на предните лапи и то такъв, че е способен да пречупи кост, което в добавка със силните, остри, дълги до 15 см, закривени нокти е причина за легендите на мечата сила и страшния мечи замах.
Менюто им е изключително разнообразно, в зависимост от обитаемия регион и наличието на храна. Естествено, че най – достижимата храна е най – предпочитана. Въпреки, че се считат за опасни хищници, кафявите мечки предпочитат вегетарианска храна, риба и малки животни, по – рядко преследват по – големи бозайници като елени. Предпочитаемо се хранят с плодове, семена, ядки, жълъди, шишарки, гъби, млади филизи, корени и други растителни части, мед. С дългите закривени нокти успешно разриват земята, за да достигнат до желаната храна. През есента се хранят усилено, за да се подготвят за дългия зимен сън, който продължава до пролетта.
Размножителния период от средата на май до юни. След оплождането яйцеклетката не се имплантира веднага, а едва по време на зимния сън. Това се нарича забавена имплантация. На пролет женската се появява извън бърлогата си с едно до четири мечета, най – често две. Мечетата се раждат голи, слепи и много малки в бърлогата, докато майката спи. Ако мечката не е натрупала достатъчно подкожна мазнина за зимата и е слаба е възможно яйцеклетката да не се имплантира в матката, а да се резорбира. Малките бозаят до пролетта когато напускат бърлогата и вече тежат от 6 – 9 кг и са достатъчно развити, за да могат да се хранят самостоятелно с твърда храна. Мечетата остават до майките си от 2 рядко до 4 години, през което време се учат да си намират храна и да се защитават. Често малките са прогонени или убивани от мъжкия , който е дошъл за чифтосване или е бил наблизо в тяхната територия. Продължителността на живота на тези мечки в природата е до 28 години. В плен са достигали 48 години.
Отношенията човек – мечка са хилядолетни. По принцип мечката не е голяма заплаха за човека, с изключение когато женската защитава малките мечета. Въпреки това мечките навлизат в селищата на хората в търсене на храна, нанасят вреди на културните посеви и на добитъка. Не са малки и случаите на нападения на хора от мечки по една или друга причина. Човека си остава най – сериозната заплаха за мечките. Вследствие на обезлесяването, замърсяването, лова и бракониерството, числеността на кафявата мечка е драстично намалена през последните няколко века. В момента се счита, че общо кафявите мечки наброяват около 200 000 индивида.Поради тази причина е приета забрана за лова на тези животни, с цел възстановяване на популациите им. В червената книга на IUCN видът е включен като слабо засегнат.

Подвидове кафява мечка
Редица са разногласията по отношение на класификацията на вида. Някои автори посочват около 90 подвида, докато съгласно ДНК анализ различията се свеждат до 5 клона. Скорошни ДНК изследвания показват, че Евразийската кафява мечка и Северно Американската генетично са хомогенни и тяхната филогеография не отговаря на традиционната таксономия. От 2005 са общоприети 16 подвида, дадени в таблицата по-долу. 

Филогеография на кафявата мечка

Филогеографията е термин въведен през 1987 / Avise et al. ,1987/  и включва проследяването на географското разпространение на генеалогични линии, обикновенно на интреспецифично ниво , използвайки генетичен маркер, най – често последователности от митохондриална ДНК. Митохондриалната ДНК е особено подходяща за такива изследвания, поради относително високата степен на мутации и поради независимото предаване /нерекомбиниращо/ само по майчина линия. По тази причина маркери от мтДНК са широко използвани през последните години за изследване на разпространението на видовете по време на глациалните плейстоценски цикли. От друга страна кафявата мечка е чудесен модел за проследяване на разпространението на бозайниците по време след плейстоценските заледявания. По настоящем вида е широко разпространен в Холарктика и освен това има относително достатъчно намерени фосили отпреди 100  - 150 хил години, които могат да изяснят значително процесите на разпространение.Важен аспект на филогеографията е определянето на монофилетични групи индивиди, които имат общ предшественик помежду си, в сравнение с друга група индивиди – клонове. На основа на последователност от мт ДНК, кафявата мечка е разделяна на няколко генетично различни линии / клона/. Според едни от първите изследвания, съвременните  кафяви мечки се разделят на две основни линии – западен клон 1 и източен клон 3а. / Taberlet et Bouvet, 1994/. Западния клон 1 е разпространен в Европа от Испания на север до източна Скандинавия и на изток Италия и Балканския п-в, Източния клон 3а  - Русия, северна Скандинавия, източна Европа. Двете имат контактна зона в Скандинавия. Този досегашен модел се счита , че точно описва разпространението на мечките при затоплянето след последното заледяване от три рефугиума  - а именно Иберийски, Итало – Балкански и източен / неуточнен/ на север. Досегашния модел предполага, че първи са започнали това разпространение мечките от Иберия, докато тези от Балканите последни, поради по бавното освобождаване от ледниците на Алпите. По – нови изследвания, включващи още по – голяма извадка от проби и най – вече изолирани ДНК проби от фосили, детайлизира и уточнява процеса на постглациално разпространение. На основа на тези изследвания кафявите мечки се делят на 6 клона / номерирани от 1 до 6/ и две именувани по географския регион /Иран и Северна Африка/.

Фиг.1
а/ Филогеографско разпространение на кафявата мечка по клонове, съответно в сегашно време  - по-тъмно оцветената част и допълнително в историческо време  по – светло оцветената част.
б/ цветно представяне на хабитатите в Северното полукълбо по време на последния глациален максимум, съответно: вода; лед; тундра/ полярна пустиня; умерен/тропическа пустиня; гори; тревисти полета /прерии/
с/ Вероятни рефугиуми по време на последния глациален максимум и вероятни пост – глациални пътища на разпространение по време на последващото затопляне на климата. : IB - Иберия; IT  - Итало – Балкански полуострови; CM  - Карпатски планини; CA  - Кавказ; UR  - Урал; CS  - Централен Сибир; NAF   - Северна Африка; ME – Среден Изток; SA  - Южна Азия; JA  - Япония; BE  - Берингия; PC  - Тихоокеански крайбрежни острови; NA  - Северна Америка.

Три генетично различни клона са описани за Северна Америка – 2, 3 и 4. Клонове 2 и 3  се разделят на подклонове 2а, 2в, 3а и 3в. Клонове 2с и 3с са вече изчезнали. Подклоновете са разпространени географски съответно: 3а  - северозападна Аляска; 3в – източна Аляска и Канада. За разпространението на северноамериканските кафяви мечки изключително стратегическо значение има Беринговия проток, който сега отделя Северна Америка от Азия. По време на заледяванията обаче, този проток е представлявал връзка от лед, по която кафявите мечки са навлезли от Азия в Северна Америка и се разпространили там. Това е станало за първи път преди около 70 хил.г. Тази колонизация е съпътствана и с колонизиране и на Тихоокеанските крайбрежни острови. След навлизането си на континента, кафявите мечки се разпространяват на юг и постепенно дивергират генетично, давайки различните сегашни клонове. Втора колонизационна вълна се е осъществила след последния глациален максимум / преди 26-13 хил г/. По време на това заледяване Кордилерите и Лорентидите са били покрити с плътна ледникова покривка и мечките са се изтеглили на юг. Преди около 21 хил год. втора колонизация от мечки, включвайки такива от клон 3в навлизат от Евразия в  Берингия. Края на последния глациален максимум е бил преди около 13-9 хил год ,когато ледниците отстъпват постепенно и постепенно Беринговия проток се обособява отново, разделяйки континентите окончателно досега. Малко преди това да стане трета вълна колонизациа на мечки от клон 3а е вече била факт.
Друг интересен аспект на филогенетичното изследване за Северна Америка е положението на полярната мечка. Оказва се, че полярната и кафявата мечка имат парафилетични отношения. Клон 2а на кафявата мечка е изключително близък с клон 2в, който е на полярната мечка, спрямо другите клонове на кафявите мечки. Това показва непълно разделяне на клоновете, поради недостатъчно време за това /от еволюционна гледна точка е минало малко време от разделянето на двата вида мечки/, освен това други изследвания показват, че след разделянето на двата вида е имало хибридизация, която също се е отразила на генофонда. Подобни сложни взаимотношения бяха описани наскоро от учени, които откриват, че мечките от АВС (Admiralty, Baranof and Chichagof (ABC) Islands)  острови, които са на външен вид и като поведение кафяви мечки имат митохондриална ДНК, която съответства на тази при полярните мечки. Една от най – вероятните хипотези е, че след затоплянето и разтопяването на леда от последния глациален максимум, полярни мечки са останали изолирани на тези острови. Впоследствие до тези острови  преди около 150 хил год. досигт мъжки кафяви мечки, и след няколко поколения се получава сегашния генофонд на тази популация.
За Европа, клон 1 а е разпространен в южна Скандинавия и югозападна Европа – Испания и Франция; клон 1в на юг и изток в Европа -  Италия, Словения, Хърватия, Босна, Гърция, България, Румъния, Полша; клон 3а в североизток и изток на Европа – северна Скандинавия, Финландия, Русия , Естония, Словакия и Румъния. Контактна зона между 1 а и 3а има в Швеция, а между 1 в и 3а в Румъния.
Все още не са окончателни данните кога за първи път кафявата мечка се е появила в Европа. Има намерени фосили на смесен вида на кафява и пещерна мечка отпреди  около 900 хил год  - ранен плейстоцен. Най – вероятния предшественик на съвременната европейска кафява мечка датира от късен плейстоцен / 175-263 хил г/. По време на последния глациален максимум, когато Европа е била покрита с ледници, популациятана кафявите мечки се свива на юг и остава в рефугиуми , при подходящи по – меки условия. За клон 1а  - Иберийски полуостров, за клон 1 в – Италийски и Балкански полуострови, за клон 3а не е уточнено местоположението , но се предполага , че е бил в Кавказ и Карпатите. От тези рефугиуми при благоприятни вече условия, когато климата се затопля в началото на холоцена,  мечките реколонизират обратно Европа. Генетичното разнообразие е вече значително по-ниско, от гледна точка на ограниченото разпространение по време на заледяването, бързата реколонизация и последващо влияние на човека. Процесите на разпространение на кафявата мечка все още са в процес на изследвания, поради новите данни, които постъпват. Изясняват се следните вероятни събития: мечките са били малко по-разпространени на север по време на глациалния максимум или са имали още един рефугиум разположен в Централна Европа. При изследване на популациите в Скнадинавия като контактна зона се откриват и мечки от клон 1в, като предварително се е очаквали контактна зона между 1 а и 3а. Това води до извода ,че мечките от клон 1в, с рефугиум Итало – Балкански полуострови, са започнали по- ранна експанзия на север, отколкото предварително се е смятало.
Клон 3а е един от най  - широко разпространените клонове в цяла Холарктика от Евразия до Аляска, включително част от Япония. Най – вероятния предшественик на този клон е живял преди около 26 хил г. Клон 3в е разпространен в Япония и Аляска , Канада. Клон 4 – Япония, Канада, САЩ.
Клонове 5, 6 и Иранския са с неуточнена позиция. Клон 2в  е разпространен циркумполярно и е хаплотипа на полярната мечка.
За  клон 1а Иберийски и клон 1в Итало - Балкански е установен сигурен маркер за отличаване - единична мутация на място 16 762 в контролния регион на мтДНК. При клон 1а хаплотипове на това място има база А – аденин, а при хаплотип 1в база G – гуанин.

Природозащита на  кафявата  мечка в България

В България кафявата мечка се счита, че има две популации – Рило  - Родопска и Старопланинска. По последни данни популациите наброяват около 1000 мечки. В Екшън плана за кафявата мечка в Европа, публикуван през 2000 г за България се предписват редица препоръки за опазване, изследване и решаване на проблемните мечки. Една от препоръките е да се предвидят компенсации на пострадалите фермери и хора от населението в контактните зони, с цел да се намали основния проблем, взаимодействие човек – мечка. През 2008 в България се приема План за действие за опазване на кафявата мечка. Определят се работни групи по наблюдение и събиране на материали. Определят се работни региони. Видно е, че средства почти няма. Не се предвижда и решение на проблема  с отношението човек – мечка. През 2012 година е приета забрана за отстрела на кафявите мечки в България.

Насоки за опазване на вида кафява мечка в България

• оценка на съществуващите Рило-Родопска и Старопланинска популации
• преброяване, възраст, полово съотношение, малки, леговища, обитания
• отчитане на миграциите им
• неинвазивно събиране на материал за изолиране на ДНК от косми и екскременти.
• ДНК изследвания в следните насоки
• Типизиране на хаплотиповете – очакван хаплотип Итало-Балкански клон 1в, но е възможна миграция и установяване на източен хаплотип 3а, който може да е от интродукцията на Карпатски мечки и/или от миграция на запад на мечки от Евразия още от последния глациален максимум.
• Оценка на генетичния полиморфизъм на съществуващите популации, което да бъде използвано за оценка на жизнеността на популацията – колкото е по-високо нивото на полиморфизъм, толкова по-жизнена е популацията, ниския генетичен полиморфизъм е показател за уязвимостта на популацията
• ДНК секвениране  и депозиране на информацията в световната ГЕНБАНК
• Развиване на гъвкава и бърза система от компенсации на пострадали от мечки фермери, хора от населението в контактните зони и/или други методи , с цел намаляване конфликта човек/мечка

Източници:

http://en.wikipedia.org/wiki/Brown_bear
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/brown-bear/#close-modal
http://www.bearsoftheworld.net/brown_bears.asp
http://worldwildlife.org/species/brown-bear
http://www.arkive.org/brown-bear/ursus-arctos/
http://a-z-animals.com/animals/brown-bear/

ГАЛЕРИЯ:

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

Нормалният сърдечен ритъм е около 40 удара в минута, при зимен сън ритъма пада до 8!
Ноктите на мечките се различават в зависимост от начина им на живот. Черните мечки, които често се катерят имат силни, извити нокти, а гризли, които често ровят земята имат дълги и прави нокти.
Един от най- любопитните факти около биологията на мечките е т. нар. закъсняла имплантация. След като мечката е оплодена зиготата започва развитие, като стига до етап бластоцист и влиза в състояние на латентност. Без да се имплантира бластоциста изчаква няколко месеца, през което време мечката трупа запаси и ако тя е в добро състояние с достатъчно маса, в добро здраве и не е под стрес следва имплантация и по- нантатъшно развитие. Иначе бластоциста се абсорбира в тялото на мечката. Закъснялата имплантация позволява на мечките да се адаптират по- добре към външните условия и раждането да се случи в най- благоприятния момент от годината.
Всъщност мечките са всеядни животни, като при повечето от тях месото е малък процент от менюто. Едиствения истински хищник сред мечките е полярната мечка. Нейния стомах може да побере до 68 кг месо!
Пандата може да изяде до 20 кг бамбук на ден.
Бърнестата мечка се храни най- вече с термити. При тези мечки липсват горните два резеца, което им позволява да изсмукват като с прахосмукачка насекомите от гнездата им.
Полярните мечки имат изключително обоняние- те могат да проследят миризма от 32 км и да надушат мъртав тюлен под 3 м дебел лед.
Бърнестата мечка е единствената, която е активна нощем.
Около 98% от популацията на гризли живее в Аляска.
Всички мечета се раждат без козина... с изключение на полярните и големите панди.

Литература:

1. Action Plan for the conservation  of the Brown Bear (Ursus arctos) in Europe.  Jon E. Swenson, Norbert Gerstl,Bjørn Dahle, Andreas Zedrosser. Convention on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats (Bern Convention).Nature and environment, No. 114. © Council of Europe Publishing, 2000

2. План за действие за кафявата мечка в България. Министерство на околната среда и водите. София 2008.

3.  Петър Генов, Александър Дуцов*Диана Златанова, Даниело Пешев**ПРЕДВАРИТЕЛНО ПРОУЧВАНИЯ ЗАРАЗМНОЖАВАНЕТО НА МЕЧКАТА(URSUS ARCTOS L.) В РОДОПИТЕ. ГОДИШНИК НА ШУМЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”Т. ХVІІІ В 6 ПРИРОДНИ НАУКИ Факултет по природни науки. Том ХVІІІ В 6, 2008 г

4. John Davison , Simon Y.W. Ho, Sarah C. Bray , Marju Korsten,  Egle Tammeleht,  Maris Hindrikson,Kjartan Østbye , Eivind Østbye , Stein-Erik Lauritzen , Jeremy Austin , Alan Cooper , Urmas Saarma.Late-Quaternary biogeographic scenarios for the brown bear (Ursus arctos) a wild mammal model species. Quaternary Science Reviews 30 (2011) 418-430

5. Bray S.C.E. 2010. Mitochondrial DNA analysis of the evolution and genetic diversity of ancient and extinct bears. Thesis of PhD of University of Adelaide. 256p.

6. A. COTOVELEA, N. ŞOFLETEA, G. IONESCU, O. IONESCU. GENETIC APPROACHES FOR ROMANIAN BROWN BEAR (Ursus arctos) CONSERVATION. Bulletin of the Transilvania University of Braşov.Series II: Forestry • Wood Industry • Agricultural Food Engineering • Vol. 6 (55) No.1 – 2013

7. Ce´ line Bon, Nicolas Caudy, Maud de Dieuleveult, Philippe Fosse, Michel Philippe, Fre´de´ ric Maksudd,E´liane Beraud-Colomb, Eric Bouzaid, Rym Kefie, Christelle Laugier, Bernard Rousseau, Didier Casane, Johannes van der Plicht, and Jean-Marc Elalouf.Deciphering the complete mitochondrial genome and phylogeny of the extinct cave bear in the Paleolithic painted cave of Chauvet. PNAS _ November 11, 2008 _ vol. 105 _ no. 45 _ 17447–17452

8. 7. James A. Cahill, Richard E. Green, Tara L. Fulton, Mathias Stiller, Flora Jay, Nikita Ovsyanikov,
9. Rauf Salamzade, John St. John, Ian Stirling, Montgomery Slatkin, Beth Shapiro. Genomic Evidence for Island Population Conversion Resolves Conflicting Theories of Polar Bear Evolution. PLOS Genetics, March 2013 | Volume 9 | Issue 3 | e1003345

10. 8. Marju Keis.2012. Brown bear /Ursus arctos/ phylogeography in northern Eurasia. Thesis of PHD. University of Tartu. Estonia. 65p.

11. 9. Lisette P.Waits,* Jack Sullivan,† Stephen J. O’Brien,‡ and R. H.Ward. Rapid Radiation Events in the Family Ursidae Indicated by Likelihood Phylogenetic Estimation from  Multiple Fragments of mtDNA. Molecular Phylogenetics and Evolution Vol. 13, No. 1, October, pp. 82–92, 1999

12. 10. Marie Page`s, Seґbastien Calvignac, Catherine Klein, Mathilde Paris,Sandrine Hughes, Catherine HaЁnni. Combined analysis of fourteen nuclear genes refines the Ursidae phylogeny. Molecular Phylogenetics and Evolution 47 (2008) 73–83

“..Сам Дядо Коледа - дребничък стар симпатяга, 
весело свиркаше, бързо подканяше впряга: 
- Хайде, еленчета! Дашър и Виксен, и Прансър!
Бързайте, Дондър и Комет,и Кюпид, и Дансър!
Блитцен, светкавице моя, Напред към комина!
Знаете всички, че трябва през него да мина!
Както наесен летят с урагана листата,
тъй и елените литнаха, а след тях и шейната..”

THE NIGHT BEFORE CHRISTMAS
by Clement Clarke Moore

  Северен елен,  карибу, северный олень , reindeer, caribou - Rangifer tarandus,  Linnaeus, 1758
Субарктически и арктически елен, наречен северен в Европа и карибу в Северна Америка е световно популярен от приказката за дядо Коледа и теглената от елени негова шейна. Името rein /deer/ на викингски хрейн hreinn, която пък идва от протогермански храйназ hrainaz и прото - индоевропейски кройнос kroinos;, което означава рогато животно. При уралските езици - сами  - поатцу  poatsu , боатцу boazu,,боатсой boatsoj ; марийски - пуцъ pučə  и удмурт  - путцей pudžej ; Финското  поро poro . В Рурсия северните народи го наричат сокжой. Името  карибу caribou , от френски , произлязла от думата халибу qalipu, която на микмакски означава снежен копач, поради това, че карибуто разкопава снега, за да намери лишеи за храна. Както и да се наричат всички те са един вид - Rangifer tarandus. Вида има няколко подвида, съществуващи до днес, които са разнообразни по морфологични форми. Разделянето на групи на тези подвидове се основава или на географски райони: Северно американски и Евразийски подвидове; или на екологични групи: високо островни арктически, тундрови и горски.

Тундрови подвидове:
Характерно за тях е, че имат дълги, разклонени рога.

• Евразийски тундров северен елен /Див северен елен/ (R. tarandus tarandus) - обитава арктическата тундра на Евразия, включително Скандинавския полуостров на  Северна Европа. В Русия вида наброява около 1млн индивида.
• Аляска карибу, Поркюпайн карибу, Карибу на Грант R. tarandus granti - разпространен в Аляска, Юкон и северозапдна Канада. Много сходен на R. tarandus groenlandicus. Наречен е на морско свинче, на река Поркюпайн, Porcupine River 
• Канадско тундрово карибу R. tarandus groenlandicus, разпространено в северозападна Канада, Нунавут и Западна Гренландия

Горски подвидове:
Характерно за тях е по- едро тяло, къси и тежки рога. 30-40% от женските са без рога, което  според някои автори, това е адаптация  към горския начин на живот.

• Евразийски горски северен елен,  Финландски горски северен елен  R. tarandus fennicus - в див вид обитава два региона на Скандинавския полуостров и в Карелия. Неголяма популация обитава в центъра на южна Финландия. Карелската популация мигрира навътре в Русия, въпреки че е отворен въпроса дали източните представители спадат към този подвид.
• Северноамериканското горско карибу Rangifer tarandus caribou - Първоначално подвидът е бил разпространен в северноамериканската тайга от Аляска до Нюфаунленд и Лабрадор и на юг до Нова Англия, Айдахо и Вашингтон. Горското карибу е изчезнал от по - голямата част от районите на обитаване и е обявен за застрашен вид. Изключение правят районите на Квебек и Лабрадор, Канада. В Британска Колумбия, областта Карибу е кръстена на горското карибу, макар видът да е изчезнал там през минали век. Съществува стадо защитени елени карибу в планините Карибу в Алберта.

Арктични подвидове:
Характеризират се с малко тяло и къса муцуна. Малкото тяло намалява повърхността на тялото, спрямо обема, което е присобление за живот в суровите арктични условия.

• Свалбардски северен елен , Шпицбергенски северен елен  R. tarandus platyrhynchus  — най-малкия северен елен, обитател на  архипелага Шпицберген/Свалбард  в Норвегия. Понастоящем е най-малочисления подвид от всички елени.
• Карибу на Пири R. tarandus pearyi, разпространен на северните острови на Нунавут и северозападните територии на Канада.
• Арктически северен елен R. tarandus eogroenlandicus —  преди е бил разпространен в източната част на Гренландия, но след 1900 г. се счита за напълно изчезнал.

• Подвида Карибу на Даусон, Rangifer tarandus dawsoni е обитавал островите  Хаида Гуай / Кралица Шарлот/. Последните документирани убити от ловци индивиди са от 1908г. На трите убити елена черепите  и кожите се пазят до днешен ден в Кралския музей на Британска Колумбия във Виктория. Направени са генетични изследвания на този подвид и на съвременни северно американски подвидове, но изследванията не показват значителни генетични разлики между тях.

Последните елени карибу на Даусон, убити от ловци през 1908 на островите Хаида Гуай. Снимката е след отстреля на животните.

Северния елен e чифтокопитно млекопитаещо, което се отнася към сем. Еленови Cervidae, подсемейство Capreolinae. Живее в северните части на Евразия и Северна Америка , като се храни не само с треви и лишеи, но и с малки бозайници и птици. Северния елен е мигриращ вид и благодарение на тези миграции лишейния покров не се унищожава напълно и успява да се развие отново. 90% от менюто им включва лишеи  - еленови мъхове Cladonia rangiferina, Cladonia alpestris, Cladonia sylvatica и др., които се явяват основна храна, която елените откриват и под снега. Лишейните вещества, получени от храната ги предпазват от стомашни паразити. Като всички преживни животни имат четириделен стомах. Хранейки се основно с лишеи през зимата в стомаха им се отделя ензима лихеназа, който разгражда лихенина до глюкоза. Освен лишеи понякога се хранят и с листа на върби и брези, също така различни треви. През пролетта, когато са стресирани по изключения може да се хранят и с малки гризачи като леминги, риба и яйца на птици. Някои стада на чукчите са наблюдавани да се хранят с гъби през лятото.
Широките им копита позволяват да се придвижват по рохкия сняг и да го разкопават, за да търсят храна. Жаждата си утоляват в продължение на 9 месеца в годината със сняг. Козината е топла, плътна  с гъст пухест долен слой. Основните косми достигат дължина до 1-2,5 см.и са с плътност 2000 косъма на кв.см. Космите са кухи за по-добра топлоизолация, помагат и при плуване и преход през река. Долния слой е с плътност около 500 косъма на кв.см. Когато елена легне на снега, не го разтопява, защото козината му е устроена да пази топлината на тялото му. Северните елени са по своему уникални измежду своите събратя елени от сем. Cervidae. Те са изключително издръжливи при продължителен бяг, което не е изненадващо имайки предвид простора на тундрата. При този вид мъжките и женските носят рога, за разлика от другите видове елени, при  които само мъжките развиват рога. Рогата на мъжките северни елени са пропорционално най -големи спрямо тялото, в сравнение с другите видове елени. Освен това рогата на северния елен са изключително елегантни. При женските, рогата са необходими за защита и конкуренция за храна и падат при раждане на малките еленчета. Елените са социални животни, които живеят на стада достигащи до 50 000-500 000 животни, които се събират по време на пролетта. Стадото се състои от отделни чифтосващи се групи от по 10 - 1000 индивида. Брачния период е най-често Октомври. Малките се раждат през май - юни след бременност от 228 дни. Най-често малките са едно до две, бозаят до 6 месеца и достигат зрялост на 2,5 - 3,5 години. Продължителност на живот до 20  - 25 години. Размерите на женските достигат 162-205 см на дължина  и тежат от 80 до 120 кг. Мъжките поначало са по-големи и достигат 180-214 см на дължина като тежат 159-182 кг, макар някой особено големи екземпляри са достигали 318 кг. Подвида R. t. platyrhynchus от Свалбард е значително по - малък / феномен известен като островен джуджевизъм/ и женските тежат приблизително 53 кг през лятото и 70 кг през есента. Мъжките са приблизително 160 см дълги и около 65 кг през пролетта и 90 кг през есента. Този елен също така е и по-късокрак. Опитомените елени като цяло са по-късокраки и по-тежки, отколкото дивите им събратя. Цвета на козината им варира значително, както индивидуално, така и в зависимост от сезона и подвида. Северните популации като цяло са по-светли и по -малки, докато южните са по-тъмни и по-големи. Това добре се наблюдава в Северна Америка където  северния подвид карибу на Пири е най-белия и най-малкия от всички континентални подвидове елени, докато най-южния подвид горското карибу e по-голямо и по-тъмно оцветено. Рогата на северния елен са изградени от кератин и различни протеини, но имат вкостена сърцевина. Освен, че са единствения вид елени, при които и мъжките и женските имат рога, те също са единствените на които рогата могат да регенерират. Рогата израстват направо на черепа. Те са меки и гъвкави, също са изградени от жива кръвоснабдена тъкан, затова са топли на пипане. Рогата показват доминирането и йерархията в стадото, но те имат не само тези цели. Женските запазват рогата през зимата, основно за да се защитават и конкурират за храна и ги загубват през пролетта, когато се родят малките. Мъжките ги губят в началото на зимата и им израстват отново през пролетта. Невкостенелите рога са известни в народната медицина с лечебните си свойства. Отделяния от тях екстракт, получен от рогата на северния елен се използва във фармакология в качеството си на общо тонизиращо и адаптогенно лекарствено средство. През 60 - те години под ръководството на проф. Брехман в Русия се разработва нов препарат от еленови рога „Рантарин”, първия получен от висококачествен екстракт от рога на див северен елен. Освен това се произвежда и хранителна добавка с имуностимулиращо действие „Цигапан” (продава се и в България). Хората опитомяват северните елени, като са изолирали част от стадата на дивите животни. Домашните северни елени живеят в полусвободна паша, а от дивите животни се отличават по това, че са свикнали с хората и в случай на опасност не се разбягват напосоки, а се събират накуп, надявайки се на защита от хората. От елените хората получават мляко, месо, кожа, рога, кости и също така се използват като ездитни животни. От човека, елените получават сол и защита от хищниците.
По последни генетични изследвания на мтДНК се определят най - малко два или три отделни и независими одомашнявания на северния елен от хората в източна Русия и Феноскандинавия /Норвегия, Швеция и Финландия/. Най - вероятно това се е случило преди 2-3 хил.г. Генетично почти не се откриват съществени разлики между домашния и дивия северен елен. Северния елен винаги си остава див. Естествено в неволя става по кротък, но и при най-малкото недоглеждане на стопанина и гордия син на Севера отново бяга на свобода. Дори за издояване или за да ги приберат на заслона е необходимо доста усилие от страна на стопаните. Въпреки това северните народи изцяло зависят от елените и като правило живота им минава с тях. Хората непрекъснато полагат грижа за елените. На Север се счита богат този, не у когото има много пари, а у когото има много елени.

Еленовъдството се практикува в Норвегия, Швеция, Финландия, Русия, Монголия, Китай, Аляска, Канада и Гренландия от повече от 20 различни етнически групи. Еленовъдите полагат грижи в големи територии  от Арктика през последните няколко хиляди години. Тези ареали в ново време стават значими за хора  индустриален интерес към петрола и газта. След падането на желязната завеса през септември 1993 г се организира международен фестивал на еленовъдите в Тромсо. Присъстват близо 360 представителя на различни еленовъдни стопанства от Норвегия, Швеция, Финландия, Русия и Аляска. Това е първия път когато хора от различни страни и нации се срещат във връзка с еленовъдството. Това събитие бележи интернационална кооперация на циркумполярните еленовъди в основаването на Световната асоциация на еленовъдите.

Карибуто в своите миграции изминава приблизително 5000 км на година, което е най-дългото пътешествие на сухоземно животно. Миграциите се извършват през пролетта и есента, като стадата се придвижват със скорост 19-55 км на ден. Максималната скорост, която достига карибуто е 60-80 км/час. Карибуто е много добър плувец и лесно прекосява големи реки и езера. При плуване достига скорост от 6,5 км/ч, а понякога и до 10 км/ч. Плътността на популацията е рядка, при подходящ хабитат до 0,5 животни на квадратен километър. Но по време на миграциите се събират на стада достигащи до 19 000 животни на кв.км. В Северна Америка елена е изключително мигриращ, като се мести от карйбрежията през лятото към вътрешността през зимата, докато в Европа видът е далеч по-седентарен. В Сибир северните елени извършват ежегодни пътешествия, пролетта от гората в тундрата, а през лятото, когато в тундрата се появяват много комари, обратно в гората. Тези преселения се извършват на големи стада. Като правило са последвани от вълци и други хищници, които нападат изоставащите, стари и болни животни. За здравите вълка не е страшен до образуване на твърда снежна кора. На нея северните елени често си режат краката и вълците се възползват от това като убиват окуцелите животни. Основни врагове в природата са кафявата и полярна мечка, вълците, скалния орел, росомаха. Много страдат от ятата комари през лятото в тундрата. Най-сериозен враг на елените се явява човека с неговата дейност.

Съвременните елени се счита че са се появили за пръв път в Евразия, Стария свят и са започнали да се разпространяват в Новия Свят, Северна Америка по време на плиоцена преди около 3,5 млн години. Най-старите намерени фосили от Rangifer в Северна Америка са отпреди 1,6 млн години/ зъби , Юкон/, по-нови са съответно от 45 500 г/ краниален фрагмент, Юкон/ и 40 600 г /рога, Квебек/. Произходът на карибу се е случил преди 80 000 - 10 000 г по време на последното заледяване и не е още добре изяснен. По време на това последно заледяване карибу е бил широко разпространен от двете страни на Лорентидите, на юг и на север. Осемте съвременни подвида се счита, че са произлезли от три изолирани рефугиума . Трите рефугиума са определени като Берингов, Евразийски и Южен. Беринговия рефугиум, простиращ се от Евразия, Аляска и Юкон, дава основа на поява на северноамериканските тундрови подвида  Rangifer tarandus granti и Rangifer tarandus groenlandicus, арктичните подвидове Rangifer tarandus platyrhynchus, Rangifer tarandus pearyi, and Rangifer tarandus eogroenlandicus, евразийския тундров подвидов Rangifer tarandus tarandus и евразийския горски подвид Rangifer tarandus fennicus. Евразийския рефугиум най-вероятно е бил малък изолиран рефугиум в Западна Евразия и също дава начало на R. t.tarandus и  R. t. Fennicus, което предполага дифилетичен произход на тези два подвида. Южния рефугиум в Северна Америка, простиращ се от Ню Джърси, Кентъки, Мисури, Илинойс и Айова до планинския регион на югозапад – Ню Мексико и Невада дава начало на американското горско карибу Rangifer tarandus caribou. Доказателства за студени, тундрови условия и фосили от тундрови животни, включително карибу са намерени в този регион, определен като Южен рефугиум. По последни публикации, този рефугиум е разделен на три отделни рефугиума, които са се обособили при последното заледяване.  На основа на генетични изследвания  / секвениране и сравняване на част от контролния регион на цитВ гена от мт ДНК/ на няколко съвременни популации и фосили на Rangifer tarandus caribou , е установено, че съвременните популации се разделят на три хаплогрупи, произлезли от трите отделни рефугиума по време на заледяванията и смесили се бързо при експанзията на вида. Продължава изясняването на точния модел на свиване и разширяване на ареала на вида, от гледна точка, че за видове с начин на живот, адаптиран към студени условия,  разширяват ареала си по време на самите заледявания и  го свиват по време на затопляне. Следващи изследвания върху филогеографията на северния елен биха дали по-голяма яснота за модела на разпространение на арктични и субарктични животни, което да се има предвид за консервация на вида.

Диви северни елени в Норвегия наброяват приблизително 30 000 и около 10 000 в Свалбард. Популацията в Норвегия се счита за стабилна и се контролира ловуването. Във Финландия горския северен елен R. t. Fennicus е доведен почти до изчезване до 1900 г, но сега възстановява популацията си в резултат на миграция на елени от Карелия и развъждане на животни, които са били уловени и след това пускани на свобода. Горския северен елен остава много рядък за Финландия/ около 1200 индивида в източната субпопулация и около 1000 индивида в западната/. В Европейска Русия северните елени намаляват и вече не се срещат в големи части от тундрата и тайгата. Не е изяснено малката съществуваща популация на Колския полуостров дали е автохтонна или е произлязла от полуодомашнени елени. Подвида R. t. pearsoni обитаващ Нова Земя има малка популация, наброяваща под 1000 индивида, която продължава да намалява. В Азия северните елени са значително повече, отколкото в Европа, макар да няма точни данни за броя им. През 1950 са наброени приблизително 400 000 индивида. В Северна Америка карибу има многочислена популация. В Исландия съществува малка популация от приблизително 1000  индивида, а в Лапландия приблизително 0,5 млн индивида.Стадата на Поркюпайн карибу в североизточна Аляска и прилежащата северозападна Канада, така също стадата от централна Арктика са потенциално застрашени от проучванията и  добива на нефт, индустриалното развитие на областите. В Руската федерация най-сериозната заплаха за елените остава бракониерството. Като цяло видът Rangifer tarandus според червената книга на IUCN се счита за слабо засегнат. В Русия видът е включен в червената книга като рядък вид, на който популацията се възстановява. Rangifer tarandus  е включен в Приложение III на Бернската конвенция. Подвид R. t. fennicus е строго защитен от Анекс II на Европейската директива за хабитатите и видовете. В източната част на Русия има строги мерки за лов на елени, но въпреки това бракониерството продължава. В Норвегия ловуването също е под строг контрол. Във Финландия строго се ограничава движението на дивите и опитомените стада, за да не се смесят. Вземат се мерки за увеличаване на популацията на R. t. pearsoni  на Нова Земля. В Китай видът е рядък, само няколко стотин индивида са останали там. Повечето техни хабитати са унищожени при пожар през 1986г . Включен е в Китайската червена книга. По последни данни като цяло видът има намаляващи числеността си популации /в Британска Колумбия с 40%, в Онтарио 50%, Алберта 60%/, като това трябва да се има предвид за бъдещи мерки.  Все повече видът е уязвим от дейността на хората, замърсяванията и  от климатичните промени. Ако искаме този вид да не остане само в приказките за дядо Коледа и да се сещаме за него само на Коледа, трябва да вземем необходимите мерки за неговото опазване.

Интересни факти за северния елен

Когато хората мислят за северния елен, обикновено се сещат за Рудолф и неговите приятели, които теглят шейната на дядо Коледа. Много още може да се каже за тези очарователни създания, обитаващи севера на Евразия и Северна Америка.

1. В Европа ерата на северните елени е била преди 16 000 години, когато те са скитали свободно на стада. Първобитните хора са разчитали на тях за кожи, месо и кости за инструменти.
2. При северния елен и мъжките и женските имат рога. Женските запазват рогата си, докато родят през пролетта, за да могат да се конкурират за храна. На мъжките рогата опадват всяка зима. Единствено при северните елени всяка година прорастват нови рога.
3. Северните елени ядат лишеи растящи при субарктичен климат, съдържащи вещества, които спомагат за поддържане на телесната температура и съответно живота на елените през ледените условия на зимата.
4. Най-големия подвид северен елен е Финландския горски северен елен, който достига до 240см дължина от муцуната до върха на опашката. Финландския горски северен елен има по-дълги крака от останалите подвидове елени. Той е адаптиран към живот в гората и е развил по - широки копита, които му помагат да рови снега за лишеи. Рогата му растат сближени, така че да може с лекота да се придвижва между дърветата.
5. За саамите, коренното население на северна Финландия, северните елени са важни животни, както за културата им, така и за препитанието. Саамите имат приблизително 400 думи за храна, инструменти, други продукти и части, заимствани от северния елен.
6. Във Финландия еленовъдството е професия на жителите, населяващи района, докато в други части на Скандинавия, еленовъдството е ограничено само за коренното население.
7. Мъжкия северен елен издава по-силни звуци, отколкото женския, особено през брачния период. Когато издава рев, той издува малка торбичка, намираща се зад кожата на гърлото.
8. Северните елени имат силно развито обоняние, което им помага да намират лишеи под снега. Обонянието им позволява да надушат лишеи под 60 см снежна покривка.
9. Северните елени са приспособени към живот в сняг и студ. Телата им реагират на промяната на температурата с необходимата за това реакция. Когато навън стане прекалено студено, притежават способността да намаляват температурата на техните крайници до нива близки до температура на замръзване. Това позволява тялото им да запазва топлината си и да не измръзва. През зимата лицевата козина нараства така, че да покрива муцуната и по този начин да я предпази от снега.
10. Може да се каже, че северния елен е една силна, енерго-спестяваща бягаща машина. Малко еленче на приблизително 7 кг, може да надбяга човек, а възрастния елен е по принцип по-ефикасен от всеки друг сухоземен бозайник.
11. Северните елени имат слаб биологичен часовник. Обитаващите Арктика, където през лятото почти изцяло е ден, а през зимата е нощ, елените нямат нашия 24 часов ритъм на ден и нощ, на сън и будуване. Всъщност те придремват няколкократно през денонощието по различно време и с различна продължителност.
12. През зимата очите им от златист цвят се променят в тъмно син. Това е приспособление към улавянето на слабата светлина през зимния арктически период.
13. Наистина северния елен има червен нос като в приказката, най-вече когато е много студено или продължително е дърпал шейна. Това е в резултат на обилното кръвоснабдяване на носа на северните елени с цел да го поддържа топъл, освен това гъсто кръвоснабдения нос участва в регулацията на температурата на тялото на елена.
14. Козината на северните елени мени цвета си през различните сезони.
15. За разлика от нас хората, белия дроб на северните елени е триделен. Това се налага поради необходимостта от повече кислород при активните движения на елена.

Имало ли е северни елени на територията на България?

Има няколко факти в подкрепа на това, че този вид е живял и по нашите географски ширини.
- Северните елени представляват една от доминиращите групи животни на така наречената мамутова фауна. В Евразия той се е появил за пръв път през ранния плейстоцен и е доживял до днешен ден. В Източна Европа е отбелязан в средата на плейстоцена. Съвременния ареал обхваща арктическата и субарктическа зона на Стария и Новия свят. В късен плейстоцен е бил широко разпространен в цяла северна Евразия. Максимума на ареала се отбелязва в края на късен плейстоцен. В руските равнини ареала се е съкратил в историческата епоха. Като цяло ареала на разпространение на северния елен е бил свързан със заледяванията и периодите на затопляне между тях, с появата и разтопяването на ледниците. По време на междуледниковите затопляния, северния елен е отстъпвал на север. Екологичната пластичност на този вид му е позволила да се съхрани до сега. Съкращаването на ареала му в днешно време се дължи най-вече на дейността на човека.
- северния елен е мигриращ вид, като такъв извършва големи миграции и се придвижва свободно, с цел намиране на храна и благоприятни условия за живот
- по последни данни кости от северни елени са намирани в Германия, Франция и по най-нови в Полша.
- северния елен плува много добре, т.е реки и езера не представляват географска преграда за него
- Името rangifer, което Линей дава на този вид елен е използвано от Албертус Магнус в не неговото De animalibus : "Dicitur Rangyfer quasi ramifer”. Тази дума може би е заимствана от саамите от думата raingo. За името tarandus, което Линей слага като епитет, се среща в Quadrupedum omnium bisulcorum historia fol. 859-863, Cap. 30: De Tarando на Улизе Алдрованди. Тези имена са споменавани още от Аристотел, Теофраст, както и от Плиний Старши в своята „Естествена история”. Явно е, че такова животно е било познато на тези естественици.
- може сега европейските видове да са по седентарни и да не мигрират както своите събратя от Русия и Америка, но няма доказателства да се счита че са били седентарни и в миналото.
- По данни на Боев З. в публикация за природната среда на България през плиоцена и кватернера, се споменава, че има находки от вида намирани в находища в България, но данните за това не са публикувани.
По следващи изследвания, биха показали до каква степен северния елен е бил разпространен по нашите земи.

Литература и източници.

1. Teresa Piskorska, Krzysztof Stefaniak . Middle Palaeolithic remains of reindeer (Rangifer tarandus Linnaeus, 1758) from Biśnik Cave and other cave localities from Poland. Original Research Article. Quaternary International, In Press, Corrected Proof, Available online 16 October 2013
2. Боев З. 2010. Природната среда в България през плиоцена и кватернера - кратък преглед - В.Петков/отг.ред/ България и българите в Европа. Съюз на учените в България. Клон Велико Търново. Изд.”Фабер”, Велико Търново, 366-384стр
3. Cornelya F. C. Klu¨ tsch, Micheline Manseau, Paul J. Wilson. Phylogeographical Analysis of mtDNA Data Indicates Postglacial Expansion from Multiple Glacial Refugia in Woodland Caribou (Rangifer tarandus caribou). PLOS ONE. December 2012 | Volume 7 | Issue 12 | e52661
4. ØYSTEIN FLAGSTAD, AND KNUT H. RøED. REFUGIAL ORIGINS OF REINDEER (RANGIFER TARANDUS L.) INFERRED FROM MITOCHONDRIAL DNA SEQUENCES. Evolution, 57(3), 2003, pp. 658-670
5. Jim Provan1 and K.D. Bennett. Phylogeographic insights into cryptic glacial refugia. Trends in Ecology and Evolution Vol.23 No.10
6. S.A. Byun, B.F. Koop, and T.E. Reimchen. Evolution of the Dawson caribou (Rangifer
tarandus dawsoni). Can. J. Zool. 80: 956-960 (2002)
7. Thijs van Kolfschoten a,*, Inge van der Jagt a, Zoë Beeren a, Vasiliki Argiti a, Judith van der Leije a,
Hans van Essen a, Freek S. Busschers b, Pieter Stoel c, Hans van der Plicht. A remarkable collection of Late Pleistocene reindeer (Rangifer tarandus) remains
from Woerden (The Netherlands). Quaternary International 238 (2011) 4e11
8. M. Festa-Bianchet, J.C. Ray, S. Boutin, S.D. Côté, and A. Gunn. Conservation of caribou (Rangifer tarandus) in Canada: an uncertain future. Can. J. Zool. 89: 419-434 (2011)
9. MATTHEW A. CRONIN, MICHAEL D. MACNEIL, AND JOHN C. PATTON. Mitochondrial DNA and Microsatellite DNA Variation in Domestic Reindeer (Rangifer tarandus tarandus) and Relationships with Wild Caribou (Rangifer tarandus granti, Rangifer tarandus groenlandicus, and Rangifer tarandus caribou). Journal of Heredity 2006:97(5)

http://www.waza.org/en/zoo/visit-the-zoo/deer-1254385523/rangifer-tarandus
http://a-z-animals.com/animals/reindeer/
http://www.ultimateungulate.com/Artiodactyla/Rangifer_tarandus.html
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Rangifer_tarandus/
http://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1111/bor.12037/abstract
http://www.arcticwebsite.com/CaribouBruce.html
http://www.iucnredlist.org/details/29742/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Reindeer
http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D1%8B%D0%B9_%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%8C
http://link.springer.com/article/10.1134%2FS1022795406010145
http://eol.org/pages/328653/overview
https://www.pinterest.com/obama4me2/reindeer-rangifer-tarandus/
http://iucn.org/news_homepage/?8879/Reindeer-not-just-for-Christmas
http://annales.info/ant_lit/plinius/08.htm
http://age-of-mammals.ucoz.ru/index/belarus_artiodactyla/0-447
http://archaeology.about.com/od/domestications/qt/reindeer.htm
http://reindeerherding.org/wrh/
http://icr.arcticportal.org/index.php?option=com_content&view=article&id=142:flying-reindeer-and-santa-claus-&catid=2:feature-archive&Itemid=7
http://www.survivalinternational.org/news/7967
http://www.livescience.com/25649-rudolph-red-nose-reindeer-explained.html
http://www.livescience.com/4004-reindeer-deal-endless-winter-nights.html
http://www.livescience.com/6221-body-clock-arctic-reindeer-ticks-differently.html
http://www.livescience.com/40813-reindeer-eyes-turn-blue-in-winter.html
http://www.reindeer.org.uk/
http://icr.arcticportal.org/index.php?lang=en

Превод: Велимир Макавеев

Големите бели акули (Carcharodon carcharias), върховните хищници на световния океан, растат много по-бавно и живеят значително по-дълго отколкото се смяташе досега, според ново изследване проведено от Океаногафския институт „Уудс Хол“.

„Резултатите драстично увеличиха данните ни за максималната възраст и дълголетие на акулите в сравнение с по-ранните изследвания”,  казва Ли Линг Хамади, студентка от съвместната програма на МИТ и „Уудс Хол“, както и автор на проучване,публикувано в PLOS ONE.

 http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0084006

„Разбирането на дълголетието на видовете, темпото на растеж, възрастта на сексуално съзряване и разликите в растежа между мъжки и женски индивиди са изключително важни за усилията за опазване на съответния вид”, каза тя.

Определянето на възрастта при рибите разчита предимно на анализа на увеличенията в растежа на минерализирана тъкан като например отолити (ушни кости), гръбначни прешлени и пръстени на перките.  Последните растат през целия живот на рибата като добавят допълнителни пръстени, наподобяващи пръстените на дърветата, чрез които се определя възрастта им.

Определянето на възрастта при белите акули може да е предизвикателство. Докато гръбначните прешлени са конструирани от пластове тъкан, наслоявали се в определена последователност през целия живот на даден индивид, то периодичните тъмни/светли пръстениса по-малко отчетливи отколкото в другите видове и не е задължително да показват годишен растеж.

„Традиционно се смяташе, че пръстените показват ежегодния растеж. В много случаи това е вярно за част от живота или за целия живот на индивида, но все по-често това бива опровергавано,”казва съавторката на изследването Лиза Натансон, морски биолог в Североизточният научен център за морска биология в Нарагансет http://www.nefsc.noaa.gov/aboutus.html .

За това изследване учените са използвали радиовъглерод, произвеждан от термоядрено устройство, като първото тестване на тази технология е било през 1950 и 1960 год. Радиовъглеродът бива вкарван във тъканта на морски организми и това служи като своеобразен маркер за измерване на възрастта на организма от времето на инжектирането до това на измерването. Така този времеви печат в гръбначните прешлени може да бъде използван за измерване на възрастта на животното. Лабораторията по масспектрометрия е провела радиовъглероден анализ на колагена в гръбните прешлени на бялата акула. Всички гръбначни проби са от бели акули, уловени в северозападната част на Атлантическия океан в периода 1967-2010 г. Цялата информация е архивирана в Североизточният научен център за морска биология в Нарагансет, който има най-голямата колекция екземпляри от този вид.

Пробите са заснети с апарат, прикачен към стереомикроскоп, за да може да се преброят пръстените на растежа. „Това изследване демонстрира колко полезно е използването на най-новите технологии за разбулването на фундаментални въпроси на океанската екология,” казва съавтора на изследването Саймън Торолд, биолог във Океанографския институт „Уудс Хол“ и научен ръководител на Хамади. „Радиовъглеродният времеви печат в гръбначните прешлени на бялата акула предоставя неоспоримо доказателство за дълголетието на акулите, което не можеше да бъде определено досега чрез традиционните методи.”

Учените са открили, че пръстените се появяват ежегодно в малки и средни бели акули в северозападния Атлантически океан. При големите индивиди обаче пръстените могат да изтънеят дотолкова, че да не може да се определи възрастта по тях и не се появяват със същата ежегодна честота. С живот от около 70 години, белите акули може да са най-дълголетните хрущялни риби. Въпреки, че могат да бъдат намерени предимно във умерени и субтропични води, белите акули преминават големи разстояния и могат да бъдат открити из световния океан. Белите акули се считат за „уязвими” из целия свят. Тъй като индивидите растат бавно и узряват късно то популациите от бели акули са още по-чувствителни към риболов и други въздействия върху природата.

„Тези открития променят начина по който гледаме на популациите от бели акули и средствата с които се опитваме да ги опазим,” казва съавторът на изследването Грег Скомал, асистент в Океанографският институт „Уудс Хол“ и морски биолог.

Източници:
http://www.whoi.edu/news-release/LongevityWhiteSharks

http://www.sci-news.com/biology/science-extreme-longevity-great-white-sharks-01677.html

https://www.nsf.gov/news/news_summ.jsp?cntn_id=130147

Автори:Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников

Семейството на враните Corvidae  включва 113 вида, поделени в 25 рода, които доста се различават един от друг. Тези видове са космополитни пойни птици, като най - характерните представители са враните, гарваните, сварчките, свраките, сойките, чавките. Рода Corvus, който включва чавките, враните и гарваните съставлява повече от една трета от цялото семейство. Те се считат за едни от най - интелигентните животни, доказали своя интелект при редица наблюдения. Отношението мозък/тяло е като на човекоподобните маймуни и китоподобните. През последните години е имало доста обсъждания относно еволюционните отношения в  семейството на враните и техните родственици. Врановите и техните родственици са се появили преди около 35 милиона години на територията на днешна Австралия и постепенно са се разпространили в Стария и Новия свят.
Филогеографията на тези космополитни видове е изследвана, с цел да се изясни начина на разпространение във времето. Общо за тези видове е делението им на Източни и Западни линии - мт.хаплотипове, като единствено 3 вида  - Corvus corax - гарван , Perisoreus infaustus - сибирска сойка, и Nucifraga caryocatactes  - сокерица, са изключение и нямат такова деление.

Фиг1. Филогенетично дърво, основано на 169 нуклеотидна последователност на контролния регион на мт ДНК, на широко разпространените евразийски видове вранови, за да се представи географското поделение.
Това поделение на източни и западни подклонове се обяснява с екологично събитие в късен плейстоцен, което се е отразило на почти всички видове. Трите вида, които са изключение и не дават такова поделение, вероятно поради изключително силния генетичен  поток в цяла Холарктика, което ги обединява в общ клон.

Тук ще разгледаме само някой много популярни видове.

Гарван , Common raven,Northern Raven , ворон , Corvus corax L. 1758

Когато дойдат зимните месеци януари и февруари , винаги си спомняме за картината „Обесването на Васил Левски”. Много силен художествен  образ е гарвана, тази птица проклета, която грозно грачи. Гарванът в човешката история е останал като символ на лошо проклятие или смърт. Предвестник на отвъдния свят, носител на душите на убитите и проклетите, на духовна фигура или бог.  В литературата е описван от творци като Шекспир, Едгар Алан По, Чарлз Дикенс, Толкин, Стивън Кинг и много други. По света все още се използва като административен символ в някой региони: национален символ на Бутан / краля на Бутан носи корона с гарван/, официална птица - символ на територията на Юкон.
Гарванът е най-големия и най-разпространения представител от врановите. Дължина на тялото 60-65 см. Мъжките са по-големи от женските, но няма друг полов диморфизъм. Дължината на крилата на мъжките е  410-473, на женските  385-460, средно 441,2 и 432,3 мм. Мъжките тежат 1100-1560, женските 798-1315, средно1383 и 1085 г. Размах на крилете достига 1,40-1,50 м. Продължителност на живота до 21 години. Възрастните са с черно оперение с виолетов, син или пурпурен блясък. На гърлото имат множество щръкнали перца, които образуват брада. Младите са матово черни, почти без блясък и със слабо изразена брада. При всички възрасти клюнът и краката са черни, а опашката е дълга и клиновидна. Издава пронизителен крясък „ кро-кро-кро”, включително и в полет. Гарванът съжителства съвместно с човека от хиляди години и по тази причина няма митология и фолклор, в който да не е отразен. На някой места гарваните са толкова многобройни, че хората ги считат за вредители. Като вид, една от причините да се реализира така добре е всеядната му диета. Гарваните са изключително приспособителни и изобретателни в намирането на източник на храна. Диетата им включва мърша, насекоми, гризачи, други малки животни, плодове, семена, ядки, хранителни отпадъци. Изключително интелигентни животни. Гнездовия му ареал обхваща Европа, Азия, Северна Америка, Северна Африка. На Балканския полуостров обитава варовикови и вулканични скални комплекси, отвесни стени и разредени гори до алпийските части на планините. Гнездата са в труднодостъпни ниши, цепки и входове на пещери, както и на дървета. През зимата образува концентрации / до около 200 индивида/ около сметища, ферми и др.
Определят се следните подвидове на гарвана:

• C. c. corax -  в цялата европейска част от ареала на вида  (без Испания и Португалия) на юг до Крим, Кавказ, Копетдаг, северен Иран, западен и среден Сибир. Има относително къса и извита човка.

• C. c. varius - Фарьорски гарван, разпространен в  Исландия и Фарьорските острови. Има 2 варианта на окраска : белопетнист/ Pied Raven (Corvus corax varius morpha leucophaeus/и по-тъмен, почти черен. Оперението е по матово, отколкото на обикновения гарван, размера е среден. От 1948 г насам белия вариант не е срещан и се счита за изчезнал. До днешно време има съхранени 15 препарирани птици от този цветови вариант в различни музеи. На 12 юни 1995 г са пуснати в обръщение марки с образа на този гарван. Като цветови вариант, петнистия гарван, най-вероятно се различава по един/малко от няколкото алели за окраската спрямо черните видове. Този/тези алели са били рецесивни. Тоест теоретично напълно е възможно този вариант да не е напълно изчезнал, както се счита и все още да присъстват тези рецесивни алели, но да не се проявяват. Тъй като популацията на фарьорския гарван е намаляваща и наброява няколко стотин птици, за съжаление това е много малко вероятно.

• C. c. subcorax -  Гърция, Централна Азия,  западен Китай, без Хималаите. По външен вид е по - голям от обикновения, брадата е сравнително къса. Оперението е черно, на гърдите и шията перата имат кафеникав оттенък, както при пустинния гарван. Основата на перата на шията по правило е бяла. Понякога този подвид го наричат C. c. laurencei, основавайки се на популацията , описана от Hume в Синд през 1973 г., което се явява предпочитано, понеже видът subcorax, намерен и описан от Николай Северцов се отнася за пустинния гарван (Corvus ruficollis)

• C. c. tingitanus - Канарски гарван, разпространен в  Северна Африка, на юг до Суса / южно от Атлас/, на изток до Киренаики и Мерса - Матрух, Канарските острови.Първоначално имал наименованието C. c. canariensis. Най - малкия по размер гарван от всички подвидове. Перата на гърлото са много къси, оперението има отличителен мазен отблясък, клюна е къс, но масивен. Оперението има по-кафеникав оттенък от северноафриканските гарвани.

• C. c. tibetanus - Тибетски гарван, разпространен в  цялата планинска част на Средна Азия / без Тюркмения/, Хималаите и Тибет. По- голям и с повече блясък в оперението от другите гарвани, масивен клюн, по- дълга брада. Ириса на окото кафеникав, а основата на перата на шията е сива.
• C. c. kamtschaticus - Камчатски гарван, разпространен в Сибир, на изток до река Лена и на юг до Задбалкалието и Монголия. Размера е  среден между размерите на C. c. corax и C. c. principalis, клюна е по-дълъг и тънък.  
• C. c. principalis - обитава Гренландия и Арктическа Северна Америка до Британска Колумбия. Размера му е по- голям от на другите подвидове, клюна му е най-дълъг , перата на шията са големи, оперението е с характерен блясък.
•  C. c. sinuatus - Западен гарван, разпространен в западните САЩ, на юг до северен Хондурас и Мексико, както и прилежащите острови. Той е по- малък по размер и по-тънък и малък клюн в сравнение с   С. с. principalis. Освен основната популация има видове, обитаващи далеч в югозападните САЩ и северозападно Мексико / включително остров  Revillagigedo). Тези видове понякога се отнасят къмС. С. sinuatus, но някой ги отделят в отделен подвид С. С. clarionensis.
• С. с. laurencei - Израел, Сирия, Белуджистан, планините на източен Иран, северозападна Индия от Раджапутан до Синд и Пенджаб, вероятно и Мала Азия. Размера е среден, клюна е разположен високо и по-извит за разлика от клюна на  C. c. corax, и по-дълъг отколкото на  C. c. tingitanus.
• С. с. hispanus - Испански гарван, разпространен в Испания, Португалия и Балеарските острови. По размер е по- малък от C. c. corax, крилата са пропорционално по-малки.

Подвидовете се отличават основно по размера и окраската на основата на малките пера. В европейската и азиатската част на ареала, размерите на гарваните се увеличават в направление от запад на изток. Има и изключения: птиците от Исландия и Фарьорските острови са по - големи, гарваните от Западен Сибир, средно взето са  по-малки от гарваните в европейската част на Русия. Американските гарвани също намаляват размерите в посока на юг. Екологичните различия основно са изразени в биотопично размесване на подвидовете и някой детайли на размножителния цикъл.
Гарванът се е появил в Стария свят и се е разпространил през Беринговия проток, когато е бил заледен и е свързвал двата континента, към Северна Америка. Нови генетични изследвания, основаващи се на ДНК анализ на гарвани от цял свят, определят разделението им на два основни клона: Калифорнийски клон и Холарктически клон. Калифорнийския клон е намерен само в югозападните САЩ, докато Холарктическия е разпространен в цялото западно полукълбо. Птиците от двата клона са подобни на вид, но групите са генетично различни и са започнали да се отделят една от друга преди 2 млн. години. Изследвания базирани на мтДНК, дават информация ,че гарваните от останалата част на САЩ са по-близки генетично до тези от Европа и Азия, отколкото до тези от Калифорнийския клон. Гарваните от Калифорнийския клон са генетично по-близки до Чихуахуа гарван(C. cryptoleucus) , отколкото до  гарваните от Холарктическия клон. Тези от Холарктическия клон са генетично по-близки до бялата врана (C. albus) , отколкото до гарваните от Калифорнийския клон. Така гарванът е определен като парафилетичен вид. Едно от логичните обяснения за тази парафилия е, че преди 2 млн. години гарваните от Калифорнийския клон са се отделили географски от тези в Европа и Азия по време на заледяванията. Преди около 1 млн. години част от Калифорнийския клон дивергират в нов вид - Чихуахуа гарван(C. cryptoleucus). Представители на Холарктическия клон са мигрирали по-късно в Америка от Азия, навярно по едно и също време  с хората. Последни изследвания на мтДНК показват, че изолирана популация на Канарските острови е различна от останалите популации. Това изследване не включва представители от Северна Африка и затова все още не е окончателно изяснено, тъй като морфологично тези гарвани са много близки до популацията на Канарските острови.
Половата зрялост при гарвана настъпва на възраст около 2 години. Двойките са постоянни. Гнездовите участъци са обширни - около 3-4 км, но понякога до 10 км, но винаги постоянни. В случай на разораване на гнездата и гибелта на ново излюпените, гарваните строят нови гнезда / или заемат чуждо/ пак в пределите на същия гнездови район. Двойките обикновено имат две гнезда, които птиците използват в различни години. Гнездата се използват много години, даже десетилетия. Чифтосването и брачните игри при южните представители започва в началото на февруари / Туркмения/, а при северните към средата и края на февруари. За гнезденето гарваните са свързани с гората, а където няма гора към скални участъци. В направата на новото и ремонта на старото гнездо участие взимат и мъжкия и женската. Ако не се обезпокояват птиците, могат и на близко разстояние до човека да строят гнезда. Броя на яйцата на едно мътене са от 4 до 6, понякога 3 или 7 броя. Размера на яйцата средно е
49,7×33,4 мм. Цвета е светлосиньо зеленикав със сивкаво зелени и кафеникави точки. Мътенето продължава от 19 до 21 дни. Обичайно едно мътило се излюпва за година, освен в случай на смърт или разрушаване. Новоизлюпените гарванчета се хранят  и от двамата родители със същата храна, която и възрастните. Първия полет на малките се случва около средата на май, а на север през юни.  След като се научат да летят, младите остават близо до възрастните още дълго време и ги напускат или късна есен или даже януари на следващата година.
Гарванът притежава голямо търпение и преди да предприеме някакво действие той може дълго да чака. Търпението му се изчислява в минути, което до доближава на ниво на приматите. Освен това гарваните имат жестове/знаци, с помощта на които привличат вниманието на другите гарвани: например взимат с клюна си някакъв предмет / който може да се намира близко до тях/ и демонстрират на другите. В първия момент вниманието се привлича от предмета, но след това се разпознава самия подаден знак. Тази тактика е аналогична на действията на малките деца, които се опитват да привлекат внимание върху себе си.

Гарванът се счита за една от най-умните птици. Британски учени потвърждават наличието на интелект. Когато учените решават да проверят действително ли гарвана има интелект, на птиците са давали да пият вода от дълбока кана, в която той не може да достигне до водата с клюна си. Тогава гарвана е бутал в каната различни предмети с които е повишил нивото на водата, за да може да пие вода. Такава съобразителност по-рано учените са наблюдавали само при човекоподобните маймуни. По думите на ръководителя на експеримента Алекс Тейлър, гарваните са способни да различат обекти, които се държат на повърхността и плуват и такива, които потъват. Гарваните първо бутали в каната първоначално гумени и пластмасови предмети и като видели ,че не потъват и не повдигат повърхността на водата, продължили с по-тежки, които потъват. Британския лингвист Дерек Бикертон наскоро съобщи, че според него гарваните са един от четирите познати животински вида, които могат да си подават знаци и сигнали за събития, които са отдалечени във времето от момента на предаване на тези сигнали. Има наблюдения, че гарваните са способни да организират други животни да им вършат полезна работа, например да „извикат” вълци и койоти, когато намерят труп на животно. Когато дойдат хищниците те разкъсват трупа и така го правят по-достъпен за птиците. Гарваните обичат да събират лъскави предмети и в началото учените са смятали, че го правят за да впечатлят други гарвани. Впоследствие правят извод, че това е така, защото младите гарвани са любопитни за всяко ново нещо, това влечение към новото отслабва с годините и старите гарвани дори показват фобия към нови неща. Младите гарвани освен това са много игриви, разигравайки всякакви игри във полет и дори включвайки други видове на игра тип ”хвани ме, ако можеш”. Те са и едни от малкото видове, за които е известно че си правят играчки.
Гарваните охотно се хранят с мърша и затова се асоциират със смъртта, като и до днешен ден се отразяват в културата на човека:

• В античната митология гарвана е бил спътник на Аполон, съзвездието Гарван е свързано с древногръцкия култ към Аполон.
• Върховния бог в германо - скандинавската митология Один се съпровожда от гарваните Хугин и Мунин /мислещия и помнещия/
• В преданията, гарваните обикновено долитат на местата с кръвопролитие и изкълвават очите на убитите воини.
• В скандинавските митове появата на гарвана - това е лош знак, предвещаващ нечия гибел.
• В Стария завет гарваните носят храна на пророк Илия в пустинята, а цвета на косата на цар Соломон в песните се сравняват с цвета на враново крило.
• В епоса на Гилгамеш само гарваните, пуснати от ковчега, съумяват да намерят суша след всемирния потоп.
• Народната балада „ Трите гарвана” / The Three Ravens/ и нейната производна “Twa Corbies”, разказват за гарвани, обсъждащи изяждането на тялото на водача с различен изход.
• Стихотворението на Едгар Алън По „Гарванът” се счита за едно от най-значимите в историята на поезията.
• Разказа на Иван Бунин” Гарванът”
• Песента на The Scorpions “ Черен гарван”
• Песента на шведската симфо - метал група Therion «Raven Of Dispersion» от албума Vovin
• Кинофилма „Гарван”, с интересен сюжет, в който гарвана се явява ангел - хранител на главния герой
• Книгата” Гарвани” на американския писател Джордж Доус Грин
• В книгата на Чарлз Де Линт „ Напуснати небеса” се разказва за девойки  - гарвани
• Съществува и разработчик на компютърни игри Raven Software, на който логотипа е гарван
• В измислената вселена Warhammer 40000 Корвус Коракс  - е името на примарха на легиона на Гвардията на Гарвана.
• Древноримската пословица  Comix cornici nunquam confodit oculum (корникс корници нунквам конфодит окулум) - Гарван гарвану око не вади

Фиг 2. Географски ареал на разпространение на гарвана.

Черна врана,Чёрная воро́на, Сarrion Crow,Corvus corone L. 1758
Сива врана, Серая ворона, Hooded Crow, Corvus /corone/ cornix L. 1758

Черната и сива врана, подобно на гарвана са едни от най-разпространените и обичайни представители на рода Вранови в Европа и Азия. Името Corvus corone произлиза от латинското сorvus - гарван и гръцкото  κορώνη  -  врана. Дискусионен е въпроса за това доколко източните подвидове се различават от западните и дали има достатъчно разлики, за да се отделят в отделни видове. Въпреки, че сивата и черната врана са описани от Линей като отделни видове, до днешен ден продължават споровете относно таксономичния статус на тези врани. Редица  генетични изследвания, показват липса на генетична разлика между тези видове и затова редица автори приемат, че сивата и черната врана могат да се разглеждат като един вид. Тогава черната врана описват като Corvus corone corone, а сивата - Corvus corone cornix. Далекоизточната черна врана понякога също разглеждат като отделен вид Corvus orientalis, а за европейската черна врана оставят Corvus corone.

Вида Corvus corone се поделя на 6 подвида, повсеместно разпространени.

• Corvus corone cornix Обикновенна сива врана определяна още като
• Corvus cornix , Hooded crow
• Corvus corone sharpii Източна сива врана
• Corvus corone corone Обикновенна черна врана
• Corvus corone orientalis Източна черна врана
• Corvus cornix cappella среща се в Междуречието и Южен Иран
• Corvus cornix sardonius Сардинска врана

Съгласно филогеографските изледвания, основани на мтДНК, тези подвидове се поделят на източни и западни подклонове. Оперението е съответно  - C. c. corone и C. c. orientalis - черно, а C. c. cornix, C. c. sardonius и C. c. capellanus - сиво черно. Източния подклон включва птици от руския далечен изток и Япония, които са черни.  Разпространението на C. c.orientalis се простира на юг до Китай и Кашмир и също се включва към тази хаплогрупа. Западния подклон вероятно е обособен от два рефугиума – подклон „а”, формиран главно от индивиди от Англия до Централен Сибир  и втори подклон”в”, включващ индивиди от източните региони, Киргизстан и Байкалския регион до североизточна Русия /Камчатка/. Сред западния подклон, състава на черната популация е на запад и на изток, докато сиво-черната формира центъра. Хибридната зона между C. c. cornix и C. c. orientalis , се простира между река Об и Енисей в западен Сибир и е широка около 150 км. Европейската хибридна зона , с ширина от 30 до 100 км между C.c. corone и C. c. Cornix се простира от Лигурските Апенини през южния край на Алпите и през централна Европа на север до Ютландия до южна Шотландия.
Няколко изследвания показват, че тази хибридна зона е изключително стабилна за последните сто години, и се премества относително слабо и локално.  Отношенията между C. c. corone и C. c. cornix са определени като вторична контактна зона, след като тези популации веднъж са били изолирани в миналото. Тъй като не може да се определи строга зависимост между оперението и генетичните различия, може да се каже, че има продължителен и постоянен генен поток между двата подвида. Това се подкрепя и с наблюденията в хибридната зона на междинни цветови морфотипове / от cornix сиво - черно до чисто черно/. Възможни са три обяснения за сегашното разпространение на окраската: /1/ Сиво - черните форми са възникнали по-скоро в центъра на иначе черните видове с ниско генетично разнообразие. Освен това има наблюдение, че сиво-черната окраска е свързана с генетично предимство при по-сухи условия на околната среда/ тази форма възниква в Арало - Каспийския рефугиум/. След това, тази окраска се е разпространила относително бързо в голям ареал. В този случай няма открити различия на ниво мтДНК. /2/ Сиво-черната форма / C. c. cornix,
C. c. sardonius и  C. c. capellanus/ произлиза от относително малка родителска популация от отделен / южен / рефугиум. Първоначално може би, тази форма е притежавала различен мт. хаплотип, но в последствие при постглациалното разширение на ареала са влезли в контакт и са хибридизирали с черните C. c. corone на запад и C. c. orientalis на изток. Така постепенно мтДНК гени са се уеднаквили с тези на черно - сивите форми. /3/ Черните C. c. orientalis, представени от подклон /в/ оцеляват на заледяването в отделен Югоизточен рефугиум. Подклон /а/ остават в отделен рефугиум, където формите / черно - сивите и черните/ присъстват съвместно и успешно се хибридизират. C. c. corone може да е в резултат и на постглациална хибридизация на мъжки C. c. orientalis/ черен/ с женска от сиво-черните форми. За да се потвърди някоя от трите хипотези е необходимо да се продължат генетичните изследвания с нуклеарни маркери, които да потвърдят или не съответните мтДНК хаплотипове. За целта на таксономията по-горе цитираните изследвания на мтДНК не подкрепят съвременното делене на европейската черна и сива врана C. corone и C. cornix, като отделни систематични видове.

Фиг 3. Разпространение на сивата и черната врана. С тъмен шрифт е указано положението на Европейската и Сибирската хибридни зони. Долу в дясно, родствената Corvus pectoralis, разпространена в Китай.

Фиг 4. Разпространение на сивата и черна врана по подвидове. Щрихованите участъци указват Европейската и Сибирската хибридни зони. Със синьо и червено е дадено поделението на Източен и Западен подклон, на основа на мтДНК хаплотипове.

Този неясен  таксономичен статус също се подчертава от по-ранни генетични изследвания на двата определени вида, основаващи се на RAPD - PCR анализ, микросателитни маркери, RFLPs, алозимни маркери и нуклеарни интрони, които показват липса на генетична диференциация между сивата и черната врана.  На основа на RAPD - PCR анализ при представители от Сибирската хибридна зона, където двата вида се срещат и хибридизират, се установява, че между тези два вида има по-малка генетична разлика, отколкото между техните хибриди. Така се подкрепя идеята, че сивата и черната врани, представляват всъщност един широко разпространен супервид, включващ редица подвидове и най-вече хибридни морфоформи с различна окраска.
Двата вида/подвида се интересни от гледна точка на видообразуването в ново време. Могат да се разглеждат като вид, чиято популация се е разделила на няколко популации по време на заледяванията през късен плейстоцен, в отделни рефугиуми. Средната популация е закрепила дивергенция по отношение на окраската. Счита се че полиморфизма в окраската е стъпка по посока на репродуктивна изолация при птиците, тъй като по време на брачния период птиците се влияят от външния изглед на партньора. Тоест появата на сивото оперение при черните врани е довело до стъпка в посока на репродуктивна изолация, което означава, че видът е в посока на дивергенция и разделение на два нови вида. Така сивата и черната врана могат да се разглеждат като междинни видове, част от пътя на ново видообразуване и поява на нови два вида. След края на плейстоценското заледяване и последващо затопляне, следва популационна експанзия. При разширението на популациите от трите рефугиума, те достигат контактните зони на сегашното положение на хибридните ивици. Хибридните зони представляват интерес, от гледна точка изясняване на еволюционните механизми при видообразуването. Могат да се нарекат „еволюционни лаборатории”. Наблюдението на такива хибридни зони би могло да поясни механизмите, при които две популации еволюират до два отделни вида. Да разгледаме случая, когато  популацията на един вид бъде разделена от някакъв изолиращ фактор на две или повече популации. Ако това изолиращо събитие е достатъчно продължително, за да доведе до стабилизирането на различия между тези популации и в последствие когато този фактор вече го няма, т.е популациите отново могат да влизат в контакт една с друга, могат да се наблюдават следните събития. Ако различията са съществени, настъпва репродуктивна изолация, водеща до обособяването на два вида. Ако различията са несъществени, настъпва панмиксия, която уеднаквява генофонда в една обща популация. В случая на сивата/черна врана, интересното е, че тези хибридни зони са постоянни, т.е не се увеличават, довеждайки до уеднаквяване на вида като цяло. Не се стесняват, водейки до окончателно разделение на двата вида. Наблюдават се и други механизми за репродуктивна изолация при тях, освен различията в окраската, като отлагане на по - малки по размер яйца, социално придържане към строго определени групи. За да се изясни механизма на видово разделение, сивата и черната врана представляват добър модел за изследване, като основната насока на изследванията се насочва към реализация на гените, кодиращи окраската при тези птици, тъй като се счита, че окраската е един от най-съществените белези, определящи репродуктивна изолация при птиците. Тъй като секвениране на тези гени, а и по-горе описани методи за ДНК анализ показват ниско ниво на диференциация между двата вида, се преминава към изследване на ниво транскриптом. Нов метод, наречен  РНК - секвениране /RNA-seq/ , дава възможност за оценка на предаване на биоинформационния поток, т.е кои дадени гени за окраска се реализират и водят до различията между двете врани и кое води до отключването на тази реализация по този начин. Друга насока на работа е плейотропното влияние на гените на меланокортиновата система. Меланин базирани окраски, както е и случая с враните, е установено че имат плейотропно влияние и са свързани с физиологични и поведенчески белези. Например, видовете с повече меланин, са по устойчиви на стрес, болести, по енергични са, сексуално активни и се различават по хомеостазата си. Това се дължи на плейотропния ефект на гените отговорни за меланогенезата. Отношението на меланинбазирана окраска с поведението и физиологията има важни последствия за еволюционната динамика на популаците.
За  изясняване на таксономичния статус на двете врани е необходимо да се разширят изследванията в две насоки - досегашните методи да се продължат при по - голяма извадка, която задължително да включва индивиди от рефугиалните региони; да се секвенира и изследва по-голяма част от генома на двете врани.

Сивата и черната врана не се различават по своята екология. Обитават сходни хабитати и имат широко разпространение.
Оперението на черната врана е черно със зеленикави или виолетови отблясъци, по зеленеещо от блясъка на гарвана. Клюна, краката и стъпалата също са черни. Черната врана се отличава от сивата по оперението. Клюнът е къс, масивен, слабо извит надолу. Сивата врана е със сиво тяло, докато главата, крилата и опашката са черни. Дължина  около 50 см, тежи 460-690 г. Средно е по-голяма от посевната врана, по-масивно е сложена, има по-дебел и по-извит клюн от нея. На полето се отличава по окраската и по по-широките криле, леко извития надолу клюн.

Враните са всеядни птици, хранят се с насекоми, малки птички и яйца, гризачи и гущери, жаби, риба, растителна храна - семена на различни растения, както и растителни части, хранителни отпадъци и мърша. Всеизвестна е съобразителността на враните и тяхното умение да използват предмети на околната среда, например намирайки орех, градската врана, може съобразително да го хвърли на пътя и да почака да мине кола, която да го счупи и така да изяде ядката.
Сезона на размножаване се предшества от брачна игра с въздушни гонки, различни премятания, лупинги и други игри. Партньорите строят гнездо всеки сезон. Размера на гнездото, цвета на яйцата, срока на инкубация, отглеждането, разпределението на брачните отговорности е както при гарвана. Сивата врана започва да гнезди в март - април / в зависимост от климата/. Гнездата си строят в парковете, на разклоненията на дебелите клони на дърветата, под стрехите, по водосточни тръби. Женската снася 4 - 6 синьо - зелени яйца с тъмни точки към края на март до май. Мъти ги по около 18-19 часа, без да напуска гнездото, като мъжкия през това време я храни. След 25 дни се излюпват птиченцата, които се хранят и от двамата родители. В средата на юни малките започват да летят, като още не напускат гнездото и се държат близо до родителите си, които им помагат да намират храна. През юли семейството се разпада. Към есента враните се събират на ята около сметища и места, където биха намирали лесно храна, за да презимуват. Максимално известна продължителност на живот 20 години.
Враните прекрасно различават и съответно реагират на просто разхождащ се човек и на ловец с оръжие. Наименованието на английски на плашило е scarecrow и именно произлиза от това,че е създадено да плаши враните. Въпреки, че не са големи по размер, те защитават безстрашно малките си. Ако малко падне от гнездото, по-добре не се опитвайте да го вземете в ръка, враната веднага ще започне да грачи, привличайки така други врани, които се събират много на брой и атакуват натрапника, било то котка, куче или човек. Враните запомнят натрапника и следващия път още щом се появи започват да грачат и шумят.
Сивата и черната врана са едни от най-синантропните видове, типични обитатели на градовете. Съществуват както и напълно установени градски популации, така и приходящи от полето. Много от тях, прекарват топлите месеци в горите и селските региони, а зимуват край и в градовете. На места поради плътността на популациите им, враните представляват проблем .

Фиг 5. Ареал на разпространение на черната/сива врана

Посевна врана, Грач, Rook, Corvus frugilegus L. 1758

Посевната врана (Corvus frugilegus)  е също член на сем. Вранови. Името дадено от Карл Линей  frugilegus идва от латинското събирач на храна. Този вид е подобен на черната врана но е по-малък. Отличава се от нея и по сиво-бялата гола кожа около основата на човката пред очите. Перата около краката изглеждат по-рошави и по-дълги от тези на черната врана.
Счита се за резидентна във Великобритания и Ирландия, както и за голяма част от северна и централна Европа, вагрантен вид за Исландия и северна Скандинавия, среща се и източна Азия, където слабо се отличава. Северните популации имат тенденцията да мигрират на юг през есента, докато южните мигрират спорадично. Вида е интродуциран в Нова Зеландия, като няколко стотин птици са пуснати там на свобода от 1862  до 1874, но сега се смята, че техния ареал е строго локалиризан.
Посевната врана е всеядна, но основно се храни с червеи и личинки на насекоми, които намира, като разрива земята със клюна си. Обичат на големи ята да следват тракторите, които орат земята.
Гнездят по дърветата на голуми колонии. Обикновенно зимува в градовете и населените места. Обитател на откритите ландшафти. В населените места, по дърветата на стари пътища, много често се виждат цели поселения от тези врани. Гнезда, които те използват дългогодишно. Макар всеядни, зимата се хранят с хранителни отпадъци от човека и растителни храни. Зимата живеят поединично или на неголеми групи, често с други родствени вранови.
Пролетта посевната врана прилита рано, още докато снега се топи на полето. Периода на прилитане е различен в различните места - от февруари до април. Гнездовата колония може да се поддържа десетилетия. Веднъж в годината се снасят от 3 до 7 яйца. Птиченцата се появяват в началото - средата на април. Мътенето продължава от 16 до 20 дни. Птиченцата започват да летят след около 30 дни. Отлитат в началото на май до първата половина на юни.
Още в края на XIX век месото на тези врани се е използвало за храна от «бедната класа» в Европс, в частност, в Германия и Украина. В Германия ги осолявали в бъчви.
Интелигентността и на тези вранови е всеизвестна, най-вече с това да използват различни прости инструменти с клюна си и с краката си. Учени сравняват техния интелект с този на човекоподобните маймуни.

Филогеографските изследвания разделят вида на две отделни групи, представени от два мт. Подклона, и това кореспондира като цяло с разделянето на вида на два парапатрични подвида C. f. frugilegus и  C. f. pastinator. Следващи изследвания с повече индивиди от различни географски региони, включващи и нуклеарни генетични маркери биха дали повече яснота за парапатричното обособяване на тези подвидове, генетичния поток и хибридизация в местата на припокриване.

Фиг 6. Ареал на разпространение на посевната врана.

Сврака, Сорока, Common magpie, Pica pica L. 1758

Свраките населяват цяла Европа от Нардкап в Скандинавия до южните части на Испания и Гърция. Отсъства само на няколко острова в Средиземно море. Също така населяват крайбрежни части на Мароко, Алжир и Тунис в северна Африка. От източна Европа е разпространена до  65° северна ширина, от Близкия изток ареала и се простира до Турция и част от Иран почти до крайбрежието на Персийския залив. В Далечния изток северната граница на разпространение отстъпва на юг до Японско море. В Азия до Северен Виетнам и северозападна Монголия. Изолирана популация се намира на полуостров Камчатка. Освен това една малка популация се опазва като паметник на природата на остров Кюсю.

Фиг 7. Ареал на разпространение на свраката.

Благодарение на характерното черно - бяло оперение и необичайно дългата опашка, свраката е неповторима и лесно се разпознава. Главата, шията, гърдите и гърба се черни с виолетов или синьо-зелен метален отблясък, корема и плещите са бели. Често са бели и краищата на крилете. Дългата опашка /по-дълга от тялото/ и крилете са черни. Черното оперение има метален отблясък. Перата на опашката и външната страна на маховите пера отблясват в зависимост от светлината в метално виолетово или синьозелено. Пролетта цвета отслабва и по-трудно се определя. Мъжките и женските не се различават един от друг външно, мъжките са малко по-тежки, средно 233 г (женските - средно 203 г). Свраките достигат дължина 51 см, размаха на крилете достига 90 см. На земята се придвижват на подскоци, но могат и да ходят с характерна за врановите походка. Много умело се придвижват между клоните на дърветата. Полета е вълнообразен планиращ. Свраката често издава характерни звуци, силни, пронизителни, като така „говори” с другите свраки или сигнализира опасност.
За привличане на партньор, свраката използва тихо пеене, много силно вариращо в зависимост от времето и индивида. Може да е ритмично или аритмично, често се съчетава с меки трели и високи подсвирвания. Отделните птици имитират други животни. За обозначаване на своята територия издават крясъци «киа», «кьяя» или «кик», като се намират високо на дърветата. Птиците в гнездото просят с високо стържещо «пиррр». Често издават също така дълги крясъци  «чакр», «чирк», «чиррл» или «чара». В зависимост от интонацията (меко, твърдо, дълго, кратко), призива има различни значения. Носовите протяжни крясъци могат да звучат като «грех».
Обитават неголеми гори, паркове, градини, често недалече от човешки поселения. Избягват гъстите гори. Живеят по двойки. Партньора избират през първата година от живота си, първото чифтосване е на около двегодишна възраст. На следващата пролет започват да строят гнездо и да се грижат за потомството. Защитават своята територия от други свраки. Неспокойния вик на обезпокоената от ловец сврака, ще бъде чут не само от своите събратя, но и от вълка, мечката и други горски животни. Свраките строят няколко гнезда, но използват само едно. Гнездото е характерно кълбовидно. Женската снася от 5 - 8 яйца през април и ги мъти по 17 - 18 часа.
Както и останалите вранови, свраките се хранят с разнообразна храна. В нейното меню влизат както малки бозайници, така и насекоми. Често разрушават чужди гнезда, вземайки яйца и птиченца. Понякога успяват дори и на кучета да вземат кокалите. Живеещите недалеч от човека свраки не се боят да откраднат някаква храна. Като цяло са всеядни, като се хранят и с животинска и с растителна храна. Насекоми, червеи, гущери, паяци, мокрици, гъсеници на пеперуди, често на изораната нива, разкопавайки с клюна. Събират зърна и симена на полето, особено след събиране на урожай. Със силния си клюн разравят лесно земята или разрушават гнезда. Ако плячката е голяма, я затискат с единия крак и откъсват парчета с клюна.
Свраката се счита за една от най-интелигентните птици. При нея са наблюдавани щателно замислени социални ритуали, като включително израз на печал.
Свраката е единственото известно животно, различно от бозайник, което различава себе си в огледалото. За сравнение папагалите не могат да се различат в огледалото и смятат отражението за друг папагал.

Известни са няколко подвида, разпространението на които може да си види на фигурата.

• Pica pica asirensis
•  Pica pica mauritanica
• Pica pica melanotos
•  Pica pica pica
• Pica pica fennorum
• Pica pica bactriana
• Pica pica hemileucoptera
• Pica pica leucoptera
•  Pica pica kamtschatica
•  Pica pica serica
•  Pica pica bottanensis

Северозападните Африкански раси се различават по синята гола кожа около очите,  липсата на бяло на трътката и опашката. Югоизточните Арабски раси се отличават по по-малките си размери и матово черното оперение без отблясъци, на перата бялото е малко. Сибирските раси имат по-интензивно бяло на крилете и диамантенозелен отблясък, Корейските птици имат виолетов отблясък , относително дълги криле и по-къса опашка.
Анализ на мтДНК последователности показва, че Корейския подвид P.p. sericea е много по различна от евразийските форми и може дори да се разглежда като отделен вид. Северно американските свраки, които изглеждат идентични с Евразийските форми и досега се считаха за сродни с тях, са генетично по-близки до жълтоклюната сврака (Pica nuttalli). Основните евразийски линии, които са доста различаващи се, все още не са достатъчно добре изследвани, за да може да се определи статуса на такива форми като северозападния африкански подвид P. p. Mauretanica и югозападния арабски подвид P. p. Asirensis, които се разглеждат като евентуално отделни видове. Най-големия палео - подвид е описан като Pica pica major.
Като цяло подвидовете се поделят, както при повечето изследвани вранови на Източен и Западен мт. подклонове. Западните подвидове генетично са по-близки с Pica hudsonia и Pica nuttalli. Това потвърждава по-скоро, многократното разширяване и свиване на ареалите на видовете от западния подклон. От друга страна в този подклон, видове от доста отдалечени региони /Испания и Чукотка/ показват голяма генетична близост, което означава доста бърз темп на разпространение на голям ареал, което най-вероятно е постглациална колонизация на райони подходящи условия, понеже като цяло видът е седентарен. Най-вероятно двата северно американски вида Pica hudsonia и Pica nuttalli са произлезли от видове на западната хаплогрупа при разширението на ареала към Северна Америка. Изолирането на популацията в Северна Америка по време на заледяването е довело до появата на тези два нови вида Pica hudsonia и Pica nuttalli. Източната хаплогрупа се простира до Кнабаровския регион в руския Далечен изток. Работи се върху възможна хибридизация на двете хаплогрупи в контактните региони, но изследванията тепърва предстоят.

Фиг 8.  Разпространение на подвидовете свраки

В Европейския фолклор, свраката е свързана с редица суеверия, които създават репутацията и на поличба на лош късмет. Донякъде тези репутация е създадена от навика и да краде лъскави предмети и агресивното и поведение спрямо други пойни птици. През 19 век в книгата “A Guide to the Scientific Knowledge of Things Familiar” , се цитира поговорката „ Ако видиш сама сврака, времето се разваля”. В книгата се обяснява, че това суеверие е възникнало от това, че свраките по двойки събират храна и правят гнездо при хубаво време. В Шотландия, сврака близо до прозореца предвещава смърт.  В италианския и френския фолклор, склонността на свраката да краде лъскави предмети се обяснява с търсенето и на скъпоценни камъни. Редица произведения са посветени на тази тема. В българския, чешкия, унгарския, полския и шведския фолклор, свраката също се описва като крадец. В Швеция тя се свързва и с магьосничеството. В Норвегия свраката също се счита за хитра и крадлива, но се счита и за птица на хулдра - подземните хора.

Сокерица, Kедровка, Spotted Nutcracker, Nucifraga caryocatactes L. 1758

Неголяма вранова птица, по-малка от сойката с по-тънък и по-дълъг клюн. Дължината и достига  30 см, опашката 11 см. Тегло  125-190 г.  Окраската е тъмно шоколадово кафяв цвят с бели петна липсващи само на главата. Крилете и горната част на опашката са черни с зеленикаво син отблясък. На края на опашката има светло петно. Женската малко се отличава от мъжкия по това, че е малко по-светла и белите петна не са така рязко ограничени.
Разпространена е в горите, преобладаващо иглолистни, на Европа и Азия, от Скандинавия и Алпите до Камчатка, Примория, Курилските острови, Япония и Китай. Сокерицата/ кедровка/ е единствения разпространител на сибирския кедър Pínus sibírica.
Името и, дадено от Линей е дублирано първо на латински и второ на гръцки, имащо едно значение, ядкотрошачка . Английското „лешникотрошачка” се появява през 1738 при превод на немски пътеводител, тъй като птицата не е била позната до 1753г.
Описани се следните подвидове:

• caryocatactes (Linnaeus, 1785)  - в Скандинавия на запад и изток в Европа, Кавказ и северен Казакстан, зимува на юг в
• macrorhynchos (Brehm, 1823) северна и североизточна Азия, към северен Иран, Корея и северен Китай, вагрант във
• rothschildi (Hartert, 1903) Планината Тян Шан и Дзунгариан Алтай, Казхстан и Китай 
• japonica (Hartert, 1897) централни и северни Курилски осторови, Хокайдо, Хоншу и Хондо, Япония
• owstoni (Ingram, 1910) Тайван
• interdicta (Kleinschmidt and Weigold, 1922) планините на северен Китай
• hemispila (Vigors, 1831) Хималаите / от западен Непал на юг до Кашмир/
• macella (Thayer and Bangs, 1909)  източни Хималаи до северен Тибет, западен Непал, северен Мианмар и югозападен Китай
• yunnanensis (Ingram 1910) югоизточен Китай

Фиг 9. Географско разпространение на сокерицата.

Въпреки широкото разпространение на вида, генетичните изследвания, основани на секвениране на част от контролния регион на мтДНК показват относителна генетична хомогенност. Този вид е един от трите вида вранови, които не показват характерното делене на източен и западен хаплотип.
Основен хранителен ресурс на сокерицата са боровите ядки на различни видове борови дървета (Pinus sp.). Където липсват борови дървета, се храни с ядки на смърчове (Picea sp.) или лески (Corylus sp. лешници). Тези които се хранят с лешници имат по-дебела човка. С помощта на човката разчупват твърдите черупки. Понякога могат да се хранят и с насекоми, малки птички и яйца, гризачи и мърша. Интересно за този вид е, че има подезична торбичка, в която може да съхрани и пренесе до 100 кедрови ядки на един път. Видът е известен със сравнително дългите си хранителни миграции.
Двойките на сокерицата остават заедно цял живот и тяхната територия се простира от 20 до 30 акра. Гнезденето е винаги рано при този вид за целия ареал, като използват запасите, натрупани от предната есен. Гнездото обикновено е построено високо на някое иглолистно дърво. Снасят от 2 до 4 яйца, които се мътят 18 дни.  И двамата родители хранят малките, които започват да летят на около 23 дни, но остават с възрастните за няколко месеца, следвайки ги в търсенето на храна, учейки се на техники, важни за тяхното бъдеще.

Обикновенна чавка, Гарга, Jackdaw , Галка,  Corvus monedula L. 1758

Разпространена в Европа, западна Азия и северна Африка. Въпреки, че като цяло видът не е мигриращ, северните и източните популации мигрират на юг през зимата. Пръв видът е описан от Линей, който и дава името Corvus monedula от monedula  - монета. Английското име “jackdaw” идва от jack - малък и daw - чавка, на староанглийски.
ДНК анализ показва, че този вид е генетично близък с даурската гарга Corvus dauuricus. Двата вида се разглеждат достатъчно отличаващи се, за да бъдат отделени систематично в подрод Coloeus. Тази група се явява базална за врановите. Има описани случаи на хибридизация между двата вида в планината Алтай, южен Сибир и Монголия.
Познати са четири подвида, които се различават главно по окраската на перата на главата.

• C. m. monedula (Linnaeus, 1758),  Ареала му простира в Скандинавия, от южна Финладия на юг до Дания, през Германия и Полша, южно източна централна Европа до Карпатите и северозападна Румъния, северна Сърбия и Словения. .
•  C. m. spermologus (Vieillot, 1817) , Разпространен в западна и централна Европа от Британските острови, Нидерландия, през Швейцария до Италия на югоизток, Иберийския полуостров и Корсика. Името му идва от гръцкото σπερμολόγος  - събирач на семена. По - тъмен на цвят от останалите подвидове.
• C. m. soemmerringii (Fischer, 1811) . Разпространен е в североизточна Европа и северна и централна Азия - Русия, езерото Байкал, Монголия, на юг до Турция, Израел и източни Хималаи. Този подвид е описан като Corvus soemmerringii през 1811 от Johann Fisher von Waldeheim  в памет на Samuel Thomas von Somemerring.
• C. m. cirtensis (Rothschild and Hartert ,  1912), Разпространен в Мароко и Алжир в северозападна Африка. Името идва от древните градове  - Цирта и Нумидия

Фиг 10. Географско разпространение на гаргата.

На дължина достига до 34-39 см, тегло 175 - 280 г. Оперението е от черно до сребристо сиво / главата и гърдите/ цвят. Ирисите са светло сиви почти бели. Има и индивиди със светло зелени или светло сини очи. Полов диморфизъм няма.
Населяват скалисти участъци по крайбрежията, разредени гори със стари дървета, населени места със стари постройки. За гнездене се нуждаят от укрития и затова е разбираемо неравномерното им разпределение в градските райони, където предпочитат къщи с чардаци и стрехи, високи постройки с вентилационна система. Срещат се и в земеделски региони. Общителни, социални птици, които живеят на малки групи с комплексна социална структура. Обичат да издават звуци. Обикновенно по време на полет издават силен метален звук  „чак - чак” или „как - как”, с което поздравяват на себеподобните си. „Киау” или „ куоу”, когато викат малките си за храна или мъжкия вика за храна женската. Когато женската моли за храна мъжкия , тя издава малко по - различно „” кииай”, „ чаийк” или „”гиааа”. Гаргите се събират по много и шумейки, издавайки всякакви звуци, „си бърборят” преди сън.  За предупреждение издават дълъг стръжещ звук, „ аррррр” или” карррр”. Пиленцата започват да писукат на около седмица, а до 18 ден вече могат да издават силен пронизващ звук.
Всеядни са, като се хранят с голямо разнообразие от растителна храна и безгръбначни животни, хранителни отпадъци в населените места. Моногамни са, като строят просто гнездо в избраните укрития, скални цепнатини, хралупи на дърветата и по сградите. Женската снася около от 2 - 9  светло сини или синьозелени яйца с кафяви пръски. Мътенето продължава до 17-18 дни, когато се излюпват голите и безпомощни малки, зависими от родителите за храна. След около 28 - 35 дни започват да летят, но продължават да са близо до родителите си.
Според Древногръцката митология гаргата може да бъде уловена с паница олио. Това нарцистично създание ще започне да се оглежда самовлюбено, докато не падне и не се удави. В една от басните на Езоп, гаргата е олицетворение на суетата, заимствайки чужди пера, за да се представи за по-красива птица и да стане цар на птиците. Друга басня осмива глупостта на гаргата да чака смокините под смокинята да узреят. Има гръцка и римска поговорка, която казва „ Лебедите ще запеят, когато гаргите замълчат”. Тълкува се, че гласа на мъдрите, ще се чуе, когато неразумните замълчат. Принцеса Арнет е подкупена със злато от цар Минос на остров Крит и е наказана, като се превръща в също толкова алчни гарги, крадящи лъскави предмети. Римския поет Овидий описва чавките като предвестници на дъжд. Плиний отбелязва, че тесалийците, илирите и лемнийците толерирали чавките, за да унищожават яйцата на скакалците. В различните култури има различни поверия за чавките. Чавка застанала на покрива, показва пристигане на някой нов. Гарга, стояща на покрива, но спускаща се по комина предвещава смърт. Лоша поличба е да ти пресече пътя. Чавки на кулите на катедралата, предвещавали дъжд. В 12век, Уилиам от Малсбъри записал случката с една жена, която чувайки по силните крясъци на гарги, започнала да крещи, че наближава страшна катастрофа и тя е чула предвещанието за нея. Според чешките вярвания, каращи се гарги предвещават война.
Поради широкото си разпространение и плътните си популации, гаргите на места се считат за вредители. В някой страни са разрешени за отстрел.

Семейството на кучетата Canidae, обединява видове като вълка, чакала, лисицата и кучето. От деца сме израснали с приказките за ненаситния вълк, хитрата лисица и вярното куче. Какво би станало, ако освен кучето и лисицата бе станала верен другар на човека? В днешно време това е напълно вазможно да се разбере, тъй като има вече домашни лисици и те по нищо не отстъпват на кучетата.

Лисиците, които общо наброяват 37 вида, като цяло са отделени таксономично от кучетата в отделен таксон Vulpini. Лисиците са били и остават неизменна част от културата на човека. Няма митология и фолклор, който да не включва лисицата като символно животно. От древни времена хората са ловили лисици, най-вече заради кожите. Лова е останал като спорт и до днес, а кожи все още се търгуват успешно на световния пазар, въпреки дейността на природозащитниците. Разпространението на лисиците по света е вървяло успоредно със хората. В по-нови времена, лисицата е интродуцирана в Австралия, което е създало проблем в  екеологичното равновесие.

Същинските лисици са обединени в род Vulpes . Дванадесетте вида, макар да имат доста сходни белези, не малко имат и различия. Доста видове, понеже обитават трудно достъпни места, не са проучени добре, както по отношение на екологията, така и физиология, етология и генетика. Не е изяснен и филогенетичния статус, като и филогеографията на повечето от тях. Таксономично, при всеки един от видовете, е необходимо да се изяснявани статуса на подвидовете. Все още има много насоки за научни и природозащитни разработки на тези така добре познати ни животни.

Пустинна лисица, Фенек, fennec fox ,Vulpes zerda, Zimmerman, 1780

Най-малката лисица в света се нарича фенек, Vulpes zerda. Тя живее в Северна Африка, Сахар, Арабския полуостров и северно Мароко, далеч от селища и градове. Тъй като се е адаптирала за живот в пустинята е наричана още пустинна лисица. Името и на арабски означава „лисица”, докато zerda произлиза от гръцката дума сух – xeros, поради сухите условия при които живее. Той е много мъничък - с дължина - 37 до 43 см и височина  - 18 до 21 см, той тежи само 1-1.5 кг. Фенека има големи уши, до 15 см дълги, които му служат да се охлажда, има красива пясъчно оцветена козина, жълтеникава на гърба и по-бяла на корема. Сетивните и органи са много чувствителни, а тялото и е много пъргаво и чевръсто и  така се справят с предизвикателствата на живот на открито.

Очите са големи с тъмни ириси и специална ретина, даваща много добра зрителна острота дори през нощта. Добре са развити обонянието и слуха. Муцуната е малка, къса, леко издължена, горната устна носи няколко двойки черни мустаци. Челюстите са въоръжени с остри зъби, особено кучешките. Опашката е 18-31 см дълга, пухеста , черна към върха. Ако трябва да го сравним с другите лисици, бихме могли да кажем, че това животно е джудже, но много пъргаво и силно, успешно успяващо да лови малки животни, живеещи в пустинята. Плячката му се състои от различни животни, живеещи в Сахара – бозайници, насекоми, влечуги, мишки, плъхове, гекони, птички, яйца, членестоноги, скакалци. Фенека ловува на залез слънце, тъй като е нощно животно. Има специфичен начин на лов, понеже живее далеч от водни източници, той преследва внимателно плячката, скача и я захапва за врата, после я донася до бърлогата си, където необезпокоявано я изяжда. Към менюто му се включват и различни плодове, корени и грудки, от които си набавя необходимите течности. Фенека прави леговището си от коренища, треви и малко храсти, които може да намери в околностите. Издава различни звуци, с които комуникира със събратята си. Обикновено живее на семейни групи от по 10 индивида, като маркира територията си , за да я предпази от натрапници. Мъжкия защитава малките си на територията и може да стане много агресивен срещу други животни. Пустинните лисица са моногамни животни, които се размножават веднъж годишно. Женската се разгонва само за два дни и показва това свое състояние на мъжкия. След чифтосването, бременноста трае около 50 дни. Раждат се от 2 – 3 слепи и безпомощни малки. През първите 5 – 6 седмици, малките бозаят, а мъжкия не се допуска до бърлогата. Новородените тежат около 50 г. Малките отварят очи и започват да се окосмяват на около 2 седмици след раждането. След две три седмици ушите им започват да растат, като отначало са много малки, но после стават големи, защото растат по-бързо от тялото. На 1 – 2 месечна възраст майката ги отбива, на 3 месечна започват сами да си търсят храна на дълги разстояния, а на 9 – 11 месечна възраст достигат полова зрялост и могат да се размножават.

Тази лисица е най-красивото животно в пустинята, което лесно се опитомява, лесно се хваща и продава заради козината си или като домашно животно. В плен е наблюдавано да живее до 13 – 14 годишна възраст. Местните жители го наричат: „Душата на пустинята”.

Антоан дьо Сент Егзюпери пише  в писмо до сестра си Диди през 1918г от Кейп Джуби, за фенек, който отглежда и обожава. Той също се натъква на  пустинната лисица, когато неговия самолет пада в пустинята в Сахара през 1935г. Именно тези му срещи с това странно животно го вдъхновяват за образа на лисицата в „Малкия принц”.

Фенека Баха е описан в детската книжка на Елинор Хофман „Mischief in Fez”, публикувана през 1943г. . Според тази история, фенека е описан  според арабските и мавританските традиции,че се отглежда в дома, за да пази от джинове и други демонични духове. Фенека е символа на екологията на Тунис. Фигурата на това животно, облечено в синьо - бял костюм може де се види в почти всеки град на тази страна. Фенека е изобразен на монета от ¼ динара. В следните художествени произведения на известни писатели се срещат интересни сведения за фенека:

• Майн Рид. Млади пътешественици или Момчета-ловци на Север (The Young Voyageurs: or The Boy Hunters in the North) (1854) (глави 11, 13).

• Антоан дьо Сент-Экзюпери. Terre des hommes, Земя на хората (1939) (глава VII).

• Антоан дьо Сент-Экзюпери. «Малкия принц».

• Анри Троая. «Гладът на  лъвчетата», «Крушение».

• Сергей Лукьяненко. Прозрачните витражи

• Firefox for mobile — логотип и кодово име Firefox for mobile.

• Феликс Кривин. Лисицата фенек.

• Франк Хърбърт - "Дюн"– от малкото животни, обитаващи Аракис

Видео:
https://www.youtube.com/watch?v=4AhkhPCXc3A

Южноафриканска лисица, Капска лисица, Cape fox, Silver fox, Vulpes chama, Smith 1833

Този вид е широко разпространен в централните и западни части на Южна Африка. Обитава откритите тревисти пространства, с разпръснати ниски храсти , гористи региони, както и полупустинни и пустинни. Характерна за Зимбабве и Ботсвана. През последните деситилетия, ареала и се разширява югозападно и достига крайбрежието на Атлантическия и Индийския океан. Описана е за Ангола, Ботсвана, Лесото, Намибия и Южна Африка.
Малка лисица със стройно тяло и пухкава опашка с черен връх. Мъжките са около 5% по-големи от женските. Цялостната окраска е сребристо сива, като долните крайници, главата, гърба на дългите уши са червеникаво кафяви до бледо кафеникави. Има бели косми по бузите и върховете на ушите. Дължината на тялото достига 45 -61 cm, опашката е с дължина 30 - 40 cm, теглото 3.6 - 5 kg.
Южноафриканската лисица е нощно животно, като е  най -  активна на сумрак, преди залез или на разсъмване. През деня се укрива в подземни дупки, цепнатини или гъсти храсталаци. Тя  може да изкопае дупка сама,  въпреки че предпочита да използва вече изкопана от друг вид. Живеят поединично, като формират двойки през брачния период. Не са строго териториални, но маркират обитавания от тях район. При опасност защитават района около бърлогата си, особено ако има малки. По принцип не са шумни, но комуникират със меки звуци, виене, пронизителни звуци и други. Когато алармира издава вой завършваш с кратко излайване, а когато се чувства нападната ръмжи и плюе в нападателя си . За да покаже, че е развълнувана, вдига нагоре опашката си, обикновено начина на положение на опашката издава степента на вълнение.

Тази лисица е всеядна, като менюто и включва растения и животни. Въпреки, че предпочитат безгръбначни и малки бозайници като гризачи, те ловуват и влечуги, зайци, паяци, птички. Хранят се и с яйца, ларви на бръмбъри,бръмбъри, скакалци, мърша, насекоми и плодове.

Брачния период при южноафриканската лисица в някой региони не е строго сезонна, докато в други е сезонна. Основния сезон е пролетно-летния. След бременност от 51 - 53 дни, се раждат малките през август-октомври, най-често септември. Обикновено се раждат от 1 до 6 малки лисичета, в изкопаните или разширени дупки – бърлоги. При раждането си тежат едва 50 – 100 гр. Лисичетата се хранят от двамата родители, но основно мъжкия подсигурява храната. При опасност и двамата родители защитават своите малки. Малките се включват в лова на възраст около 16 седмици, а напускат семейството на около шест месечна възраст. Обикновено семейството включва възрастните и малките, но различните семейства се смесват при наличия на храна. Може да се застъпят няколко поколения, но по-често женската гони порасналите лисичета, когато очаква новото поколение. Южноафриканските лисици достигат полова зрялост на около 9 месечна възраст. Продължителност на живота средно 6 години, но има наблюдения и до 10 годишна възраст.

Смята се, че южноафриканската лисица регулира числеността на гризачите. Основни нейни врагове са големи грабливи птици, каракал, хиена, лъв и леопард. Често се подават на болести като бяс и гана, а  в по-ново време стават жертви на капани за проблемни животни. Не малко загиват по пътищата от автомобили. На някой места са гонени и преследвани като вредители, тъй като често се бъркат с чакала. Рядко се продават техни кожи и почти не могат да се видят в магазини за кожи, основно защото са малки животни. В Ботсвана се използват заедно с други кожи за направата на традиционните одеала (kaross), но в последно време тази направа е силно намаляла, поради индустриалното производство. Средно годишно се счита, че загиват около 2500 индивида, но въпреки това в червената книга на IUCN е описан като слабо засегнат вид.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=pdP6xxDYvfE

Тибетска лисица, Тибетска пясъчна лисица,  Tibetan sand fox, Vulpes ferrilata, Hodgson, 1842

Ендемичен вид, разпространен в степите и полупустините на Тибетското плато. Също така се среща в Непал, на север от Хималаите, в северозападна Индия, китайските провинции, граничещи с Тибетската автономна област. Тези лисици са наблюдавани в планините до 5200 м надморска височина. Тибетските лисици не се срещат там, където отсъстват  черномуцунести сеносъбирачи (Ochotona curzoniae), които са основната им храна.

            Една от най-малките лисици. Зъбите са добре развити, с необичайно големи кучешки зъби, по-големи от на всички останали лисици. Тялото на тибетската лисица е покрито с дебела, мека козина с плътен пухест подслой, който добре ги защитава от силните ветрове. Муцуната изглежда донякъде квадратна, заради гъстата козина около шията. Цвета по страните се изменя от рижаво - кафяво на върха до сиво отдолу, което създава илюзията на ивици по страните на животното. Гърлото, коремната област, ивица от гърлото до корема и върха на опашката е бяла на цвят. Дължина на тялото на възрастна тибетска лисица от 60 до 70 см. Опашката е с дължина от 30 до 45 см. На тегло са особи от 4 до 5,5 кг. В кариотипа си имат 36 хромозоми.

Тибетските лисици живеят в изкопани бърлоги или дупки под скали или скални насипи, цепнатини и водят доста потаен начин на живот, за който е много малко известно. Тези животни ловуват по двойки /мъжки и женски/ и делят плячката с своя партньор. Имат тънък слух, позволяващ отдалече да намират любимата си храна черномуцунести сеносъбирачи.  Териториалноста при тези лисици е изразена  слабо и за разлика от други, те не защитават своя участък от другите лисици. Наблюдавано е, че много двойки живеят по съседсво и ловуват в общи участъци. До 2006 няма направени видоематериали на тази лисица, поради труднодостъпните региони, където живее и от гледна точка опазване на вида. Екип от BBC успява да снима и включи материал за тибетската лисица в документалния филма Планета Земя , в серия 7  - Великите равнини.

Както казахме, любимата храна на тибетските лисици са черномуцунести сеносъбирачи (Ochotona curzoniae), които съставляват до 80% от менюто им, но освен това те могат да се хранят и с гризачи, зайци, малки птички, гнездящи по земята и техни яйца. Каквото успеят да уловят като плячка, подходяща за храна,  например насекоми, влечуги. Разнообразяват с плодове, например плодчета от Ephedra. Не се отказват и от мърша.

Сезона на размножаване настъпва през февруари. Двойките се образуват в края на първата година от живота и остават за цял живот. Живеят и възпитават децата си заедно. Бременноста е с продължителност 50-60 дни, средно 55 дни. След раждането женската не напуска бърлогата поне няколко седмици. В бърлогата се раждат от 2 до 5 малки, слепи и  голи лисичета, всяко тежи около 60-120 гр., това обикновено става през май. Младите не се появяват навън в течение на няколко седмици след раждането, докато не пораснат. Точната продължителност на кърменето не е уточнена. Счита се, че продължителността на живота на тези лисици е от 8 до 10 години, но в естествените местообитания средната прод ължителност е около 5 години.

Кожата на тибетската лисица се използва от жителите на някой области на Тибет за правене на шапки, които надежно могат да защитават от вятър и дъжд, но нямат голяма комерсиална стойност. Тибетските лисици имат съществена роля в регулация на числеността на гризачите и други малки животни. Обсъжда се също вероятността да проветряват почвата, ровейки своите леговища.

Макар в червената книга на IUCN ,видът да е описан като слабо застрашен, популацията на тези лисици не е многобройна и е възможно да намалее драстично в бъдеще. Опасност за нея представляват действията на правителството на КНР , което спонсорира кампанията по отравянето на любимата храна на тези лисици черномуцунести сеносъбирачи  на територията на Тибетското плато. Още една опасност за тибетската лисица са домашните кучета на коренното население на Тибет. В близкото минало доста лисици са избити от ловци, но сега това е ограничено.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=lUKe6_dS4IE

http://en.wikipedia.org/wiki/Planet_Earth_(TV_series)

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%97%D0%B5%D0%BC%D0%BB%D1%8F_(%D1%84%D0%B8%D0%BB%D1%8C%D0%BC)

В серия 7 на филма на ББС – Планета Земя

Американската прерийна лисица, swift fox, Vulpes velox, Say 1823

Американска лисица или американски корсак, прерийна лисица, Vulpes velox. Името и на латински velox  и на английски swift, означава бързонога.

Американската лисица е малка сива, с големи уши и широка, къса муцуна. Височина около 30 см, дължина на тялото 37—53 см, дължина на опашката 22—35 см, тегло 2—3 кг. Мъжките са малко по-големи от женските. Козината е гъста, недълга, опашката е пухкава. Обичайно козината е оцветена в светло сиво, с рижи отенъци по страните и краката. Лятото козината става по-рижава. На гърдите и гърлото, козината е по-светла. Крайчето на опашката е черно. На муцуната и от двете страни има черни петна.

Първоначално американската лисица се е срещала в откритите тревисти равнини и в пустините на юго-западна Канада, от Великите равнини до щата Тексас. На територията на Канада тя напълно изчезва през 1930 г. В сегашно време големи популации на тази лисица са се съхранили в САЩ от изток от Скалистите планини – Уайоминг, Колорадо, Канзас и Ню Мексико, също така в Монтана, Северна и Южна дакота, Небраска, Оклахома и на северозапад в Тексас. По-рядко в Айдахо и Орегон. На изток в Ню Мексико и на запад в Тексас има зона на хибридизация между Vulpes velox и Vulpes macrotis.

Американската лисица живее в откритите нискотревисти прерии, в тревистите равнини и в сухите полупустини. Както всички обитатели на аридните области, лятото води нощен или сумрачен начин на живот, а зимата може да излиза на слънце и денем. Лятната дневна жега или ветровитите дни тя преживява в дълбоки подземни дупки, които изкопава сама, обикновено по склоновете на хълмовете. Рядко заемат изоставени дупки на язовци.

Доскоро се смяташе, че американските лисици не са териториални, нямат граници на участъците, които обитават. По нови изследвания показват териториалност, като един участък заема площ от 1,5 до 5 км² и в тези места, където са малки, обикновено участъците се припокриват. Американските лисици се хранят основно с гризачи и зайци, също така птички, които гнездят на земято, влечуги и плодове. Зимата важен източник на храна е мършата, оставаща от по-големи хищници. Лятото ядат много насекоми, главно бръмбари и скакалци / до 50% от менято/. Лисиците сами стават плячка на койоти.

Американските лисици водят общо взето потаен начин на живот, за който се знае малко. Много са боязливи и в случай на опасност стремително бягат, развивайки скорост до 60 км/ч, като лесно менят посоката на движение, оттук и наименованието им бързоноги лисици.

Описан е вокален репертоар, като са идентифицирани осем различни вокализации : териториален, агонистичен, покорно хленчене, покорно бърборене, прекопулативен, социален, предупреждаващ, издаващ вълнение. Звуците са различни, някой от тях наподобяват лаене, подлайване.

Те са моногамни животни, двойките се формират в октомври - ноември. Сезона на размножаване продължава до декември / на юг в САЩ/  и до март / Канада/. Малките се раждат, след 50 - 60 дневна бременност от март до май. Обикновено са от 3 – 6 на брой, слепи, голи и безпомощни, като правило се раждат повече мъжки, но въпреки това като цяло в популацията се поддържа равновесие между броя на мъжките и женските. Проглеждат на 10 – 15 ден, в дупката остават до края на първия месец от живота си . Бозаят до 6 – 7 седмица. На тримесечна възраст могат да ловуват наравно с родителите си . Мъжкия помага в отглеждането на потомството. Семейството се разпада само през септември - октомври, а младите започват да търсят свои участъци. Половата зрялост достигат до година за мъжките, а женските  до две години. Продължителността на живота в природата  - 3 - 4 години, в плен – до 13 г.

Този вид е описан в червената книга на IUCN като слабо засегнат вид, но въпреки това числеността на вида и неговия ареал, чувствително е намалял през  XX век. В  XIX век – началото на  XX век, американските лисици активно са ловени, заради кожата, макар тяхната кожа да не се е ценяла високо, поради грубостта си и малкия си размер. Често тези лисици попадат в капани, поставени за обикновените лисици или койоти. Роля в съкращаването на числеността на американските лисици е имало също така използването на отровни вещества за изтребване на гризачи и разрушаване на характерната им среда на местообитание – нискотревната прерия.

В началото на XX век, американските лисици бързо изчезват от територията на Канада, последния екземпляр е убит в провинция Саскачеван през 1928 г. През 1978 г. В Канада този вид е обявен за измрял. От 1984 г. Действащи програми по вторично заселване на тези лисици, водят до това, че сега на територията на Алберта и Саскачеван живеят около 350 индивида. Статуса на популацията на американската лисица на територията на САЩ силно варира, в зависимост от подвида и ареала.
Описани са следните подвидове:

• Vulpes velox arsipus

• Vulpes velox devia

• Vulpes velox hebes

• Vulpes velox macrotis

• Vulpes velox neomexiana

• Vulpes velox tenuirostris

• Vulpes velox zinseri

Други автори описват значителна географска вариация, която съществува между американските лисици на север (V. velox hebes) и на юг (V. v. velox).

Всички гореописани подвидове са таксономично непотвърдени и подлежат на изясняване.

Американската лисица фенотипично и екологично е сходна с лисицата джудже, kit fox (Vulpes macrotis), като между тях има хибридна зона в западен Тексас и източно Ню мексико. Някой морфометрични сравнителни анализи, както и протеин  - електрофоретични данни водят до извода, че тези лисици принадлежат към един вид и редица автори ги обединяват в един вид Vulpes velox. Противно на това, други мултивариативни морфометрични сравнения, както и анализ на мтДНК секвенции, подкрепят становището за отделни видове. Двата вида лисици са доста близки до полярната лисица, Arctic fox (Alopex lagopus), и тази генетична асоциация е с най- близки родствени връзки, спрямо останалите лисици, въпреки това тези видове остават систематично отделени. Тази филогенетична близост, може да се обясни с това, че най – вероятно видообразуването е протекло твърде скоро, за да може да се определи съществена генетична разлика. Липсват по-нови изследвания в насока определяне на генетично родство , по специално между американската и лисица и лисицата  джудже, в бъдещ план едно обширно изследване на последователностти на мтДНК, а също и по нуклеарни локуси, биха съществено допринесли за разрешаването на таксономичния статус и по-категорично определяне на взаимовръзките между трите вида лисици.

Лисица джудже, kit fox, Vulpes macrotis Merriam, 1888

Лисицата джудже е най-малката американска лисица. Има очевидно големи уши, къса козина , с жълтеникаво до сиво оцветена глава, гръб и страни. Плешките и външната страна на крайниците са с кафеникаво – жълтеникаво оцветяване, а корема, гърдите и вътрешната страна на крайниците са бели до жълтеникави на цвят. Края на опашката е черен. По врата, крайниците и корема може да имат пухести просветлявания.
Описани са осем подвида:

— V. m. arsipus  - югоизточна Калифорния, южна Аризона и южна Сонора, Пустинната лисица джудже, понеже се среща в пустинята Мохаве
— V. m. Devia – южна Долна Калифорния
— V. m. macrotis  - югозападна Калифорния  - Южнокалифорнийската лисица джудже изчезнал подвид от 1903г
— V. m. mutica  - Долината Сан Хоакин в Калифорния, Санхоакинската лисица джудже 
— V. m. neomexicana  - Ню Мексико, западен Тексас и северозападна Чихуахуа
— V. m. nevadensis  - региона Great Basin в САЩ
— V. m. tenuirostris  - северна Долна Калифорния
— V. m. Zinseri – северно централно Мексико
Като цяло систематиката на този вид и систематичния му статус, както упоменахме по горе, подлежи на ревизия.

Днес лисицата джудже обитава пустинните и полупустинните региони на западна Северна Америка. В САЩ от южна Калифорния до западно Колорадо и западен Тексас, на север до южен Орегон и Айдахо. В Мексико през полуостров Долна Калифорния и северна Сонора и Чихуахуа до западен Нуево Леон, на юг в северен Закатекас. Предпочитат сухите места, тревисти с халофилни почви, срещат се от 400- 1900 м надморска височина, въпреки че избягват терени с възвишения. За изкопаване на бърлоги предпочитат рохкави почви. Макар в по- малка степен обитават и градски условия, агрикултурни райони, предимно градини и зеленчукови насаждения.

Тези лисици се хранят предимно с гризачи, зайцевидни и насекоми. Основната им плячка включва кенгурови плъхове от род Dipodomys spp., прерийни кучета от род Cynomys spp., калифорнийски зайци Lepus californicus и американски зайци Sylvilagus spp. Допълнително менюто включва  птички, влечуги и мърша. По-рядко се хранят с растителна храна, понякога с кактусови плодчета.
Джуджевидните лисици са адптирани към живот в сухи и горещи условия. За да отдели излишната топлина, тялото им е с по-голяма повърхност , спрямо масата и големи уши. Така има възможност да се отдели топлина, без да се губи вода. Предимно имат нощна активност, а през деня са в бърлогата си. Набавят си необходимата вода от тяхната храна.
Предимно са моногамни животни, рядко се наблюдава полигамия. Двойките обикновено са за цял живот. Младите лисици от предишното котило, обикновено женски, може да не напуснат семейството и да останат в помощ на отглеждането на новото котило. Лисиците джудже не са строго териториални и районите им често се застъпват, въпреки че основната част се използва само и единствено от едно семейството. Териториите им се простират от 2.5km² до 11.6km².
Тези лисици лаят, когато видят наближаващ хищник или викат малките си, понякога издават предупредително ръмжене, срещу натрапниците навлизащи в тяхната територия. Лисици джудже в плен са наблюдавани да издават звуци при затворена уста, когато са разтревожени. Мирисната маркировка не е все още изучавана.

Брачния им период трае от декември до януари. От средата на февруари до средата на март се раждат малките лисичета, които са обикновено от 1 до 7 , средно 4 в едно котило. Фертилитета зависи годишно от наличието на храна за всяка от възрастите. След около 4 седмици малките се показват извън бърлогата, бозаят до около осмата си седмица, а на 3 – 4 месечна възраст вече се хранят с родителите си. На 8 месечна възраст вече могат да напуснат семейството и да водят самостоятелен живот.
Лисиците джудже използват леговището си целогодишно и имат по няколко леговища на своя територия. Въпреки, че сами изкопават дупки за леговища, понякога могат да заемат и променят дупки на други животни, като на прерийни кучета, катерици, кенгуру плъхове и язовци. Рядко могат да имат леговища и в структури, построени от човека, като тръби, но малките при всички случаи се раждат в дупки, направени в земята.
Основни врагове на лисиците джудже са койотите, по-рядко са нападани от грабливи птици, язовци, червен рис, обикновенната лисица, диви кучета. В Мексико могат да бъдат застрелвани по грешка, но не са преследвани. В САЩ голям брой са избити повреме на различни програми за контрол на хищниците, главно койоти и вълци. Кожата им няма висока стойност и рядко са преследвани заради нея. В САЩ са регистрирани 1200 индивида, избити заради кожата през 1994-1995 г. В Мексико тези лисици са продавани като домашни любимци нелегално.
В червената листа на IUCN са регистрани като слабо засегнат вид. Въпреки това лисиците джудже са с намаляващи популации. Санхоакинската лисица джудже, V. m. mutica  е приета за застрашен в САЩ, тъй като нейните хабитати са доста разпръснати и намаляват за сметка на обработваемите земи. Лисицата джудже се счита за засегната в някой щати, като Колорадо и Юта, където има програми за защита на този вид. Този вид се счита за застрашен в Калифорния и Орегон. В Мексико се счита за уязвим, където се смята ,че около 40% от популацията е намаляла, поради разширение на обработваемите земи.
Като цяло са необходими допълнителни изследвания за този вид, по отношение на биогеграфия, екология, етология, физиология, генетика и филогеография.

Лисица на Рюпел, Пясъчна лисица, Rüppell's fox, Vulpes rueppellii,Schinz 1825

Първоначално е била класифицирана в род Canis, като Canis rueppellii, но в последствие преместена в рода на истинските лисици. Името rueppellii идва от латинското Rueppellius – от името на германския колектор Едуард Рюпел. Разговорното пясъчна лисица, често се използва и за лисицата корсак и  тибетската пясъчна лисица, затова не е за предпочитане.
Разпространена в биотопите на пустинните и полу - пустинните региони на Северна Африка / на север от 17°N/ от Мароко и Мавритания до Египет и Сомалия, на север се ограничава от северните граници на пустиня Сахара. Разпространена е и на Арабския полуостров, на изток до Пакистан  (68°E) и на северозапад до Израел и Йордания. Типичния им хабитат са пясъчните и каменисти пустини. В Суадитска Арабия се срещат на открити и каменисти хабитати с рядка тревиста растителност.

Лисицата на Рюпел е дълга 40-52 см, приблизително тегло 1,7 кг. Тя е една от най-малките лисици, с по-слабо телосложение от обикновенната червена лисица V. Vulpes и има по слаби крака. Ушите са дълги и големи, участват в отделянето на топлината на тялото, донякъде приличат на тези на фенека, но им липсват тъмните петна откъм гърба им. Цвета на козината варира. Главата е бежова до бледо пясъчна на цвят. Ушите и муцуната са бледи, с черни снопчета мустаци. Цвета  на гърба варира от бледо пясъчен до сив и дори червеникав. Страните и долната част на тялото е бледо, краката са бежови до светлобежови, а лапите са покрити изцяло с косми, вероятно за по -  лесно придвижване върху пясъка. Черните пръски по гърба, завършват с черна черта по дължина на опашката. Самата опашка завършва с бял край, което се счита за диагностичен белег. През зимата козината е по-тъмна, докато през лятото е светла.
Описани са следните подвидове:
— V. r. Rueppellii – в Египет и Судан
— V. r. caesia  - в северозападна Африка и Западна Сахара
— V. r. cyrenaica  - включва  V. r. cufrana? – в Либия, югозападен Египет, северозападен Судан
— V. r. Somaliae – в Еритрея и Сомалия
— V. r. sabaea  - в Средния Изток и Арабския полуостров
— V. r. zarudnyi  - в Балучистан
Диетата им включва безграбначни, гризачи, гущери, змии, птички и плодове. Малките бозайници са основна част от менюто и ако намалеят или изчезнат, ги заменят с насекоми от род Coleoptera.
Способността им да оцеляват при живот в хипер – аридни условия , където възможността да пиеш вода е изключително рядка, се основава на различни екологични, етологически и физиологически приспособления.
Малко се знае за начина им на живот, но като цяло е наблюдавано, че лисицата на Рюпел живее на групи от по 3 – 15 индивида, което най-вероятно е семейство от няколко поколения. В Оман е наблюдавано, че теригорията на тези лисици се простира до 69km². Средно обаче територията е от 10,2 до 16.3km².
Двойките са моногамни. Брачния период е от декември до февруари. Бременността трае 51-53 дни, след което се раждат 2 – 3 слепи  и безпомощни малки. Малките бозаят до 6-8 седмична възраст. Те растат под земята, за да бъдат предпазени от хищници. Полова зрялост достигат до 9-10 месечна възраст. Като цяло екологията и етологията на вида не са добре проучени.

Фрагментацията, деградацията и загубата на хабитати,  директното и индиректното преследване от ловци,  използването на отрови, са основната причина за намаляването на популацията на лисицата на Рюпел в Мароко. В Израел този вид е на път за изчезне, поради конкуренцията на червената лисица, която разширява своя регион, следвайки човека в пустинята Негев.
Рядко, но все пак, видът е убиван за храна или заради кожата. Кожи са намирани на пазарите за кожи. В повечето държави лисицата на Рюпел присъства в защитени райони. С изключение на Суадитска Арабия, където не е нелегален лова и отстрела, както и отравянето на хищници, в повечето от останалите държави, където се среща този вид, има ограничения.  В червената листа на IUCN видът е включен като слабо засегнат.

Бледа лисица, Африка́нская лиси́ца,  Pale fox ,Vulpes pallida, (Cretzschmar, 1826)

Първоначално видът е бил описан като Canis pallidus Cretzschmar, 1827. Пустинните лисици, фенека(V. zerda)., лисицата на Рюпел (V. rueppellii) и бледата лисица Vulpes pallida са били приемани като една обща група пустинни лисици и дори обединявани с индийската лисица (V. bengalensis) и южноафриканската (V. chama).
Бледата лисица е разпространена  в  полупустинния район Сахел на Африка, граничещ със Сахара, от Мавритания и Сенегал, през Нигерия, Камерун и Чад до Червено море. Южната граница на географския ареал стига до северна Гвинейска лесосавана.

 Малка, бледо оцветена лисица, със сравнително дълги крака и големи уши. Бледа, удължена муцуна с относително дълги мустаци и черен пръстен около очите. Големи уши, бели отвътре и червеникаво- кафяви отвън. Тялото е кремаво бяло до пясъчно бежово, относително късокосместо, с черна или червеникаво кафява линия на гърба. Страните са по-бледо оцветени, отколкото гърба, като са  пухкаво бели от вътрешната страна и червеникави крака. Имат дълга пухкава опашка, червеникаво кафява с черен връх и тъмно петно над опашната жлеза. Тялото на бледата лисица е дълго 38-45 см, дължината на опашката е  28-29 см. , а на тегло е  — 1,5-3,6 кг.

Описани са няколко подвида, по долу са дадени четири от тях:

— V. p. pallida  - в Судан, от Кордофан до Донгола
— V. p. edwarsi  -  в Мали, Сенегал
— V. p. harterti  - северна нигерия, на север до Аир на Нигер и на запад до Буркиниа Фасо

• V. p. oertzeni  - в Нигерия, северен Камерун и Чад до Либия, на север в провинция Дарфур и на юг Судан.

Обитават пустинните и полупустинните региони, но достигат и по-влажните райони на Гвинейската лесосавана, което предполага, че вида е по-екологично пластичен. Често се наблюдава и близо до населени места, където е по-вероятно да си намери храна.
Добре развитите му молари, предполагат, че тази лисица се храни предимно с растителна храна, плодове. Също така в менюто и влизат различни гризачи, птички, гнездящи по земята, малки влечуги и безгръбначни.
Адаптирани са за живот в сухи условия, като си набавят необходимата вода от плодове и храната като цяло. Въпреки това не се продължително издръжливи на сухи условия.
Наблюдавани са да живеят на групи, вероятно семейството с малките. Мъжкия и женската дълбаят голяма дупка за бърлога, където ще отглеждат малките си. Дълбока 2 – 3 м , с вътрешна камера, обикновено в сухи песъчливи места. В плен е наблюдавана бременност от 51-53 дни, след която се раждат от 3 – 6 малки, които се кърмят от 6- 8 седмици.
Бледата лисица е най-малко изследваната лисица и много все още има да се научи за нея, по отношение на екология, етология, физиология, генетика, филогеография и т.н.
В червената книга на IUCN  видът е включен като слабо засегнат.

Бенгалска лисица, Индийска лисица, Bengal fox,  Indian fox,  Vulpes bengalensis, Shaw, 1800

Индийската лисица е ендемична за Индийския субконтинент. Ареала и се простира от възвишенията на Хималаите в Непал до южния край на  полуостров Индустан. В северната част на полустрова, ареала се простира от провинция Синдх в Пакистан до северен Бенгал в Индия. Индийската лисица предпочита полусухи, проветриви простори, с оскъдна растителност, където лесно ловят плячка и копаят леговища. Избягват гъстите гори, терени с висока растителност и същински пустини.

Индийската лисица е средна по ръст. Дължина на тялото 50 см, дължина на опашката 25-30 см., тегло 3-4 кг.Ушите са пропорционално големи, с тъмно кафяво оцветяване откъм гърба. Носа и устните са черни, а очите имат тъмни пръски. Муцуната е оцветена в тъмно към черно откъм горната си част и към очите. Окраската е сива, варираща от жълтеникавосива  до сребристосива, без ръждиво червени косми, както е окраската на червената лисица. Гръбно е по-тъмно оцветена, докато долната част е бледо кремаво до мръсно бяло. През зимата палтото става по пухкаво и гъсто. Краката са сравнително слаби и леко рижави .Опашката е повече от половината на дължината на тялото. Върха на опашката е черен. Лисицата държи опашката си нормално при бавно движение, хоризонтално при бяг и почти вертикално при внезапна промяна на движението.
Индийската лисица е всеядна и може да се храни с почти всичко, което успее да улови. Менюто включва основно насекоми – щурци, крилати термити, скакалци, мравки, бръмбъри и паяци; малки гризачи, птички и техните яйца, гущери, змии и  зайци. Освен животинска, лисицита се храни и с вегетарианска храна, като плодове, корени и грудки.
Тези лисици водят сумрачен или нощен начин на живот, като обикновено изчакват да се свечери, за да излязат на лов. В дни на умерена температура или валежи, могат да излязат на лов и през деня. Въпреки, че живеят по двойки, обикновено ловуват и се хранят поединично. Основната социална единица е семейната двойка, която се формира с цел създаване на потомство и се задържа за няколко години. Около нея могат да останат подрастващите малки и така да се оформи цяло семейство.
Индийските лисици издават различни звуци, за защита на територията си, за аларма и комуникация помежду си . Маркират територията си с мирисни вещества.
Брачния им период е от декември до януари. През този период мъжкия издава непрекъснато интензивни звуци, рано сутрин на зазоряване или късно вечер на смрачаване, също така и през ноща. Бременността е с продължителност от 50-53 дни, раждат в периода от януари до март. Малките са от 2 до 4, слепи и безпомощни, тежащи от 50- 100 гр. И двамата родители участват в отглеждането на малките. Грижата за подрастващите продължвата 4-5 месеца. След като станат достатъчно самостоятелни малките напускат семейството и започват да водят самостоятелен живот. Продължителност на живота: от 6 до 8 години. Бърлогите си лисиците изкопават сами, рядко използват чужди, които разширяват. Самите бърлоги представляват сложен комплекс от дупки и тунели.

Основния враг на индийските лисици са хората, особено номадските племена Nari kurava и техните кучета. Представителите на тези племена навлизат в териториите на лисиците, успешно имитират техните звуци, като по този начин ги примамват. Убиват ги заради месото, зъбите, ноктите и кожата. Често използват саморъчно направени и обмазани с животинска мазнина бомби, използват пушек, кучета и мрежи или блокират отворите на дупките с камъни. Племената waghri и  koli убиват индийските лисици, за ядене.
Не е известно масово използване  на тези лисици с комерсиална цел, макар да се намирани на индийските пазари кожи, нокти и зъби, които се продават за медицински цели и за правенето на магии.
Загубата на хабитати и болестите също сериозно се отразяват на популацията на тези лисици. В червената листа на IUCN е включена като слабо засегнат вид.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=LRs9E_8CvYg

Лисица Корсак , corsac fox , Vulpes corsac, Linnaeus, 1768

Корсак или степна лисица, още пустинна лисица е разпространена в степите, полупустините и отчасти в пустините на Югоизточна Европа и Азия, заедно с обикновенната и афганската лисици. Корсака е разпространен от северен Иран, Казахстан, Афганистан и Средна Азия до Монголия и североизточен Китай.

Корсака прилича на обикновенната лисица, но е видимо по-малък, с по-големи уши и по-високи крака. Дължина на тялото 50—60 см, дължина на опашката 25—35 см, тегло 4—6 кг. Муцуната е къса, силно заострена, скулите са широки, ушите големи, широки в оснавата си, а към краищата заострени. Обичайната окраска е светла, сива или рижо- сива, срещат се и отенъци на червено, коремно е бяла или жълтеникава, крайчето на опашката е тъмно кафяв или черен, под брадата – светла. Имат изразен сезонен морфизъм в дължината на козината, като през зимата е дълга и пухеста, а лятото – къса и прилепнала. От обикновенната лисица, корсака се отличава по тъмния край на опашката, а от афганската лисица по по-късата опашка и бялата окраска на подбрадата и долната устна.

Описани се следните подвидове:

 - V. c. corsac  - северната част на ареала до предАлтайската степ, не по далеч на юг от северния край на Аралско море
— V. c. turcmenica  - степите на Средна Азия и Казахстан, северен Авганистан и североизточен Иран, предполага се, че се припокрива с  V. c. kalmykorum.
— V. c. scorodumovi  - Руското Трансбайкалие, Монголия и Китай

 -  V. c. Kalmykorum – Волго уралските степи и дясната страна на басейна на река Волга

През кватернера ареала на вида е бил много по-голям. През ранен плейстоцен неговия предшественик V. praecorsac  е обитавал територията на Австрия и Унгария. В края на плейстоцена корсака е бил разпространен от Швейцария до северен Китай. От края на плейстоцена  - ранен холоцен, ареала се стеснява от запад поради климатични промени.

Филогенетични изследвания, основани на секвенции на цитB гена на мтДНК, показват, че генетичната разлика между тибетската лисица и корсака е значително малка, в сравнение между тибетската и обекновенната, червена лисица. Може да се каже, че тези резултати показват, че тибетската лисица е по-близка с корсака отколкото с обикновенната лисица. Според молекулярния часовник, червената и тибетската лисица дивергират преди около 4,8 – 6,4 млн години, докато корсака и тибетската лисица девергират преди 2,8 млн години. Като се съпоставят тези данни с геологичната история на Тибетското плато, може да се каже, че тибетската лисица и корсака са дивергирали през третата фаза на формирането на Хималаите, когато Тибетското плато е било на 2000 м. надм.вис. След този период настъпва бързо повишаване на Хималаите и респективно Тибетското плато, което е основната причина за разделянето и обособяването на двата вида лисици.

Корсака предпочита хълмистите местности с невисока растителност, полупустини и сухи степи, зимата малоснежни и с плътна снежна покривка. По-малко се срещат в лесостепната зона и в пустините, навлиза в предпланините. Избягва гъста растителност, гори и високотревисти полета. Площта на индивидуалния участък може да достигне 35-40 км², в протежение на който имат мрежа от дупки, проходи и места на маркиране.

Корсака живее в дупки, което е обусловено от местообитанието му – засушливи райони с горещи дни  и хладни нощи през лятото и сурови зими. За жилище използва дупки, които преустройва , на мармоти, язовци или земни катерици, като по-рядко сами копаят нови. Леговището му е плитко и недълбоко, с дължина на 2,5 м и с няколко входове.

Корсака ловува поединично, предимно на сумрак, но по неволя може да прояви и дневна активност. Има много добро обоняние, зрение и слух. Ловува бавно, като дебне плячката, върви срещу вятъра, прокрадва се или я надбягва. Не допуска лесно човек до себе си, обикновено го избягва, крие се, а ако не може се прави на умрял.

Основно се храни с малки гризачи / полевки, мишки, тушканчици, пустинни плъхове/, влечуги, насекоми, птички и техни яйца. По рядко земни катерици, таралежи и зайци. При недостиг на храна, може да се храни и с отпадъци и мърша. Растителна храна почти не яде. Издържа продължително време без вода. През зимата, поради намаленото количество храна и трудностите в намирането и, числеността на популацията може да спадне няколко пъти. В много райони през есента корсаците отиват на юг, понякога след стадата сайги, които отъпкват снега и така ги облекчават в придвижването и лова. Масови миграции на корсаци могат да бъдат предизвикани от степни пожари, катастрофално измиране на гризачи и др. По време на такива миграции, корсаците се появяват далеч извън границите на своя ареал и дори навлизат в градовете.

Основни врагове са вълка и обикновенната лисица. Вълците ловуват корсаци, които въпреки способността си да развиват добра скорост (до 40—50 км/ч), скоро се уморяват и забавят темпа. От друга страна, корсака дояжда остатъците от убити от вълка животни. Обикновената лисица се явява основен хранителен конкурент на корсака.

Лисицата корсак издава звуци като кучетата и лисиците: лаят, вият, джафкат, ръмжат и др., като звуците се използват за различна комуникация  помежду им, за аларма и предпазване.

Корсаците са моногамни животни, двойките остават за цял живот. Брачния период е през януари – февруари, обикновено през нощта и се съпровожда с лаенето на самците и сблъсъци за млади или сами самки. Чифтосването става в бърлогата. Бременността продължава 52-60 дни, а малките се раждат през март - април. Котилото може да бъде от 2 до 11-16 малки, най-често 3-6. Новородените са слепи, покрити със светло кафяви косми и тежат около 60г, дължина на тялото 13-14 см. Проглеждат на 14 – 16 ден, на месец започват да се хранят с месо. На 4 – 5 месечна възраст  достигат размерите на възрастни и се разселват. Когато застудее, младите корсаци отново се събират и зимуват в една бърлога. Полова зрялост достигат на възраст 9 - 10 месеца. Продължителност на живот в природни условия е неизвестна, предполага се до 6 години.

Корсака е предмет на търговия с кожи, като главно се използва зимната кожа. Известно е, че в Казахстан се лови от бронзовата ера до сега. Казахите и киргизите са използвали в 13 век кожите на корсака като разменна стока. И сега корсака си остава традиционен ловен обект с грейхаунди / тази/, ловни соколи и скални орли. Допринася за изтребването на гризачите. Точни данни за числеността на популацията липсват. Бракониерството оказва сериозно влияние на тази численост. През 19 век, на година са избивани над 10 000 индивида заради кожата, в някои години по 40 000 – 50 000.

Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат. Също така е включен и в регионални червени книги в Русия: Башкирия, Бурятия. В Сибир разораването на необработваемите земи е довело до силното намаляване на численноста. Лова на корсака се регулира със специални закони, в които видът се разглежда като обект за търговия с кожи : Русия, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан и Монголия. В Русия, Казахстан и Тюркменистан лова се разрешава само от ноември до март, като определени методи на лов са забранени от закона, като например разриването на леговищата, опушването, заливането с вода и използването на отровни примамки. В плен корсака лесно привиква към човека. В 17 ти век в Русия са били популярни като домашни животни.

Афганска лисица, Blanford's fox ,Vulpes cana, Blanford, 1877

Афганската лисица, наричана още белуджистанска, бухарска, лисица на Бланфорд, се среща в източните региони на Близкия Изток до Афганистан. Описана е за следните страни: Афганистан, Египет / Синай/, Иран, Израел, Йордания, Оман, Пакистан, Суадитска Арабия, Туркменистан, Обединените Арабски Емирства и Иемен. Основната част на ареала е Източен Иран, Афганистан и северозападен Индустан.  Обитава полупустинните степи и планините на височина до 2000 м н.в.,  безлюдни планински местообитания, скалисти склонове, каньони и стръмни скални скатове. Зоолозите считат, че в исторически план видът е избягал от жарките пустинни условия, но сега са срещани такива лисици и близо да Мъртво море, където през летния период има екстремални температури. Виждани са и в селскостопански региони, където се отглеждат грозде, дини, пъпеши и други плодове. В Аравийската пустиня разпределнието на лисиците не е ограничено от достъпа до вода, тъй като те си я набавят от храната. Благодарение на това в Израел лисиците населяват най-сухите и горещи области. Най-високата плътност на популацията е регистрирана в Юдейската пустиня на височина  100 – 350 м под морското равнище.

Филогенетичен анализ, основан на мтДНК,  определя афганската лисица и фенека като близки таксони, които формират монофилетичен клон, отличаващ се от останалите същински лисици. Секвенционната разлика между двата вида показва, че те се отделят като видове преди 3-4 млн. години, което се свързва с появата на пустинните региони в Средния Изток и Африка.

Афганската лисица е малка лисица с височина на холката 30см, дължина на тялото – 40-50 см, дължина на опашката 33-41 см, височина на ухото – 9см., тегло 1,5-3 кг. Зимната окраска на козината е кафяво-сива с по тъмна ивица на гърба, която минава и по дългата и пухкава опашката.  Афганската лисица е описвана като вид с котешка външност и поведение. Тази малка лисица има къса, стройна муцуна, дълга, пухкава опашка, която е равна по дължина на тялото на лисицата, с дълги и тъмни основни косми. Ушите са големи, с помощта на които не само имат добър слух, но и разсейват излишната топлина в горещо време. Острата и стройна муцунка има отличителна черна линия от очите до горната устна. За разлика от другите пустинни лисици, възглавничките на лапите не са покрити с косми, които да ги защитават от горещия пясък. Мъжките и женските много си приличат. Зимната козина е мека и пухкава, състояща се от косми с рижаво-кафяв цвят, със сив оттенък и отделни черни косми, което създава един общ кафявосив изглед на окраската с черна ивица, минаваща по гърба до върха на опашката.  Корема и гърлото са светли, белеещи. Крайчето на опашката е обикновено тъмен, но макар  рядко може да бъде бял. В някой области на ареала цвета на козината може силно да варира от тъмен, почти черен до риж. Големите уши са покрити с редки косми и имат еднороден тъмен кафяв цвят.

Афганската лисица е всеядна. Основно се храни с малки бозайници и насекоми, така също и плодове . Предимно си набавя храна самостоятелно, рядко по двойки. Нощно животно е, избягва появата през деня. Приспособена е да се катери по скали, затова и лапите са малки и неокосмени. Лесно прескача от един скален склон на друг и се катери по почти отвесни скални склонове. Не са виждани да копаят дупки за леговища, както другите лисици, вместо това използват естествени пукнатини, дупки в скалите и склоновете, за да си направят бърлога.

Моногамни животни са  с определена територия. Брачния период е декември – януари. Бременността продължава 50 - 60 дена. Раждат се от 1 до 3 малки, кърменето продължава 30-45 дена. На около 2 месечна възраст започват да се хранят с родителите си и остават с тях до есента. Полова зрялост при тях настъпва на 10 - 12 месечна възраст. Предполага се, че в свободно състояние живеят около 4 - 5 години.

Афганските лисици са ловени заради кожите, които също са били обект на търговия. Основна причина за намаляване на популацията е загубата на хабитати и конкуренцията им с червената лисица. В Израел е забранен лова и отстрела на тези животни, а отглеждането в плен изисква специално разрешение. В Оман и Йордания също са защитени от закона. Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Полярна лисица , Обыкновенный песе́ц, Аrctic fox, Vulpes lagopus , Alopex lagopus Linnaeus, 1768

Полярната лисица се класифицира в род Vulpes, не рядко в род Canis, най-често обаче е отделяна в отделен род Alopex. Родствено най-близка до нея е американската бързонога прерийна лисица Vulpes velox и лисицата джудже V. Macrotis, макар последните две да не се срещат в тундрата.

Името и vulpes означава лисица, а видовоспецифичното lagopus произлиза от древногръцкото lagos  - заек и pous – крака, в съответствие на подобието на лапите им на тези на полярните зайци.

Полярната лисица е разпространена в района Северния полярен кръг, по крайбрежието и на островите на Северния ледовит океан, в тундровата и лесотундровата зона. Срещат в цяла Арктика, включително Русия, Канада, Аляска, Гренландия и Свалбард, както и в субарктически и алпийски зони, като Исландия и планинските части на Скандинавия. В Русия е типичен представител на фауната на тундрата и лесотундрата. Зимно време, полярната лисица навлиза на юг до Финландия, южната част на Прибалкалието. Виждана е в райони близки до Северния полюс, мигрирала по леда. Южната граница  през 20век се мести на север, поради намаляване на ареала на разпространение. По време на последното заледяване, полярната лисица е имала по-широко разпространение по ледниците и нейни фосили се намират в плейстоценски находища в по-голяма част от Европа и Сибир. Филогенетични изследвания, основани на микросателитни локуси и  мт ДНК, показват, че популацията на полярната лисица е панмиктична и притежава висока хетерозиготност, както на континента, така и на островите, в Северна Америка, Европа и Азия / Сибир/. Няма съществени генетични различия и характерната ниска хетерозиготност за островните представители. Това се обяснява с няколко причини. Първо по време на заледяванията, видът не се е ограничавал в отделни рефугиуми, а напротив е бил повсеместно разпространен и освен това популацията му е била доста по разширена, във връзка със подходящите условия за живот на вида. При затоплянето, видът е бил ограничаван на север, където освен това е и изтласкван в сегашно време от обикновената лисица, която се конкурира с него за любимата му храна – лемингите. Второ, този вид е способен на големи миграции, за набавяне на храна, като лесно се придвижва по леда, затова реално няма конкретно изолирани отделни, генетично различаващи се субпопулации, дори и на островите. Липсата на генетична структура на популацията на полярната лисица е уникална за групата на канидите.

Неголяма лисица, с дължина на тялото 50—75 см, дължина на опашката 25—30 см, височина на холката 20—30 см, средно тегло 3,5 кг, максимална – до 9 кг, женските – до 3 кг. За разлика от другите лисици, тялото на полярната е по  - ниско, муцуната е по-къса, ушите са закръглени и  едва се показват от зимната козина, което предпазва тяхното измръзване. Името и, „зайча лапа” идва от гъстата козина по възглавничките на нейните стъпала, която  помага да се ограничи загубата на топлина при ходенето по леда и подобрява сцеплението. Имат сравнително къси крака и голяма пухеста опашка.
Полярната лисица има много дебела и мека зимна козина с гъст, пухест подслой и дълги предпазващи косми.Тази лисица е единствения представител на истинските лисици, който има изразен сезонен диморфизъм на окраската. Бялата форма през зимата има чисто бяла козина, а през лятото мръсно кафява. При синята форма, през зимата има тъмна окраска: от пясъчно и светло кафяво до тъмно сиво със сини отблясъци, дори кафяво със сребърни отблясъци. Сините лисици се срещат при всички популации, но на континента  са редки, а на някои острови, напротив, преобладават.
Морфотиповете се определят генетично от един локус, като белите са рецесивни. Сините морфотипове съставляват по-малко от 1% от популацията на континента, 25-30%  от популацията на Феноскандинавия и 65-70% от популацията в Исландия. В крайбрежните райони и на островите сините морфотипове могат да достигнат до 100% от местната популация. Между самите морфотипове има вариации в окраската, които не зависят от локуса за окраската.

Описвани са 8, дори 10 подвида, но ние ще се спрем на 4 най-вероятни:

— A. l. lagopus (най-често срещаната).
— A. l. semenovi (остров Медний, Командорските острови, Русия).
— A. l. beringensis (Беринговите острови, Командорските острови, Русия).

— A.l. pribilofensis (острови Прибилов, Аляска).

Полярната лисица си набавя храна самостоятелно. Когато има храна в излишък, складира за по късно. Полярните лисици се хранят  леминги, зайцевидни, птици и техните яйца, мърша и растения. Най-важната сред тези храни са лемингите. Семейство лисици може да изяжда десетки леминги всеки ден. През април и май полярните лисици ловуват и малките на пръстеновия тюлен, които са скрити в снежни леговища и са относително беззащитни. Когато обичайната им плячка е оскъдна, полярните лисици събират остатъците от храната на по-едри хищници, като бялата мечка, въпреки че самата полярна лисица е сред плячката на бялата мечка.

Полярната лисица има редица адаптации към арктическия климат. Козината и има най-добри топлоизолационни свойства от всички животни и индивидите нямат нужда при каквито и да е условия да увеличават нивото на метаболизма си, за да поддържат хомеотермия. Променят цвета на окраската през различните сезони, като така увеличават приспособителния си потенциал и камуфлажната си способност. Окосмяването на лапите също спомага за предпазване от измръзване. Малките уши, късата муцуна и способността да редуцират периферното си кръвообращение, също спомага за намаляване на разсейването на топлината. През есента теглото им може да се увеличи до 50%, като основно се отлагат мазнини за изграждане на топлоизолационен слой и енергиен резерв.

Полярните лисици живеят на брачни двойки  и заедно отглеждат потомството. През първите три седмици след раждането на малките, когато те бозаят и майката рядко напуска бърлогата, мъжкия се грижи за набавянето на храната за двамата.  Когато малките започнат да се хранят с месо, тогава и двамата родители участват в подсигуряването на храна поравно. Помощ може да оказват останали в семейството от предишното котило, вече пораснали малки. Женските помощници напускат семейството, преди малките да са навършили 8-10 седмична възраст. На остров Медний са наблюдавани постоянни семейни групи с повече от 6 възрастни. На други острови също са наблюдавани сложни социални системи.

Полярните лисици са строго териториални по време на брачния период, като обичайно едно семейство да обитава една бърлога, но понякога бърлогата може да се подели и с други близкородственици.

Територията на едно семейство варира от разпространението на лемингите, любимата храна на тези лисици,  от 15 до 36km²;  на островите 5 – 21km², в зависимост от територията на самия остров, на Свалбард 10 – 125km².  Обичайно е маркирането на територията с урина. Вокализацията и позирането са част от сложните сигнализационни системи на общуване.
В Аляска са наблюдавани сезонни миграции, когато индивидите напускат зимните си бърлоги и мигрират към крайбрежието, като се връщат обратно късна зима, ранна пролет. Големи миграции са наблюдавани в Канада, Феноскандинавия и Русия. Те могат да бъдат причинени от липсата на храна, като сериозен спад на популацията на лемингите. Най-дългата регистрирана миграция е на мъжки индивид намерен на  2300 км от първоначалната точка.

Брачния период е от февруари до май. Малките се раждат от април до юли, след 51-54 дневна бременност. Малките тежат при раждането си 80-85 г и са безпомощни. Броя на малките варира на различните места от 2 до 6, макар на някой места да са регистрирани и повече от 19 малки.Големината на малките принципно варира и зависи от периода на наличие на храна, при по-висока численост на гризачи в района се раждат по-големи малки и обратно. Способността на полярните лисици да произвеждат голямо потомство е обусловено от достъпа до голяма и сигурна бърлога. Първоначалната функция на брачното леговище е да подсигурява защита срещу други хищници. Бърлогата представлява сложна подземна система от проходи и дупки, като най-широката част е мястото за раждане. Този сложен комплекс може да има повече от 150 входа.Добрата бърлога е разположена над вечно замръзналата почва, на места където се натрупва по-малко сняг и обикновено е с южен изглед. В Канадската тундра са описани бърлоги на приблизително 330 години. Някой леговища се използват регулярно, всяка година, докато други от време на време. Отглеждането на малките е ограничено в периода без сняг – юни до септември. Лактацията продължава 8-10 седмици. Достигат полова зрялост на 10 месечна възраст. Продължителност на живота в природата до 3 години, макар да е регистрирано и до 11 годишна възраст.

Изобилието на полярната лисица се изменя циклично, едновременно с размера на популацията на лемингите. Тъй като лисиците се размножават много бързо и често умират млади, броят на популацията не се влияе силно от лова. Въпреки това те са изчезнали в много области, заселени от хора.
Полярната лисица губи територии от обикновената лисица. В миналото вълкът е ограничавал числеността на обикновените лисици, но с почти пълното изтребване на вълците, броят им е нарастнал. Полярната лисица сама става жертва на по-големи от нея хищници, освен вълка, бялата мечка, росомохата, орли, бели сови.
Полярната лисица е обект на добива и търговията с кожи, заради ценната си кожа. Особено високо се цени кожата на синята лисица, която се и отглежда в плен. На островите лисиците се отглеждат свободно. Ферми за отглеждане на полярни лисици има в северните и средни ширини на Америка, Европа и Азия.
Лова е бил дълго време главен летален фактор за популацията на полярната лисица. В Северна Америка за периода от 1919 – 1984 са избивани приблизително  40 000 – 85 000 лисици годишно. В Канада 10 000 – 68 000 лисици годишно. В Аляска за периода от 1925 до 1962 от 3900  до 17 000 лисици годишно, като по късно добива спада на 1000 – 2000 годишно.
В Сибир лова за кожи достига в някой години до 100 000  лисици годишно, като през някой години на 70 те, 35 – 59% от популацията е била убивана всяка година. Намаляването на популацията в Сибир през последните няколко деситилетия е очевидно, макар спада в цената на тази кожа и пробивите в съветската търговска система има ефекта върху отслабване на натиска върху популацията на лисицата от човека.
Важността на кожата на полярната лисица има дълга история. Йорданес в Гетика описва римляните, че са облечени в тъмно сини кожи, закупени от свеите / германско племе, населявало днешна Швеция/, вероятно закупени преди това от Screrefennae / саамите/. Икономиката на инуитите е тясно свързана с обилието от полярни лисици. Кожите на лисиците са били законно платежно средство, наред с агнешките и с някой други продукти в Исландия през Средните векове.

Полярната лисица остава единствения, най-важен обект на лов в Арктика. Местните жители винаги са използвали нейната изключителна кожа и с основаването на кожарската промишленост, полярната лисица бързо става важен източник на доходи. Днес капаните и отстрела са основни ловни похвати. Поради високата си репродуктивна способност, полярните лисици успяват да задържат сравнителна стабилност на популацията, въпреки натиска от страна на човека. В някой региони са избивани повече от 50% от популацията на вида, въпреки че това не е позволено от закона, както е във Феноскандинавия. Лова на полярни лисици напоследък намалява, поради спада на цената на кожата и алтернативни източници на доходи. В Юкон, например, общия доход от кожарската индустрия спада от 1,3 млн долара през 1988г на по-малко от 300 000 долара през 1994г.

В по-голямата част от ареала си, полярната лисица не е защитена. Вида и неговите леговища са защитени законово в Швеция от 1928г, Норвегия от 1930г, Финландия от 1940г. В Европа полярната лисица е приоритетен вид в действията на Actions by the Community relating to the Environment (ACE). В Норвегия / Свалбард/, Гренландия, Канада, Русия и Аляска, лова на тези лисици е ограничен и се разрешава само в определено време. Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Лисица, Червена лисица, Ры́жая лиси́ца, Red fox, Cross fox, Silver fox, Vulpes vulpes, Linnaeus, 1758

Лисицата, наричана още червена лисица или обикновенна лисица, е най-често срещаният вид лисици и има най-широк ареал от всички сухоземни хищници. Тя е най-големият вид в рода Лисици (Vulpes) и обитават цялото Северно полукълбо от Северния полярен кръг до Северна Америка, Централна Америка и Азия. Нейния ареал се разширява заедно с този на човека. Интродуцирана е в Австралия през 18 век, където се оценява като вредна за местните бозайници и птичите популации на континента. По тази причина е включена в списъка на „100 те световни най-отрицателни инвазивни видове”.  Не се среща в Исландия, арктическите острови и някой части от Сибир, както и в същинските пустини. Европейските подвидове са интродуцирани в източните САЩ и Канада през 17 век, където се смесват с местните подвидове. Преди се е считало, че северноамериканската лисица Vulpes fulva е отделен вид, но сега се приема, че е  палеарктичната червена лисица.

Червената лисица произхожда от малък предшественик от Евразия по време на среден вилафранкски период и колонизира Северна Америка кратко след уисконсинското заледяване. Предполага се, че нейния предшественик е или Vulpes alopecoides  или V. chikushanensis / Китай/. Най-ранни фосили от V. vulpes  са  намерени в Барани, Унгария и датират отпреди 3,4 и 1,8 млн.год. Предшествениците са били по- малки от съвременните видове. Сред същинските лисици, червената лисица демонстрира по-прогресивно развитие в насока към хищничество. Освен по размера си, червената лисица се отличава от другите лисици по способността си бързо да се адаптира към промените на околната среда.

Червените лисици колонизират Северна Америка на две вълни: по време или преди  Илинойското заледяване и по време на Уисконсинското заледяване. В далечния север фосили на червени лисица са открити в Сангамонски отлагания в област Феърбанкс и Медисин Хат. Фосили от времето на Уисконсинското заледяване са намерени в 25 находища в Арканзас, Калифорния, Колорадо, Айдахо, Мисури, Ню Мексико, Тенеси, Тексас, Вирджиния и Уайоминг. Генетични изследвания , основани на сравнителен анализ на фрагменти мтДНК, разделят лисиците на два основни хаплотипа и респективно два основни клона – Холарктичен клон, включващ Европа, Азия, Аляска и западна Канада; и Неарктичен клон, включващ останалата част на Северна Америка. Тези изследвания показват, че по време на Уисконсинското заледяване е имало два основни рефугиума в Северна Америка. Северния рефугиум се е намирал в Аляска и западна Канада, като в него са влизали подвидовете V. v. alascensis, V. v. abietorum, V. v. regalisand V. v. Rubricosa. Южния рефугиум се е намирал в предпланинските паркове и алпийските ливади на Скалистите планини, Каскадите и Сиера Невада.Този клон по късно се разделя на всички останали популации след последното заледяване и има специфични екологични и физиологични адаптации.

Фиг.1 Пълна медиан – свързваща мрежа, основана на фрагмент от мтДНК с дължина 354 bp на 220 лисици.

Диаграма на разселването на червената лисица от Стария свят в Новия по време на плейстоценските заледявания. Подобно е разселването на лисиците в Япония на островите Хокайдо и Хоншу,  на които лисиците се отличават помежду си хаплотипно.

В Европа филогенетични изследвания, основани на фрагменти мтДНК показват висока хетерозиготност и ниска генетична структура на популацията на лисицата.

Описани са 44 подвида на червената лисица, макар някой да са спорни. Най-общо се делят на големи северни лисици и малки южни лисици от Азия и Средния Изток:

— V. v. abietorum ( Стюарт Лейк, Британска Колумбия, Канада)
— V. v. aegyptiaca (Eгипет)

— V. v. alascensis ( Андреафски, Аляска, САЩ)

—V. v. alpherakyi (Геок Тепе, Араиск, Казахстан)
— V. v. anatolica (Смирна, западна Мала Азия, Турция)
— V. v. arabica (Мускат, Оман)
— V. v. atlantica (Атласките планини, Мидия, Алжир)
— V. v. bangsi (L’Anse au Loup, Бел Айл , Strait of Belle Isle, Лабрадор, Канада)
— V. v. barbara (Варварски бряг, северозападна Африка)
— V. v. beringiana (бреговете на Беринговия проток, североизточен Сибир)
— V. v. cascadensis ( планинската верига Каскади, окръг Скамания, Вашингтон, САЩ)
— V. v. caucasica (близо до Владикавказ, Кавказ, Русия)
— V. v. crucigera ( Тюрингия, Германия)
— V. v. daurica (Карангой, 45км западно от Троицкосавск, Сибир)
— V. v. deletrix ( Залива Сейнт Джордж, Нюфаунленд, Канада)
— V. v. dolichocrania ( Сидеми, южно Усури, югоизточен Сибир)
— V. v. flavescens ( северен Иран)
— V. v. fulva ( Вирджиния, САЩ)

— V. v. griffithii ( Кандахар, Афганистан)

— V. v. harrimani ( остров Кодиак, Аляска, САЩ)
— V. v. hole ( близо до Амой, Фукиен, Южен Китай)
— V. v. ichnusae (Сарабус, Сардиния, Италия)
— V. v. induta ( Пила, Кипър)
— V. v. jakutensis ( тайга, южно от Якутск, Източен Сибир)
— V. v. japonica ( Япония)
— V. v. karagan ( киргизките степи, Киргизия, Русия)
— V. v. kenaiensis (Полуостров Кенай, Аляска, САЩ)
— V. v. kurdistanica ( долината Гелск, североизточна Турция)
— V. v. macroura (планините Уосатч, близо до Голямото солено езеро, Юта, САЩ)
— V. v. montana ( Хималаите)
— V. v. necator ( Уитни Медоу, близо до планината Уитни, окръг Тюлери, Калифорния, САЩ)
— V. v. ochroxantha (Аксай, Семиречие, Източна Русия, Тюркестан, Киргизия)
— V. v. palaestina ( Рамлех, близо до Ramleh, близо до Яфа, Окупирана Палестинска територия)
— V. v. peculiosa ( Корея)
— V. v. pusilla ( Соления хребет, Пинджаб, Пакистан)
— V. v. regalis ( Елк Ривър, окръг Шърбърн, Минесота, САЩ)
— V. v. rubricosa (Дигби, Нова Скотия, Канада)
— V. v. schrencki (Сахалин, Русия)
— V. v. silacea (близо до Силос, Бургос, Испания)
— V. v. splendidissima (северни и централни Курилски острови, Русия)
— V. v. strepensis (степите, близо до Херсон, Русия)
— V. v. tobolica (Обдорск, Тоболск, Сибир)
— V. v. tschiliensis (Пейпинг, Чихли, Североизточен Китай)

— V. v. vulpes (Швеция)

Въпреки името си, червената лисица има морфотипове и в други цветове, включително албиноси и меланистични форми. Албиносите се отличават от полярните лисици, главно по размера си, големината на ушите и по-издължената муцуна.

Червената лисица е най-голямата от всички лисици. Дължина на тялото 60—90 см, дължина на опашката 40—60 см, тегло 6—10 кг. Окраската и размерите на тези лисици са различни в различните местности, като са описвани 40 – 50 подвида, без да се броят най-малките форми. На север лисиците стават по-големи и светли по окраска, а на юг по- малки и по-тъмни. В северните райони и в планините често се срещат черно-кафяви и други меланистични форми на окраска. Най-разпространена е червено – рижата окраска: ярко риж гръб, бели гърди и корем, тъмни лапи. Често имат тъмни ивици на лопатките и гърба, така че напомнят кръст. Основни отличителни черти са тъмните уши и белия край на опашката. Външно лисицата представлява животно със среден размер, изящно сложено тяло на невисоки, тънки крайници, с издължена муцунка, остри уши и дълга пухеста опашка. Линеенето започва в края на февруари - март и завършва в средата на лятото. Веднага след това започва израстването на зимната козина, която напълно се формира и носи през ноември и декември. Лятната козина е по-рядка и къса, докато зимната е по-дълга, гъста и пухеста. Лисиците се отличават с големи уши – локатори, с помощта на които улавят звуковите колебания, за да уловят и най-малкия звук на плячката. Нейния слух е толкова добре развит, че може да усети мишка под 60 см снежна покривка.
В България има два морфотипа – червена лисица и въглищарка. Червената лисица има рижаво-оранжев или жълто-оранжев гръб и горна част на тялото. Долната част на гърдите и гушката са почти бяло-сивкави. Краката и задната част на ушите са почти черни. Краят на пухкавата рижава опашка е бял. Това е и преобладаващата окраска в Европа. Характерно е, че преходът от сиво към червено окосмяване не е рязък, а става с плавно преливане. Лисиците въглищарки или кюмюрджийки, са срещат често у нас. Техния основен цвят е тъмнокафяв, черен, гърлото е тъмносиво, края на опашката е или бял или черен.

Червената лисица има бинокулярно зрение, но реагира основно на движение. Слуха е изключително добре развит, като е възможно да чува тетрев, който прелита от едно място на друго от 600 крачки / приблизително 457 м/ разстояние, полета на врани от 250 до 500 метра и писъка на мишка от 100 метра. Движенията на това животно са много гъвкави. Тя е издръжлива и може да се носи в бърз тръс, когато преследва заек или да мине в светкавичен галоп. Плува отлично и може да прави удивителни, координирани и във въздуха, скокове. Това е много подготвен хищник, крайно издръжлив и упорит, при това изобретателен , дързък и умен.

Имат чифт анални торбички, заобиколени от мастни жлези, като и двете се отвеждат с един отвор навън. Във всяка анална торбичка има ферментационна камера с аребни и анаеробни бактерии, които превръщат себума в мирисно вещество, вкючително алифатни киселини. Овалната опашна жлеза е 25 мм дълга, 13 мм широка и е описана да мирише на виолетки. Когато почиват, завират муцунката си близо до тази жлеза.

Голямото разнообразие на окраската и големината на червената лисица е свързано със ширината на нейния ареал и голямото разнообразие на условията, при които живее в отдлените му части. Достатъчно е да се каже, че лисиците заселяват, макар и с различна плътност, всички ландшафтни – географски зони, като започнем от тундрата и субарктическите гори до степите и пустините, включително планинските масиви във всички климатични зони. При това лисицата обитава не само дивата природа, но и културни ландшафти, както и в покрайнините на големи градове като Киев и Варшава. В Лондон, лисицата е обичайна за покрайнините на града, а понякога се появява дори и в централната част на града. Освен това, във времето на активна урбанизация на територии, лисицата намира благоприятна за себе си среда. Нерядко живее в депа за отпадъци, паркове и мазета. Във всички части на своя ареал, лисицата предпочита открити местности, а също така райони, където има отделни насаждения, хълмове, гори, дерета, особено ако зимата няма много дебела снежна покривка. Така от всички климатични зони, най-много лисици обитават степните и лесостепните, а не в планинските.

Принципно лисицата не е мигриращ вид. Случай на миграции са отбелязвани само в тундрата, пустините и планините. Например, една от белязаните в Малоземелската тундра / Архангелска област, Русия/ лисица е била намерена убита на 600 км югозападно. Млади животни, които се разселват, обичайно се намират на разстояние от 2 – 5 до 15 – 30 км от леговището на родителите си . Числеността на лисиците доста се колебае през годините. На нейното състояние влияят такива фактори като количеството гризачи, метеорологичните условия, наличието в популацията на инфекциозни заболявания. В гладните години не само спада плодовитостта на женските и оцеляват по-малко лисичета, но и възникват условия, благоприятни за разпространението на болести, които понякога могат да се разпространят широко. Характерни за лисицата болести са бяс, чума по хищниците и краста.

Лисицата, въпреки че принадлежи към хищниците се храни с доста разнообразна храна. Изследвания върху менюто на лисиците показват, че те могат да се хранят с над 400 вида животни и десетки  видове растения. Основната част на менюто са гризачите, главно полевки. Може да се каже, че тяхното обилие и достъпността им в значителна степен влияят на популацията на лисицата. Това е особено важно през зимата, когато лисицата живее основно от лова на полевки, като ги чува под снега и с бързи скокове започва да се рови в снега, като го разхвърля са лапи, за да ги хване. Този начин се нарича мишкуване.

По големи бозайници, като зайци например, имат по-малка роля в храненето, макар някой лисици да обичат да ги ловят, особено зайчетата, а по време на заешко измиране може да се хранят и с труповете им. По-големи лисици могат да нападнат и сърнета. Птиците в менюто на са така важни, както гризачите, макар че лисицата няма да пропусне случай да хване птица, която се е оказала на земята / от най-малки до по-големи птици като гъски и глухари/, похапват и птичи яйца или нелетящи птиченца. Лисицата похищава и домашни птици, но по наблюдения това тя прави много по-рядко отколкото се твърди. В пустините и полупустинните лисиците често се хранят с влечуги. В Канада и североизточна Евразия, лисици които живеят край реки, сезонно се хранят почти на 100% със сьомги, които са умрели след хвърлянето на хайвера. Лятото лисиците ядат много бръмбари и други насекоми. В гладни времена не отказват и мърша. Растителната храна включва основно плодове, по-рядко вегетативни растителни части.

Индивидуалния участък, който заема една двойка или семейство лисици е длъжен да ги обезпечава не само с достатъчно количество храна, но и с пригодни за устройване на леговища места. Лисиците ровят леговищата си сами, макар понякога да заемат чужди на язовци, полярни лисици, мармоти и други ровещи животни, като ги приспособяват за свои нужди. Най-често лисиците се заселват на склонове и хълмове, където има пясъчен грунт, защитени от дъждовни и други води. Обикновено леговището има няколко входове, които водят в различно дълги тунели към гнедовата камера. Понякога лисиците използват естествени заслони, като пещери, процепи в скалите, хралупи в стари дървета. По принципи леговището се използва най-активно по време на отглеждане на малките, в останалото време лисиците могат да си почиват на поляната или на снега. Ако леговището се зарази с паразити, лисиците правят ново. В полето използват всяко укритие, за да си направят дупка. Синори, каменни огради и дори стари напоителни канали. Има случаи да импровизират някакво леговище само за малките, а възрастните да живеят навън до есента. Лисиците са топлолюбиви животни, а в дълбоките дупки температурата е постоянно 12 – 14 С и така оцеляват през зимата. През слънчевите дни излизат и се припичат до някой дънер на дърво. Леговището им служи по-скоро за убежище, където бързо се скриват при преследване, при дъжд и сняг.

Лисицата е моногамно животно и се размножава веднъж годишно. Брачния период и неговата ефективност зависи от времето и натрупаните мазнини. Има години, когато до 60% от женските остават без потомство. Още през зимата лисиците изберат място за леговище, където ще отглеждат малките и ревностно го пазят. За една женска се случва да се борят и двама трима мъжки. Размножителният период на лисицата варира в зависимост от географския район, който тя обитава. Тези, които са на юг, се размножават през декември-януари; северните популации се размножават през февруари-април; а индивидите, които се намират между южните и северни лисици, се размножават през януари-февруари Лисиците са добри родители. Мъжките имат активно участие във възпитанието на малките лисичета, а освен това се грижат за майката до появата на потомството. Благоустрояват леговището и дори ловят на женските бълхите. Бременността продължава 49 – 58 дни, след което се раждат от 4 – 6 до 12 – 13 малки. Малките се раждат слепи и тежат до 150 грама. Проглеждат и започват да чуват до около 2 седмици и правят първи крачки извън бърлогата до 5 седмици. За малките се грижат и двамата родители, като са изключително внимателни по отношение на опазването на малките и при опасност ги местят в резервно леговище. Подрастващите лисичета от рано разпознават дома си и могат да се намерят на разстояние от него.  Кърменето продължава около месец и половина, след което малките се приучават на нормална храна, както и ги обучават в намирането и. След 6 месеца подрасналите лисичета започват да се разселват. Към есента вече са напълно зрели и могат да живеят самостоятелно. Мъжките могат да се отдалечат на 20 – 40 км, женските на 10 -15, рядко на 30 км от дома, в търсене на своя територия и място за свое леговище. Достигат полова зрялост на 8 – 10 месеца.  В природата лисиците рядко живеят повече от 7 години, често продължителността на живота не надвишава 3 години. В плен доживяват 20 – 25 години.

Когато се придвижва спокойно, лисицата върви по права линия, оставяйки след себе си ясна пътека от следи. Наплашеното животно, може да бяга много бързо, в галоп и буквално носещо се над земята с опъната опашка.
Лисиците комуникират помежду си с помощта на доста звуци, мимики, пози и с миризми. Около 28 различни категории вокализации са описани.Когато е разгонена или просто в състояние на възбуда, лисицата издава отривист и гръмък лай, а когато се бият, пронизително пищят.  Гласа на мъжкия и женската се различават, женската излайва три пъти и завършва с кратък вой, докато мъжкия лае като куче, без да вие.
Много лисици, особено младите, се излежават през деня в полето, особено ако е разположено близо до гората и е богато на гризачи. Преди да легне под някой храст или до пън, лисицата замръзва на място и наблюдава дълго околността за опасност. След това ляга, завива се на кръг и прикрива носа и лапите с опашката. Обичат да почиват в гъсти, обрасли с храсти места, труднодостъпни. Ловуват по различно време, като предпочитат сумрака на ранното утро или привечер, а където са спокойни, могат да излязат на лов и през деня. Когато има възможност от опасност, лисицата е много внимателна и с удивителна способност да се крие от преследване. Именно затова във фолклора на много народи, лисицата се явява въплащение на хитростта и ловкостта. Лисици, които живеят до туристически места, места за отдих и там където е забранен лова, бързо привикват към присъствието на човека, лесно идват да бъдат нахранени и може даже да се научат да просят храна от хората. Предполага се, че лисиците имат развито чувство за магнитно поле.
Лисиците се развиват отлично в регионите, в които няма вълци. Вълците свирепо унищожават лисиците, чакалите също ги подтискат, защото ловуват организирано и на същите ловни места. Кучетата остават най-сериозните врагове на лисиците. Те ги преследват навред. Когато е гладна, лисицата става дръзка и предприема рисковани набези. Често, когато храни малките си, става изключително нахална и непредпазлива. Тогава нарастват и нападенията над домашните птици в селата. При това те могат да са на километри от леговището. Лисицата може да носи голяма кокошка с часове, за да нахрани лисичетата си.
Лисицата има голямо стопанско значение като ценен ловен обект, а също така регулатор на числеността на гризачите и насекомите. При това загубите от домашни животни са в пъти по-малки от ползите, които лисиците носят. Ловувани са за спорт, като във Великобритания например ловът на лисици е традиция, в която се включват кучета и преследвачи на коне. За добив на кожи, лисици се отглеждат в плен. В края на XIX век, изкуствено е въведена породата на сребристо – черните лисици. Благодарение на селекция при тази порода е значително подобрено качеството на козината, а защо така се отглеждат различни кожени породи на нейна основа: платинена, бакурианска, дакотска и др.

През 1959 г от директора на Института по цитология и генетика към РАН, Новосибирск,  е започнат дългогодишен експеримент за одомашняване на сребристо – черни лисици. В процеса на експеримента се отбират за размножаване само доброжелателно настроени към човека животни. В резултат се създава популация от одомашнени сребристо – черни лисици, при които има различия във физиологията, морфологията и поведение спрямо дивите им родственици. Домашните лисици се държат подобно на домашните кучета: при появата на човека махат с опашки, вият, изискват внимание, галят се. Наскоро учените продадоха на САЩ, Германия и Нидерландия такива одомашнени лисици. А през интернет на специален сайт, всеки може да си закупи такова животно за приблизително 8 000 $. / снимки и информация на http://bigpicture.ru/?p=352553/.

Рижата лисица е много разпространен персонаж във фолклора на различни страни от света. В европейските страни тя, като правило, въплащава хитростта и коварството, встъпвайки в разнообразни роли : от вероломен негодяй / както е в редица руски приказки/ до умен съветник. Един от най-известните лисичи персонажи е Лисицата Ренар – персонаж на класическа средновековна поема „ Роман за лисицата”. В месопотамската митология, лисицата е свещенно животно. Тя служи на богинята Ки като ловец. Във Финландия лисицата е символ на хитрост, но не и зло. В японската митология съществуват лисици - духове кицун / подобни на върколаците, но лисици/, които се преобразяват в човешки облик. Те притежават огромни знания и владеят магии. По късно кицун стават известни в литературата, киното и видео игрите. Духове, подобни на кицун, фигурират също така  в китайските и в корейските митове. В гръцката митология, Тевместката лисица е била гигантска лисица, дете на Ехидна, която е  нападнала Беотия. В келтската митология лисицата също е била символно животно. В Котсуолд, вещиците се преобразявали в лисици, за да крадат масло от съседите.Лисицата присъства в много литературни произведения, анимации, кино филми, песни, аниме, компютърни и видео игри, уеб комикси. В хералдиката, лисицата е символ на проницателност, хитрост и прозорливост. Известно е ловуване на лисици от 4 век пр. Н.е. Лова на лисици с кучета е бил част от европейската култура до 11 век и е било широко разпространен от британските колонизатори.

Днес влияние на популацията на червената лисица оказват загубата на хабитати и преследването за лов и кожи.  Търговията  с кожи на тези лисици е най-голяма през 20 век. Общия световен оборот на кожи на диви червени лисици за 1985 – 1986 е бил 1,543,995  кожи. Кожите на 45% от уловените диви американски лисици се изчисляват на стойност $50 млн.

Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Ако сте решили да плувате или се гмуркате във водите на Австралийските северни територии, трябва да знаете, че това може да е опасно за живота. Едно слабо опарване от почти незабележима полупрозрачна малка медуза, може да Ви докара големи главоболия. В началото почти няма да усетите нищо, а може и да не забележите кога сте били опарени, но след около 20-30 минути, ще получите изключителни болки по тялото, най-вече в гърба, главоболие, втрисане, гадене, повръщане, мускулни крампи по краката и корема, силно повишаване на  кръвното налягане, което вторично да доведе белодробна едема, мозъчен кръвоизлив / инсулт/ и смърт. Болките са толкова силни, че дори и морфин не помага. Това състояние продължава дни, а в някои случаи до две седмици.  Описано е като Ируканджи синдром и е доказано, че се предизвиква от допира до малките кубомедузи, наречени още Ируканджи медузи.

Името Ируканджи ( Irukandji) е взето от английската версия на името на аборигени, пазители на земята, между Кернс и порт Дъглас ( the Yirrganydji people), където синдрома Ируканджи е за първи път регистриран. За първи път този термин се използва през 1952 г, когато са регистрирани случаи на тежки последствия от едно малко ужилване/опарване, без да има видими наранявания на кожата. Сауфкот и Поуис през 1944,  наричат това явление „ужилване/опарване тип А”. Късната 1944 г, един непознат военен доктор в Нова Гвинея има подобен случай, но той регистрира кожни лезии около мястото на опарването и агент, който ги е причинил /малка прозрачна медуза/. Преди този случай има спорадични съобщения за подобни такива по света. През 1961 г, доктор Джак Барнс от Кернс доказва, че все още некласифициран вид медуза предизвиква Ируканджи ефект. Той използва индивид, за да опари себе си, 9 годишния си син и доброволец, спасител на сърфисти. Тримата оживяват след последствията.Тази медуза по-късно е наречена Carukia barnesi, Карукия на Барнс, в негова чест. Само 40 години по-късно, към групата на Ируканджи медузите се добавят и други видове, които причиняват такива симтоми, макар и с вариации.

История на изследванията на Ируканджи синдром

1935 – 1936 На Медицинска конференция в Кернс, се препоръчва запознаването със събрана информация за опарвания/ужилвания, включително от морски животни, в околността на Северен Куинсленд. Това е направено под егидата на доктор Хюго Флекер, който започва да регистрира такива случаи от началото на 1935, включително и тези, които по-късно са разпознати като Ируканджи синдром

1944–През 1964 г., ретроспективно са обявени два случая от 1944г на Ируканджи синдром, на остров Нумфор, северозападно от Папуа. Описано е, че това е предизвикано от малка /3-5 см/, почти безцветна медуза. Информацията е от местен  шаман/доктор.

1945–Първото официално обявление, на основа на симптоматиката и епидемиологията на това, което сега се знае като Ируканджи синдром, групирани като категория на „поражения от неизвестен агент, върху къпещите се в северен Куинсленд”.

1952–Сауфкот ретроспективно обявява около 90 случая на „остър, засягащ цялото тяло ефект, без видими обриви” от плажовете около Кернс през лятото на 1943 – 1944 г и го нарича „опарване тип А”

Терминът „Ируканджи синдром” за пръв път се използва като описание на случаите около района на Кернс, по името на местните пазители. Флекер започва да определя епидемиологията на този вид опарвания, базирайки се на случаи от дългогодишен регистър на Северен Куйнсленд.

1960–Барнс детайлизира серия от Ируканджи опарвания, включително сравнителни данни от такива случаи около Кернс,  регистрирани случаи от Амбулаторния център в Кернс и Базовата болница, за периода от 1956 – 1960г.

1961–На 10 декември, Барнс хваща малка медуза и експериментално опарва себе си, сина си и един доброволец, за да може да потвърди версията си за агента, предизвикващ Ируканджи синдром

1967–Медузата, предизвикваща Ируканджи синдром е описана и класифицирана като Carukia barnesi

1970–Пусната е за ползване първата противоотрова за Ируканджи синдрома / CSL Ltd /. Барнс докладва, че за съжаление тази противоотрова е неефективна.

1986–Първото официално съобщение, че противоотрова за кубомедузата Chironex fleckeri, е използвана за случаи на Ируканджи синдром, но без особен ефект.
Предполага се, че α–и β– адренорецепторни антагонисти могат да се използват за противодействие на проявите на Ируканджи синдрома и специално по отношение на повишаването на кръвното налягане.

1987–Остър белодробен едем, с дисфункция на лявата сърдечна камера, е определен като част от Ируканджи синдром.

1988 –Барбара Кинси съобщава за определянето на различни видове кубомедузи, предизвикващи подобен на Ируканджи синдрома, с вариации при отравянето

1997 –Съобщение за първата жертва на Ируканджи синдрома, предизвикан от опарване на кубомедуза.
Първо съобщение за папилоедем и кома, свързани с Ируканджи синдром, дължащи се вероятно на церебрален едем.

1998–Случай с подобен на Ируканджи синдром в Геелонг Болница във Виктория

2000–Публикувано е, че екстракт от Carukia barnesi предизвиква масово освобождаване на катехоламини в опитни животни.

Съобщение, че животозастрашаваща сърдечна недостатъчност се наблюдава при Ируканджи синдром

2000 –Към Университета Джеймс Кук в Кернс се открива център TASRU – Tropical Australian Stinger Research Unit, чиято работа се фокусира върху биологията на кубомедузите и медицински направления при опарване с тях.   

2001–Съобщение за подобен на Ируканджи синдром случай от Хавай, САЩ       

В Куинсленд са регистрирани два смъртни случая, вследствие на Ируканджи, като смъртта е настъпила от интрацеребрален кръвоизлив, предизвикан от високото кръвно налягане.

2002 При остъргване на мястото на опарване е идентифициран нематоцист, който не принадлежи на Carukia barnesi, така се потвърждава хипотезата, че Ируканджи се предизвиква не само от един вид медуза. Тези нематоцисти са определени на нов Ируканджи вид  - Malo kingi. По-късно се съобщава, че нематоцистите принадлежат на Carukia barnesi, но са различни от обичайните.

Ируканджи синдром е регистриран във Флорида , САЩ

2003–Интравенозно вливане на магнезии за пръв път е използвано за лечение на последствията от Ируканджи синдрома.

2004 –Съобщава се, че интравенозния магнезий се използва ефективно при лечение на болката и високото кръвно налягане от Ируканджи ефекта

2004 –Документиран е Ируканджи ефект в Брум, Австралия.

2005 –Описани са нови родове и видове Ируканджи медузи: Malo maxima; Carukia shinju; Alatina mordens; Gerongia rifkinae

Фармакологичен анализ на екстракт от отровата на  Carukia barnesi , потвърждава освобождаването на катехоламини и модулацията на невралните натриеви канали.

Регистриран е Ируканджи подобен синдром в Гваделупе, Кариби.

2007 –Потвърден е нов вид Ируканджи медуза  - Malo kingi и с нея е свързан фатален случай от 2002 г.

2008 –Определен и класифициран още един вид Ируканджи медуза  - Morbakka feneri

2008 – Експериментално е демонстрирано освобождаване на катехоламини предизвикано на отровата от Alatina mordens

2009 – Непубликувана десертация, съобщава за създаването на първите клонални ДНК библиотеки на Ируканджи медузи.

Съобщения за случаи на Ируканджи синдром за период от 1997 до 2007 в Северната територия, Австралия

2010 –Съобщение за Ируканджи синдром случай в Малайзия.

2011 –Публикувани са данни за експериментални изследвания, които потвърждават подобен на Ируканджи синдром, ефект върху симпатиковото нервнотрансмитерно освобождаване от отровата на Malo maxima

2012 –Напълно е секвениран митохондриалния геном на Alatina moseri

CSIRO разработва първоначален модел на прогнозиране на  климатични условия, с цел да се предскаже масова поява на Ируканджи медузи.

Ловен сокол,
 Балобан, Балабан, Шарг, Saker falcon, Falco сherrug, Gray, 1834

 Ловния сокол  и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време.
Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „ балобан” пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „ шарг” / близко до индийския името "cherrug"предшестващ номенклатурата на вида/. Народите на Средна Азия наричат този сокол „ ителги” или „ ителге”. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското"rarog", произлизащо от унгарското "raroh".
Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо – жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно – кафяв до охра – кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско – Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните – светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по – големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските- 376-423 мм.Ширината на крилете / на ниво 5 – то второстепенно махово перо/ при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските  - 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските  - 213-235 мм.
Младите птици са по – интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32 – 34 –я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45- 49  - я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25 – дневна възраст.
Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най – критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През  70 – те  години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70 – те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80 – те години от лесостепите  на Поволжието, а към средата на 90 – те години и от степните и лесостепните зони  на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки.
Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по – рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6 – 7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69мм. 

При повечето двойки снасянето на яйцата е от ранен март до средата на април. Гнездовата плътност в някой региони на Монголия се променя съществено през различните години. Наблюденията показват, че някой ловни соколи напускат територията си, мигрират на големи разстояния и се заселват на нови територии. Най – вероятното обяснение на това номадство е намиране на подходяща храна, което например доста често е свързано с пиковете на популациите на малките гризачи.
Продължителността на отглеждането на малките от излюпването да разперването на крилете е 43-47 дни. В редки случаи птиченцата напускат гнездото на възраст 40-42 дни, още с пуха на главата и практически не можещи да летят. Женската седи плътно на мътилото, допуска близост и не издава крясъци при оглед на гнездото. Когато се излюпят птиченцата, родителите стават по – неспокойни и често летят наоколо, издавайки крясъци.
В северната половина на гнездовия ареал, сокола е частично седентарен в Сибир. В своите гнездови участъци зимуват само възрастните птици. Част от възрастните птици извършват дълги миграции, част от тях остават и се чифтосват в гнездовия ареал. На практика всички млади птици напускат местата на гнездене, като основната част мигрира още юли – август. Връщането на мигриралите соколи обратно на местата на гнездене започва от февруари – март. През март вече могат да се наблюдават брачни игри и чифтосване. Соколите, които зимуват в гнездовите си участъци, започват брачните игри по – рано от мигриращите и снасят яйца до 20 – тия ден на март. Масовото снасяне на яйцата е от 5 до 15 април. След 20 април, при оглед всички гнезда имат яйца, рядко някои двойки снасят през май – юни, но това е по скоро свързано с някакви природни катаклизми, такива като неблагоприятни климатични условия или липса на храна. Първите птиченца на зимуващите двойки се излюпват през 20 – 25 април и изправят крилете си от 1 – 10 юни. Масовото излюпване на птиченцата настъпва от 9 до 18 май, а опитите за летене от 22 юни до 5 юли. Не летящи  птиченца могат да се наблюдават и до 15 юли. Малките напускат гнездата от 20 юли, но това може да стане и в началото на август. Масовото напускане на гнездата и появата на младите извън пределите на гнездовите участъци е от 5  до 20 август. Възрастните напускат гнездовия участък от 20 август. Придвижването на птиците от планините към равнините основно се извършва през септември, а към края на октомври мигрантите основно напуска гнездата в края на октомври. От ноември до февруари в гнездовия ареал се наблюдават само зимуващи птици. В южната част на ареала / Устюрт, Казълкум, Каратау/ срока на размножаване  е 2,5 – 3,5 седмици. В Арало – Каспийския регион някой птиченца започват да летят още на 9 – 10 май, а към средата на юни отлитат на север.
Продължителност на живота на едно поколение по наблюдения е около 6 години.

Птиченца на възраст един – два дни.

Птиченца на възраст три – четири дни.

Подрастващи соколи.

 
Ловните  соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи(Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica,M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Ловния сокол Falco cherrug, далматинския сокол  Falco biarmicus, северния сокол Falco rusticolus  и сокола лагар Falco jugger, са обединени поради сходството си в един под род Hierofalco. Съгласно изследвания, основани на сравнителен анализ на ДНК секвенции, потвърждават че тази група соколи е монофилетична и видовете генетично слабо се отличават едни от други, което показва скорошно отделяне в еволюционен план. Линията на хиерофалконите показва произход от късен плиоцен, като все още няма достатъчно фосилни данни. Предполага се, че произхождат от Африка, като там са изчезнали в миналото, а съвременното им разпространение е започнало по време на сангамонския интерглациален период / преди около 130 000- 115 000 години/ в началото на късен плейстоцен. Счита се, че далматинския сокол филогенетично е най – стария сокол/извод, основаващ се най-вече но биогеографията на видовете/. Една от вероятно изчезналите линии на хиерофалконите е сокола на Бакалов (Falco bakalovi Boev, 1999), който е  живял през ранен плиоцен в България и през ранен плейстоцен в Испания и Чехия, както и Falco antiquus , познат от среден плейстоцен във Франция и вероятно Унгария. Съвременните видове се отделят в самостоятелна линия най – вероятно преди около 34 000 години и поради това не дават съществени генетични различия помежду си, тъй като са еволюционно млади. Най-стария намерен фосил на ловен сокол е намерен в Охало, Израел и е датиран отпреди 19 400 години. Ловния сокол хибридизира със северния сокол в плен, но също така формира припокриваща се хибридна зона между двата вида в природата.

Фиг.1. Исторически ареал на ловния сокол.

Историческия ареал на ловния сокол преди 50 години е обхващал обширна територия на сухите райони на Евразия от  Германия на запад до Северна Корея на изток. Вероятна площ на разпространение е била 13,2 млн.кв.км.

От 60-те години на ХХ век вече се е забелязвал негативната насока на развитие на популацията на сокола в Европа, а от 80-те години вече се започва и активно усвояване на естествения ресурс на ловния сокол, в резултат на което неговия ареал практически се съкращава два пъти до 6,9 млн.кв.км., като постепенно се разпада на отделни изолирани популации в Европа и започва да се фрагментира и в Азия.

Напълно изчезват едни от най – големите популации на вида в Европа, Онко – Донската и Волго – Уралската, съсредоточени в лесостепната зона на европейската част на Русия.Към днешен ден може да се констатира факта, че за основната територия на Европа, най – вече за нейната източна част, ловния сокол като гнездящ вид е изгубен.Основната част от съвременната световна популация на вида е съсредоточена в Азия, в четири основни резервата за вида: в Западен Казахстан, в Алтайско – Сианския регион, преимуществено на територията на Русия и Монголия, в ЦентралнаМонголи я и Тибет.

Фиг.3 Популационна структура на ловния сокол. С цифри е показано броя гнездящи двойки.

Анализа на плътността на популацията на ловния сокол показва четири основни ядра: 1. Алтайско – Саянската планинска област и планините на североизточен Казахстан  и северозападен Китай на юг до Тарбагатай включително; 2. Централна и източна Монголия; 3. Арало – Каспийския регион; 4. Източен Тибет.
Оценката на числеността на вида само в ядрата предполага около 6975 гнездящи двойки, от които 8,6% гнездят в Европа. Отчитайки разпространението на вида и извън тези ядра, може да се предположи, че общата численост на световната популация на вида е приблизително 10-15 хиляди гнездови двойки, от които едва 4-6% са в европейската част на ареала.

Фиг.4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции.

Таксономията на ловния сокол е доста спорна.Макар общо потвърден като политипичен вид, официално са приети два подвида западен и източен -  F. c. cherrug Gray, 1834 и  F. c. milvipes Jerdon, 1871. Значителната индивидуална изменчивост води до това, че са били описани 11 подвида. В следвоенен СССР половината от тези подвидове отпадат, а в световен план се приема систематиката на Vaurie, съгласно която се определят основно два подвида – обикновен или западен сокол F. c. cherrug и централноазиатски/ монголски/ или източен сокол F. c. milvipes, като в центъра на ареала се отделя самостоятелен вид алтайски сокол Falco altaicus. На пръв поглед поделението на вида изглежда просто: изменчивостта на сокола има клинален характер и се развива от запад на изток, като напречния светъл рисунък на горната част на тялото се променя към пепелни цветове и потъмняване на пъстрините на долната част на тялото. Така условно може да се прекара граница между западните и източните соколи. Натрупването на данни с времето, показва опростеността на този модел на разделение.

Фиг 5. Географско разпространение на източния и западния ловен сокол.

Графичното представяне на географското разпределение на източния и западен ловен сокол нагледно показва ареала на разпространение на двата подвида  в широчина, фактически паралелно един на друг и без зона на припокриване в продължение на 4 хил. км. Наблюдавайки това разпределение ще по – правилно да се нарекат северен, за западния и южен за източния, подвид соколи.
Гнездовия ареал на западните соколи, които се характеризират с кафява окраска без напречен рисунък на горната страна на тялото, по страните и краката, със слаб възрастов диморфизъм, се простира през целия ареал на вида в Евразия, с тясна ивица, преимуществено в лесостепната зона. Гнездовия ареал на източните соколи, характеризиращи се със силни вариации в окраската, наличие на напречен рисунък на горната страна на тялото, страните, краката и силен възрастов диморфизъм, обхваща зоната на пустините и полупустинните и голяма част от планинската система на Азия, от Турция на запад, до Приморие на изток. Само на изток ареала на западните соколи се пресича с източните соколи, с формиране на смесена популация в тясната зона на контакта, лежаща преимуществено в планинските котловини на застъпващите се степи, лесостепи на границата на Русия и Монголия. В основната част на ареала на вида, тези форми или не се застъпват или тази зона на застъпване е нищожна. Смесените популации между западните и източните соколи е прието да се отнася към сибирския сокол Falco cherrug saceroides, който не се явява  отделен подвид. Сибирския сокол е фенотип / често доминиращ/, възникващ в зоната на хибридизация на източните и западни соколи. Западните соколи в зоната на своя ареал со общо взето еднотипни, докато при източните могат да се отделят поне 5 ясно различаващи се раси. Дори при две от тези раси, а именно чинковия и тибетския сокол се наблюдава изключителна чистота на фенотипа в популациите. Поделянето на източните соколи на два подвида – анатолийски и туркестански засега не е приемливо. В зоната на контакта между източните и западните соколи, в центъра на максималната му плътност и птиците със смесен фенотип -  сибирски сокол F. ch. saceroides, основно в Алтайско – Сианския регион се появява група фенотип „ алтайски сокол”, не характерна за друга популация соколи в друга част на ареала. Тези птици не могат да бъдат отделени като отделен вид/подвид и както в случая със сибирския сокол, се явяват фенотип повявил се в зоната на хибридизация на източните и западните соколи. Причината за появата на уникална окраска на тези соколи може да се крие в проявата на архаични гени в хетерогенната популация.

Фиг.6. Типични фенотипове соколи, съответстващи на някои описани подвидове: 1 – Обикновен сокол F.ch. cherrug; 2 – Чинков сокол F.ch.korelovi; 3- Централно азиатски сокол F.ch. milvipes; 4 – Монголски сокол F.ch. progressus; 5 – Тибетски сокол F.ch. hendersoni.

На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.

На снимката: Отличителни признаци на различие между северния (Falco rusticolis) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.

В България до 1930г, ловния сокол е бил широко разпространен и често срещаш се вид, по специално за отворените пространства на Дунавската равнина. По наблюдения на учени, популацията на сокола силно намалява в периода от 1920 до втората половин на 20 век и към края на този период вече наброява 50 гнездящи двойки. От 90 те години до днес популацията на ловния сокол в България е почти на изчезване, като описаните гнездящи двойки са от 2 – 6. Към днешен ден този вид е на изчезване в България и сега описаните 8 – 9 гнездящи двойки съществуват благодарение на усилията на Дружеството за защита на птиците в България и ролята на активни природозащитници и дружества.
Причините за това бързо залязване на популацията на ловния сокол в България са няколко. На първо място е преследването им като хищни птици,още от началото на 20 век. Съществува ли са държавно спонсорирани програми за унищожаване на хищните птици.
Допълнително за екстремното намаляване на популацията на сокола довежда и загубата на хабитати от средата на 20 ти век. Масивното обработване на земята и разораването на необработваемите преди това земи, драматично променя природата в България. Обработването и дренирането на земите води до намаляване на популациите на лалугерите, което косвено води да драстичното намаляване на числеността и на ловния сокол. Използването на органохлорни пестициди осъществява сериозен удар върху популацията на ловния сокол. ДДТ се използва до средата на 20 век, но се заменя с употребата на Алдрин, Диелдрин и Хептахлор. Тези химикали сериозно се използват в България до 60- те години на 20 век, когато биват забранени за употреба, но Хептахлора се използва до 1991г. Употребата на пестицидите има изключително вредно влияние върху природата и в нашия случай върху ловния сокол, довели до почти пълното му изчезване на територията на България в наши дни.
След 1970 та година с възраждането на култа към лова със соколи, започва едно изземване на яйца и малки птиченца от гнездата на соколите, с цел продажба. Това също нанася сериозен удар, навреждайки на възможността популацията да се възстанови по нормален път. Не еднократно са били установявани случаи на бракониери на територията на България. Политическите промени в България след 1990 г, водя до безконтролно бракониерстване с цел нелегална продажба на яйца, малки и подрастващи соколи. Това води до окончателен срив в популацията на ловния сокол на територията на България и практически до почти пълното му изчезване.
Западния край на гнездовия ареал на ловния сокол в Европа фрагментира на три главни популационни центрове локализирани в Панония, степите и селскостопанските райони на Източна Европа и Анадолското плато в Турция. В Централна Европа в резултат на дългогодишни усилия на унгарските соколари, за възстановяване на вида, числеността на гнездящите двойки се увеличава.
В България има проект за реинтродукция на вида с двойки от Унгария. Успеха на този проект е свързан не само с природни дадености, но и с усилията на всички хора, не само природозащитници.

Фиг.7. Подходящи територии за заселване и опазване на гнездящи двойки ловни соколи в България.Районите са изследвани по всички възможни параметри, с цел възстановяване на вида.

Защита на ловния сокол

Международни нормативни документи, подписани от България

Ловният сокол е включен в следните ратифицирани от България конвенции и нормативни документи на Европейския съюз:
Конвенция за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора
(CITES) (Приложение II), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г.;
Бернска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г.;Бонска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г.;
Законодателство на Европейският съюз
Регламент 338/97 (ЕС) относно опазване на видовете от дивата фауна и флора чрез
регулиране на търговията с тях (Приложение А); Директива 2009/147/ЕО за дивите птици и техните местообитания (Приложение І).

Международни списъци на застрашеност
Списък на видовете от европейско природозащитно значение (SPEC) – Категория 1
“Световно застрашен”
Списък на видовете, застрашени в Европа (ETS) – Категория „Застрашен”
Списък на видовете, застрашени в световен мащаб – на Международния съюз за защита на природата (IUCN) – Категория „Застрашен” (от 2004 г.), „Уязвим” от 2010 г. И „Застрашен”(от 2012 г.).

Национален природозащитен статус
Законодателство

• Ловният сокол е поставен под защита още през 1962 г. със Заповед 1833 (Известия на НС,бр. 78/1962 г.), издадена по Указа за защита на родната природа, който забранява унищожаването му, но са предвидени изключения при нанасянето на значителни щети в районите на дребнодивечовъдни стопанства. Под пълна защита е поставен през 1986 г. Със заповед № 342/21.04.1986 г. на Комитета за опазване на природната среда (ДВ, бр. 42/1986), издадена на основание Закона за защита на природата.

• През 1997 г. година влиза в сила Тарифа за обезщетения при причинени щети на природни обекти, в която е включен ловният сокол, като са предвидени обезщетения за убиване, унищожаване и улавяне на екземпляр. През 2002 г. тази тарифа е отменена.
• През 1998 г е приет Закона за защитените територии, който осигурява правна възможност за опазване на важните за ловния сокол места.
• Законът за лова и опазване на дивеча (2000 г.) – чл. 65, ал. 12, постановява забрана за използването на ловни соколи и други грабливи птици, независимо от вида и произхода им, като средство за лов. Тази форма на лов е сред забранените методи и средства и съгласно ЗБР.

• Защитният статус на ловния сокол е потвърден със Закона за биологичното разнообразие(2002), като видът е включен в Приложение 2 към чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3, и Приложение 3 към чл. 37. По този начин се осигурява и защита на местообитанията на вида чрез мрежата НАТУРА 2000.
• От септември 2006 г. е в сила Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в Приложение 3 към Закона за биологичното разнообразие. В Приложение 1 към Тарифата е включен и ловният сокол, като е предвидено обезщетение за “нараняване, осакатяване, убиване или отнемането им от природата; унищожаването или вземането на яйца и разрушаването на гнезда”.
• Предвидена е и наказателна отговорност за вида. Чл. 278д от НК (Нов - ДВ, бр. 33 от 2011г., в сила от 27.05.2011 г.) за противозаконно унищожаване, повреждане, държане, придобиване или отчуждаване на екземпляр от европейски или световно застрашени диви гръбначни животни или екземпляр от вид по приложение № 3 към Закона за биологичното разнообразие, означен със знак (*)“.

• Най-важните за опазването на птиците в България места, включително основни

гнездовища на ловния сокол са включени от БДЗП в мрежата на Орнитологично важните места в Европа (1989 г.).

• През 1985 г. видът е включен в Червената книга на НР България (1985) в категорията

„Застрашен”.

• Според международните критерии на IUCN ловният сокол е включен в новото издание на Червена книга на България в категорията “Критично застрашен”

Соколарствотое вид лов с обучени грабливи птици. Този вид лов датира според източници поне от 100 – 120 века и се счита за един от първите опити за култивиране на животни. Исторически соколарството е било популярен спорт и символ на положението сред благородниците на средновековна Европа, Средния Изток и Монголската империя. Много исторически илюстрации са останали в "Compendium chronicles"на Рашид ал Дин, където се описва соколарството от средните векове с илюстрации от монголите. Соколарството е било строго ограничено само за благородниците, тъй като е било свързано с време, пари и пространство. В изкуството и други аспекти на културата, като литературата, соколарството остава символ на положението в обществото дори дълго след като на практика спира да е широко разпространено. Има много исторически извори и хроники, свидетелстващи за разпространението, важността и преференциите на този вид „царски”лов в историческото минало. Историческото значение на соколарството сред малоимотното население може да не е добре представено поради това, че тези хора не са били писмени, водели са номадски начин на живот и не са оставили исторически източници. Сред номадските племена като бедуините, соколарството не се е развивало с цел забавление на богатите, напротив хищните птици са носели улов през беднит на храна зимни месеци, подпомагайки стопаните си. В  Европа, соколарството достига своя апогей през 17 век, но скоро запада, особено в края на 18-ти и началото на 19 –ти век, най- вече поради появата на огнестрелните оръжия. В  края на 19 ти век и началото на 20 век започва да се възстановява соколарството и се издават доста книги по въпроса. Това възраждане на соколарството се пренася и в Северна Америка, където полковник Мередит е считан за баща на соколарството. През 20 век, соколарството се спомага от развитието на съвременни ветеринарни практики и телеметрията, които спомагат удължаване на живота на хищните птици и намирането им в случай на загуба при лов. В България соколарството е било разпространено до появата и разпространението на огнестрелните оръжия. Доганджиите в Османската империя са се ползвали от редица привилегии. Днес Единствената организация в България, занимаваща се с проблемите на това ловно изкуство, е Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП). Днес соколарството се практикува в много страни по света. Ловния сокол е предпочитан вид за Средния изток. Соколарството остава много важна част от арабското културно наследство. В ОАЕ годишно за защита и опазване на соколите се заделят повече от 27 млн. долара и дори са основани няколко високотехнологични болници за соколи в Абу Даби. Най-голямата болница за соколи в света е Abu Dhabi Falcon Hospitalis. В Емиратството има две големи ферми за селектиране и отглеждане на соколи, също такива има и в Катар и Саудитска Арабия. Всяка година се организира конкурс за красота и демонстрация на способности на соколи на изложението ADIHEX в Абу Даби. 

Една от най-известните митологични птици, която е определена като ловен сокол е Турул. Турула е най-важната птица в митологията на маджарите /унгарците/. Той е божествен пратеник, който се рее над дървото на живота заедно с душите на неродените деца, също птици. Турула е символ на сила, мощ и благородство и все още се използва в герба на унгарската армия, на Центъра за борба с тероризма и Службата за национална сигурност. Турула е представител на божията сила и воля. На него се гледа като прародител на Атила и също така символ на хуните.Той често е представян, носещ огнения меч на бога /меча на Атила/, и носи корона. Тази корона не е свързана със Свещената корона на Унгария, по скоро е короната на Атила, който се счита за първия крал на Унгария, както е записано в Chronicon Pictum и други кодекси.
В Унгария са били построени 3 големи статуи на Турул, всяка с размер на разперените криле 15 метра. Една от тях стои на планината близо до Татабания в Унгария, а другите две са били разрушени. Това е най – голямата статуя на птица в света и най – голямата бронзова статуя в Централна Европа. Все още има 195 по – малки статуи на Турул в Унгария, 48 в Румъния, 8 в Словакия, 7 в Сърбия, 5 в Украйна и 1 в Австрия.

Статуята на Турул в Татабания, Унгария.

Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.

Видео:

• Класическа арабски лов със соколи

https://www.youtube.com/watch?v=C3GxE5YssN4
https://www.youtube.com/watch?v=cvxNIUtKN7Y&feature=youtu.be

Falconry, a living human heritage - UNESCO

https://www.youtube.com/watch?v=1o4c2bRXeqA

Why Live? Why Die?
At the end of their long journey the parents spawn
And die
As their children take the ocean currents back
To East Asian rivers from Mariana.
Adults and young both knowingly make their way alone
And through this travel, life is handed down.
For millions of years, birth and death repeats.
It is relentless.
Why do they do these kinds of things?
Why do they choose this hard life?
Why do living creatures live?
Why do living creatures die?
—KATSUMI TSUKAMOTO

Змиорките от  род Anguilla, освен че имат специфични външни белези, са по- известни с дългите хиляди километри пътешествия, които извършват, за да се размножат. Не само с дългата миграция е изненадващ този вид, а и с това, че сменя изцяло местообитанието си от солени морски води в сладководни речни и обратно, което пък е свързано с метаморфоза на вида. Защо е необходимо такова дълго пътешествие, кое определя кога и къде вида да отиде, кое определя неговата физическа промяна? Това са въпроси, които и до днешен ден остават отворени, видът се изплъзва на учените и все още се счита за мистериозен.
Разред Змиорки – Anguilliformes, включва 4 подразреда, 20 семейства, 111 рода и близо 800 вида. Пресноводните змиорки са обединени в семейство Anguillidae, като всички 18 вида и два подвида са включени в род Anguilla.

Всички змиорки имат типично издължено змиевидно тяло, откъдето идва името им. Имат гръбна и коремна перка, като гръбната и аналната перка се сливат в една опашна. Дължината на тялото варира, броя на прешлените на гръбначния стълб е видовоспецифичен. Например броя на прешлените на американската змиорка  A.
rostrata е 103 -110, а на европейската  A. anguillaса 110-119.
Обитават тропичните, субтропичните и умерените региони на двете полукълба, без Южния Атлантически океан.

Фиг 1. Разпространение на змиорките от род Anguilla, означено с черен шрифт.
Едно много дълго пътешествие:

Всички змиорки са катадромнивидове, т.е видове които основната част отживота си прекарват в пресноводни водоеми, а се размножават в солените океанскиводи, като за целта извършват дълги миграции. За разлика от анадромните видове катосьомгата, които обратно на тях живеят в солените води на океана, а навлизат зарамножаване в пресните води на реки и езера.

Тази размножителна миграция е свързана с драстична екологична промяна, смяна на местообитание от пресноводни водоеми на солени води, което означава различен химичен състав и различна физиологична настройка. Всички тези промени са обусловени от  сложен жизнен цикъл и метаморфоза.
Възрастните змиорки са тубуларни, слузести риби, които прекарват основна част от катадромния си жизнен цикъл в крайбрежните региони, естуари, реки и езера, преди да отплуват далеч навътре в океана, за да се размножат.
Дълго време змиорката се е считала за мистериозен вид, защото никой не е бил виждал как тя се появава и дори в историческите източници е вписано, че тя „се е пораждала от нищото”, подкрепяйки идеята за самозараждащия се живот и божия промисъл. До днешен ден, тя си остава един мистериозен вид, защото никой не е проследил отплаващите в дългата си миграция змиорки и никой все още не е виждал как точно и на каква дълбочина се осъществява размножаването. Хората са виждали как змиорките се загубват в океана, а след време се връщат като малки прозрачни стъклени змиорки. Всичко това правел вида мистичен.
В началото на миналия век, след близо 20 годишно обикаляне на Атлантическия океан, датския ихтиолог Джохан Шмид пръв открива, че мястото за размножаване на  атлантическите змиорки ( Американската, Anguilla rostrata и Европейската, Anguilla anguilla змиорки) е Саргасово море. Саргасово море е море, което не граничи със суша. То се намира в средата на Северния Атлантически океан и на запад се ограничава от течението Гълфстрийм, на север от Северното Атлантическо течение, на изток от Канарското течение, а на юг от Северно Атлантическо Екваториално течение. Тази система от океански течения формират Северно Атлантически въртоп.

Фиг. 3 Океанските течения, формиращи Северния Атлантически въртоп и съответно ограничаващи Саргасово море.

Саргасово море е широко 1100 км и дълго 3200 км. Бермуда е близко до западните му краища. Океанската вода в това море се отличава с тъмно синия си цвят и изключителната си чистота, с видимост до близо 60 м. Името му идва от водораслите Sargassum, които тук са в изключително голямо количество и свободно плуват на повърхността.
Откритието, че именно в Саргасово море се размножават атлантическите змиорки, ясно показва, че европейската змиорка извършва едно изключително дълго пътешествие от близо 6000 км, за да се размножи. Американската змиорка също изминава дълъг път, но бреговете на Северна Америка са значително по-близко до Саргасово море. Това впечатляващо откритие, че европейската змиорка извършва такова изключително пътешествие, безпорно привлича сериозно вниманието на много учени.
След откриването на разможителния регион на атлантическите змиорки, през 30 - те години на миналия век, започва търсенето на размножителния район в Тихия океан и на японската змиорка Anguilla japonica . Търсенето стартира близо до Япония и завършва с откриването на района на размножаване на японските змиорки на запад от Марианските острови в район 15˚ N и 140˚Е в Северното Екваториално течение, официално обявено през 2011 г. Японската змиорка извършва миграция с приблизителна отдалеченост 2000 – 3000  км на юг или югоизток от местата на живот.

Фиг 4. Локализация на размножителния регион на японската змиорка Anguilla japonica 

Сложен цикъл на живот

Възрастната змиорка, обитаваща пресноводните водоеми на континента е пигментирана в тъмно кафяво, жълто и тъмно зелено и затова е наричана жълта змиорка.  Различен по продължителност период от 2 до 50 години тя обитава естуарите, реките, езерата, бракични води и дори крайбрежията на континента. Придържа се към дъното, криейки се под камъни, скални цепнатини и процепи. Хищник е, като се храни с разнообразни бентосни безгръбначни, ларви, ракообразни и риби. През зимата намаляват активността си и се заравят в тинята на дъното. Продължителността на континенталното развитие на жълтата змиорка варира географски и е различна за женските и мъжките. Мъжките остават в жълтата си фаза от 2 до 15 години, а женските от 4 до 20 години, макар да има изключения и да са хващани змиорки на голяма възраст.

При определени условия, които все още се изясняват, жълтите змиорки напускат континенталните си местообитания и започват своята дълга хиляди километри размножителна миграция. По време на тази миграция настъпват редица приспособителни физиологични и морфологични изменения. Тялото променя оцветяването си и в крайната фаза на промяна, когато вече навлизат в океана се превръщат в сребърни змиорки. Очите им се уголемяват и придобиват тъмно син цвят, променят се и пигментите на ретината им. Жълтата змиорка използва преимуществено мирисните си рецептори, докато сребърната – зрението и то специализирано за улавяне на светлина и на значителна дълбочина. Перките нарастват, кожата става дебела, страничната им линия се обособява доста добре и става видима. Настъпват и редица физиологични промени, които са свързани с промяната на химичния състав и солеността на водата, така че от придънен вид, криещ се в цепнатини и заравящ се в тинята, тя става активно плуващ, пелагичен вид. Стената на плавателния и мехур се увеличава и ефективността на газовата обмяна се увеличава многократно. Натрупват се около 20% резервни мазнини, запаси за дългото пътуване и половото узряване. Всички тези промени имат една цел – сребърната змиорка е приспособена за дълго, продължаващо хиляди километри плуване, за да може да достигне до местата за хвърляне на хайвер. По време на тази миграция змиорката спира да се храни и узрява полово, така че когато пристигне на мястото на размножаване, тя е готова да хвърли хайвера си.

Змиорката притежава няколко специализирани белега, които и дават редица предимства в сравнение с другите костни риби. Тя притежава способността да издържа на хипоксия, когато в околната среда има малко съдържание на кислород, като изследвания са показали, че европейската змиорка може да живее в среда без кислород до няколко часа. Друга способност на змиорката е, че може да живее вън от водата часове, а дори и до дни, което е изключителна нейна способност сред рибите, които по принцип не могат да живеят вън от водата и се осъществява с редица физиологични особености /тънка кожа, покрит със слуз оперкулум и сърце издържащо на ацидоза/.  Тези нейни способности оказват значителна помощ при миграцията и надолу по реките към океана, особено когато се натъкват на препятствия по пътя си.
Изключително дългата миграция, която извършва змиорката, поставя редица въпроси. Способна ли е тя на непрекъснато плуване в продължителност поне 6 месеца без да се храни? Как сребърната змиорка намира района за размножаване, особено когато той е отдалечен на 2000 – 6000 км и как се навигира до него? Правени са редица симулативни изследвания и е установено, че сребърната змиорка е изключително ефективен и издръжлив плувец, който може да преплува дистанция от 6500 км. Енергията, необходима за активното плуване се набавя от разграждането на запасите от липиди /натрупани запаси в размер на поне 20% от телесната маса/. Част от липидните запаси се усвояват за узряване на гонадите и половите клетки респективно, така че пристигайки на място, змиорката е готова за размножаване. Доста изследвания са правени по въпроса какво стимулира узряването на гонадите при змиорката. В изкуствени условия това е постигано с помощта на хормони. Доста усилия са хвърлени и продължава да се работи по въпроса за изкуствено развъждане на змиорката. За съжаление макар да се успява в постигането на  полово съзряване, не се получава успешно оплождане и развитие на яйцата. Змиорката и до днес се изплъзва на ихтиолозите в техните усилия за успешно репродуциране в изкуствена среда. Не малко са версиите какво в природата способства за развитие на половите жлези и съзряване на половите клетки. Най-вероятно факторите за успешно полово съзряване са комплексни – хормонално обусловени, способствани от активното продължително движение, химичния състав, температурата, налягането на средата. Ориентирането на змиорките все още остава неизяснено. Най-вероятно се ориентират по магнитното поле и по океанските течения, които водят към Саргасово море / респективно към района до Марианските острови/, като температурата на теченията има голямо значение.
Посребряването на змиорките и миграцията започва в началото на есента, когато температурата на водата започва да пада. Миграцията също така е свързана с лунните цикли, като началото е обикновено във втората половина на лунния цикъл. Забелязано е, че началото на миграцията на змиорките често съвпада с проливни дъждове и наводнения, повдигането на водното ниво доста спомага за успешното придвижване към океана.
Никой не е виждал как точно се осъществява хвърлянето на хайвера на змиорките. Трудно е да се локализира място в хиляди кубични метри океанска вода за събитие, което се случва една нощ, по време на новолуние  /според потвърдената новолунна теза на Цукамато/ . Според японския учен Цукамото, който е посветил живота си на изследването на тихоокеанските змиорки, по време на периода на хвърляне на хайвер, змиорките се скупчват на едно място/ това е способствано с помощта на феромони, океанските течения, лунния цикъл/ и заедно изхвърлят гаметите във водата. Счита се, че след това възрастните змиорки умират.

Картина на Джон Прозак, пресъздаваща момента на скупчване на змиорките за размножаване, според версията на Цукамото

Счита се, че една женска змиорка може да отдели до 9 милиона яйца с големина от 0,9 до 1,4 мм. След оплождането бързо, след около ден и половина, се излюпва малка ларва. Ларвата на змиорката се нарича лептоцефалус и в началото е била описана като отделен вид. След излюпването си пре-лептоцефалите са големи не повече от 4 мм и започват своето дълго пътешествие обратно към пресноводните местообитания на континента.Това дълго пътешествие се спомага от океанските течения и е пасивно, защото ларвите нямат активни движения и по-скоро движенията които могат да извършват са слаби. Постепенно по пътя на мигриране лептоцефалите нарастват  и накрая достигат до 70 мм дължина, преди да метаморфозират в следващата фаза – стъклена змиорка, което става когато достигнат крайбрежията.

Първите яйца на змиорка, уловени от експедицията на Цукамото.

Фотография на пресно уловени лептоцефали на японска змиорка с размер от 4 до 21 мм., показваща стадии на нарастване.

В процеса на търсене на размножителния регион на змиорките, учените са използвали като индикатор размера на уловените лептоцефали спрямо мястото на улавяне. Сериозен белег за оценка на пътя и времето на миграция се счита микроструктурата на отолитите и най-вече отлаганите пръстени. За европейската змиорка се предполага, че е необходимо поне година и половина, за да достигне до европейското крайбрежие. Тъй като индикацията с помощта на отолити е все още спорна, учените предполагат, че за пасивното придвижване на лептоцефалите с Гълстрийм е необходимо време от 6 месеца до 3 години. Все още не е точно и категорично уточнено. За тихоокенските змиорки има редица направени изследвания, където е установено, че макар да са с различна продължителност, фазите и времето на развитие на змиорките е сходно, но зависи от времето на миграция на конкретния вид и развитието на пасажа поотделно.

Отолит на лептоцефал с дължина 51 мм. Фотография направена със сканиращ електронен микроскоп. Ясно се виждат отложените пръстени, подобно на пръстените на дърветата.

Графиката показва развитието на няколко тихоокеански змиорки по дни. Черно – прелептоцефалус, светлосиво – лептоцефалус, тъмно сиво – метаморфозираща ларва, бяло – стъклена змиорка.

Снимка на метаморфозираща ларва в стъклена змиорка.

Стъклената змиорка се нарича така, защото тялото и е прозрачно. Пасажа от новопристигналите по крайбрежието стъклени змиорки се счита за междинна фаза между ларвата  - лептоцефалус и ювенилната форма – елвер. В стъклената змиорка настъпват подготвителни морфологични и физиологични промени, свързани с последващата миграция в бракичните и пресноводни водоеми. Тези промени засягат осмотичния баланс, пигментацията на тялото. Всички настъпващи промени са свързани с промяната от пелагичен, активно плуващ вид, постепенно към придънен, по-пасивен вид. Настъпващите промени и ориентирането на стъклените змиорки е установено, че се определя от хеморецептори и посредством химичния състав на водата и концентрацията на определени вещества. Навлезлите в бракичните и пресни води млади ювенилни форми змиорки, които вече са пигментирани се наричат елвер. Елверите постепенно нарастват, установяват се  и се превръщат в добре познатите жълти змиорки. Така се затваря жизнения цикъл на змиорките.
По последни изследвания на отолити на европейска и японска змиорки е установено, че те проявяват факултативна катадромност. Не винаги стъклените змиорки навлизат в пресните води, а остават да обитават крайбрежията в солени води. Тази особеност е установена по концентрацията на отложен стронции в отолитите.
Змиорките имат слаб полов диморфизъм. Мъжките са по-малки и по-бързо узряват от женските. Определянето на пола не зависи от набора хромозоми, а развитието на единия или другия пол зависи от плътността на популация в дадения водоем. При по-голяма плътност се развиват преимуществено мъжки екземпляри. Влияние оказват растежния темп, солеността на водата и химичния състав. Екземпляри, които първи са развили гонади се развиват в мъжки, докато тези с по-бавно развитие стават женски.

Популационна структура на змиорките от умерените ширини.

Основно приетата концепция за популационната структура на вида е панмиктичната. Тази концепция се основава на това, че въпреки големите разстояния между региона на постоянен живот и региона на размножаване, за водните обитатели няма видим и ясно обусловен изолиращ фактор, който да ги подели на субпопулации. Поради това, че миграцията и размножаването има групов и пасажен характер, се предполога че е лесно смесването на генотиповете и общия генофонд би трябвало да е силно полиморфен. Редица изследвания на европейската, американска и японската змиорки подкрепят панкмитичността на вида. Липсват ясно обособени субпопулации, при това при извадки от доста отдалечени географски точки.
С цел консервация на вида, доста усилия са насочени за изясняване на популационната генетична структура на европейската змиорка. Въпреки изследванията с не-малко генетични маркери и натрупването на не -малко резултати, все още популационната генетика на европейската змиорка не е изцяло изяснена и разбрана. Натрупаните резултати дават частични, откъслечни гледни точки, върху формирането на популационната генетика на вида.
При разглеждането на жизнената стратегия на представители на европейската змиорка се приема концепцията за миграционните кръгове / Цукамото 2002/. Миграционен кръг е пътя на животното, което мигрира между различни среди на живот, например змиорката от океанската екосистема към пресноводната екосистема. Схематично миграционния кръг се представя с елипса, в двата й края съответно представят местата на живот и на размножаване. При европейската змиорка тези миграционни кръгове са най-големи и силно варират. Като разстоянията от Саргасово море до местата на живот варират от 2500 км до 7000 км, в зависимост от географското местоположение на средата на живот. Ако трябва схематично да представим три миграционни кръга на змиорки, които живеят в Средиземно море, Балтика и Северно море, то ние ще нарисуваме три различни схеми. Броя и вида на миграционните кръгове не зависи само от географското разположение на средата на живот на змиорките, но и вида на средата на живот – море, лагуна, естуар, река, язовир. Мъжките и женските също ще имат различни миграционни кръгове.
Приети са три основни модела за формиране на генетичната структура на популацията на европейската змиорка - панкмиктичен, изолация по разстояние и изолация по време. Непредсказуемите условия на океана, различието в половото узряване по време, дългия размножителен сезон, половия диморфизъм и различните  миграционни кръгове на мъжките и женските, съчетана с натрупаната информация от генетични изследвания на европейската змиорка сериозно подкрепят модела за панмиксия на вида. Разбира се тази панмиксия е съчетана с концепцията за случайното оплождане и хаотичните генетични линии, поради факта ,че все пак има установена генетична мозаичност, която показва наличието на отделни репродуктивни групи и статистически е възможна генетична диференциация между отделните размножителни кохорти. По-стария модел е модела за изолация по дистанция – различни глупи змиорки от различни географски места се размножават в отделни части от Саргасово море. Този модел се подкрепя от изследвания на микросателитна ДНК, която показва наличието на слаб генен поток между отделни размножителни групи в Саргасово море. Третия модел е модела за изолация по време – този модел се основава на това, че отделните групи змиорки пристигат по различно време за размножаване в Саргасово море. За да се изясни популационната генетична структура на змиорката в бъдеще е необходима работа в съчетание с няколко дисциплини – данните от молекулярните изследвания да се съгласуват с географските, физическите и екологичните данни за океанската среда на живот.

Фиг 4. Три основни модела по отношение на популационната генетика на европейската змиорка. А/ Панмиксия; В/ Географска изолация / изолация поради различни места на миграция/; С/ Изолация по време / пристигане по различно време.

Еволюция на миграционния кръг

В Северния Атлантически океан типични представители на змиорките са Американската и Европейската змиорка. И за двата вида мястото на размножаване е Саргасово море. Американската змиорка живее в пресните води и по крайбрежието на Западна Северна Америка, докато Европейската змиорка обитава крайбрежията и пресните води на Европа и Западна Африка. Счита се, че двата вида произлизат от един общ предшественик и разделението е настъпило по време на заледяванията през плейстоцена. Днес двата вида се счита, че се размножават в различни места от Саргасово море, освен това се различават слабо и по време на размножаване, защото американските змиорки пристигат по-рано, понеже географски са по-близо. Двата вида имат хибриди, които са установени по редица генетични и морфологични изследвания. Хибридите са установени само за Исландия.
Интересно е как се е формирал и еволюирал миграционния кръг на вида. Змиорките са основно морски видове, счита се че са произлезли от общ предшественик преди милиони години, обитавал тропичните океански води, чиито наследници са навлезли постепенно в сладководните води, поради намиране на лесна храна, тъй като там конкуренцията е била по-слаба. Според Цукамото, предшественика на съвременните змиорки е обитавал тропиците и е извършвал недалечна миграция от пресноводните места на живот до океанското място за размножаване. Впоследствие в еволюцията се е удължил пътя на миграция и ларвите са достигали до умерените географски дължини с помощта на океанските течения.                                                                                            

Фиг 5. Еволюция на миграционния кръг при змиорките.

Филогения на род Anguilla

На основа на морфологични изследвания рода се разделя на четири групи: първа група ( A. celebesenses, A.interioris, A.megastomata), втора група ( A.nebulosa nebulosa, A.nebulosa labiata, A.marmorata, A.reinhardtii, A.ancestralis), трета група ( A.borneensis, A.japonica, A.dieffenbachii, A.anguilla, A.rostrata, A.mossambica), четвърта група (A.bicolor bicolor, A.bicolor pacifica, A.obscura, A.australis australis, A.australis schmidtii).

Фиг.6. Филогенетични отношения, основани на поделянето по морфологични белези.

Молекулярни изследвания, основани на мтДНК, пренареждат филогенията на рода. На първо място възниква концепцията за развиване на рода съгласно „Тетис коридор”, съгласно която змиорките навлизат в Северния Атлантически океан през древното море Тетис, от мястото на тяхното възникване, което днес се смята че е в Индонезия.

Фиг.7. „Тетис коридор” – хипотеза за разселване на видовете змиорки в еволюционен план.

Пълно секвениране на мтДНК и натрупването на  молекулярно генетични изследвания изяснява филогенията на рода, макар все още да предстоят по-пълни и по-точни научни разработки.

Фиг. 8. Молекулярна филогения на род Anguilla на основа на пълно секвениран митохондриален ДНК геном.

На основа на пълното секвениране на митохондриалния геном, пресноводните змиорки се поделят на три основни групи – Атлантическа група, група Океания и Индо – Тихоокеанска група. За базален вид се смята A.mossambica. Именно това положение на този вид подкрепя и концепцията за постепенно разширяващ се миграционен кръг от вид обитаващ тропика.
Пресноводните змиорки са имали дълга еволюционна история, която е продължавала от 40 до 70 милиона години. Тази продължителност се потвърждава и от скорошно секвениране на HOX  - клъстерите в генома на европейската змиорка. През това време са се случили драстични промени с континентите и океанските течения. Тези промени са оказали огромно влияние на разпространението и диверсификацията на нови видове и популациите и на змиорките от тропиците и от умерените ширини, които имат различни миграционни разстояния и ларвна продължителност.

Европейската змиорка - вид по пътя на изчезването

Европейската змиорка Anguilla аnguilla обитава всички Европейски речни системи от Средиземноморието, Северно и Блатийско море, в Атлантическия океан, южно до Канарските острови и част от Средиземно море, северна Африка и Азия. Рядко навлиза в Бяло и Баренцово море, но е регистрирана източно в реката Пекора в северозападна Русия. По-рядък вид за Черно море, северна Скандинавия и източна Европа, макар да се среща в някой ферми.

Фиг.9. Географско разпространение на европейската змиорка. Със жълт цвят – резидентни, със син цвят – интродуцирани.

Популацията на европейската змиорка от 1960 – 1970 г досега търпи драстично намаление с 90%, като съвременния и статус е близо 10% от предишното й състояние и продължава да намалява. Вписана е Червената книга на IUCN като вид застрашен от изчезване.

Фиг. 10. Разпространение на европейската змиорка. С червено – континентално, със синьо – океанско. С цифри е означено големината на лептоцефалите в мм.

Доста разработки и изследвания са посветени на причините довели до такъв срив в популацията на европейската змиорка и застрашеността й от изчезване. Не малко планове и проекти има за възстановяване на популацията.

 Редица са причините довели до това незавидно положение:

• Когато жълтата змиорка се отправя в миграция, тя се натъква на много препятствия по пътя си към океана. Живееки в горните течения на реките, когато дойде време да мигрира и се отправи надолу по течението, основен проблем и масово измиране предизвикват турбините на ВЕЦ – овете,  изкуствено създадените язовири, пресушените реки, бентовете. Змиорките умират и в кислородно обеднени райони поради пристанищна или друга дейност. По този начин измират с хиляди или не могат да стигнат до океана, с което прекъсват цикъла си.

• Сериозно влияние на успешната миграция на змиорките имат замърсителите разтворени във водите. Те включват полихлорирани бивенили ( PCBs ), бромирани вещества, забавящи горенето, хербициди, пестициди, тежки метали и други нарушители на ендокринната система на организмите, цианотоксини. Все повече изследвания показват, че замърсителите влошават здравословното състояние на змиорките и най-вече репродуктивната им способност. Замърсяващите вещества се натрупват от змиорката, най-вече в липидните й запаси и водят до нарушения в ендокринната, имунната, нервната и репродуктивната системи. За полихлорираните бифенили е известно, че се натрупват в липидните резерви, необходими за миграцията и развитието на гонадите. Такива змиорки не успяват да стигнат до Саргасово море и да се размножат. Доказано е, че тези вещества увреждат развитието на ларвите, така че дори и змиорките да стигнат до Саргасово море, пак цикъла не успява да се затвори, поради непреживяемост на лептоцефалите. Счита се, че именно тези замърсители и най-вече полихлорираните бифенили имат най-сериозен превес в упадъка на популацията. От хвърлените в природата близо 1 млн. тона полихлорирани бифенили, за последните 30 години, едва 30% се счита, че са разградени.

• Трето, но не по-малко по значимост за драстичното намаляване на популацията на змиорките има прекаления улов. В цяла Европа видът се лови във всички негови възрастови фази, от стъклена до сребърна змиорки. На много места улова е толкова голям, че на практика вида е на изчезване. Пасажи от стъклени змиорки и елверите се ловят, с цел продажба за отглеждането им във акваферми в Европа и  другаде по света. Рекордьори по покупки на такива змиорки са японците. Жълтата и сребърна змиорки се ловят за храна. Поради драстичното намаляване в почти всички Европейски страни има забрана или ограничаване на лова на змиорки. Въпреки това браконерството е широко застъпено.

• Намерена е пряка връзка между преживяемостта на  ларвите и индекса на Северно Атлантическите колебания (NAO) в температурата на водата. Тъй като това явление все още не е задълбочено проучено и не са натрупани достатъчни данни, все още се работи върху тази зависимост. Тези температурни колебания променят теченията в Атлантическия океан, което естествено влияе на кохортите лептоцефали. Върху преживяемостта на лептоцефалите в ранна възраст влияе и промените в екосистемата на Саргасово море. Затоплянето на планетата, води до температурна промяна в Саргасово море, което от своя страна променя продуктивността на екосистемата и съответно тази промяна влияе на лептоцефалите в тяхното ранно развитие. Наличието на храна, пряко влияе на развитието на ларвите.

• Паразитите и вирусите също оказват съществено влияние на способността за миграция и размножаване.Нематода Anguillicoloides crassus, засяга плавателния мехур на змиорката. Този паразит има не самоотношение към общото здравословно състояние, но и да доведе до омаломощяване и смърт. Засягайки плавателния мехур на змиорките, тези паразити значително намаляват плавателната им способност. Този паразит произлиза от Източна Азия и е интродуциран в Европа през 1980 те, с пренасяне на опаразитени японски змиорки. През 1995 г. паразита е установен и при американската змиорка, най – вероятно пренесен от Европа с неконтролирани аквакултури. Съвременните популации са инфектирани от 30% до 100%. Характерните вируси за змиорките (EVEX, EVE, HVA) също оказват отрицателно влияние на популацията на вида.

• Разрушаването на естествените хабитати на змиорката също имат значение за преживяемостта на вида. Пресушаването на застояли и заблатени местности, култивирането на земята, създаването на насипи и нови инфраструктури, унищожава подходящите хабитати на жълтата змиорка. Тези промени водят до висока смъртност и промяна на половото съотношение, поради промяна на плътността на локалната популация.

Японската змиорка – защо е толкова обичан деликатес в Япония

Японската змиорка Anguilla japonica е обичаен вида за Япония, Корея, Китай, Тайван и Виетнам. В последните години популацията на японската змиорка също е намаляла драстично и съставлява 10% от състоянието и през 1970 те години. Видът е включен Червената книга на IUCN като застрашен. Японската змиорка е важен стопански вид в Източна Азия и се отглежда в изкуствени аквакултури в много страни от региона. В Япония тя се нарича унагии е важна част от хранителната култура на японците. 70% от световния улов на змиорки се внася в Япония за храна. Само в Киото има над 100 ресторанта за сервиране на специално сготвена змиорка. В средата на лятото / тази година на 19 юли/ се празнува Деня на Змиорката. Унаги е деликатес в Япония и се счита, че за да се преживеят горещите и влажни летни дни, трябва да се яде змиорка.        Японците приготвят змиорката по специфичен начин на грил и със сосове, ястието се нарича кабаяки"unagi no kaba-yaki". Този ден се нарича "doyou-no ushi-no hi", което преведено от японски означава съботата на вола, съгласно японския календар. Има няколко легенди за възникването на този обичай в Япония. От хранителна гледна точка, освен високи вкусови качества, змиорката е богата на витамини A, B1, B2, D и E и редица ненаситени мастни киселини, които реновират тялото на човек през лятото,  благодарение на тях се намалява холестеролното ниво, регулира се кръвното налягане, предпазва от заболявания на кръвоносната система, спомага за добро зрение, установено е, че предпазва от раболяване от диабет тип 2. Кожата, костите и месото се стриват на прах и така се получава хранителна добавка, широко използвана, не само в Япония, но и в Европа, като особено много се препоръчва на възрастни хора за въстановяване на организма и енергийния баланс.  Змиорката освен като национално ястие в Япония, се използва и в Китайската медицина.

Това незаменимо ястие, част от японската традиция, поставя пред японските учени тежкия въпрос за запазването на видовете змиорки като цяло. Япония средно годишно употребява около 160 000 тона змиорки. При силното намаляване на популацията на змиорката и почти застрашеното положение на европейската змиорка е повече от ясно, че не малко усилия трябва да се хвърлят по посока на превенцията на вида и възстановяване на статкувото. Изключително много разработки и опити са правени и се правят за изкуствено отглеждане на змиорките, но за съжаление въпреки всички опити не е постигнат добър резултат. Затова японските учени дълги години посвещават в откриването на точното място на размножаване на змиорките от Тихоокеанската група. Благодарение на техните усилия, след близо 20 годишни експедиции това място е локализирано с голямо приближения. Продължават научните изследвания посветени на промените на океанските течения, свързани със затоплянето на планетата, което косвено оказва влияние на успешното размножаване на змиорките. В бъдещ план са планирани правилно използване на ресурсите и правилно развитие на аквакултурите. Установено е, че залавянето и местенето на стъклени змиорки и елвери от естествения им хабитат в изкуствени рибници, води нерядко до невъзможността им да намерят обратния път към размножителния си регион. Особено когато това местене е от един континент на друг. По време на улавянето и преместването им също има смъртност.

Още интересни факти за змиорките:

• Освен в Япония и в Англия има Ден на Змиорката. Фестивала на змиорката е ежегодно събитие в Или, Източен Кембриджшър. Фестивала включва парад и състезания по хвърляне на змиорки, като се използват специални плюшени играчки.
• Мъжете в Корея консумират змиорки за повече издръжливост
• Други традиционни японски ястия от змиорки са Унадон и Унайу.
• Пушената змиорка е деликатес в Германия, Нидерландия, Дания и Швеция.
• Желираната змиорка е традиционно ястие в Източен Лондон.
• Змиорката може да плува добре както напред, така и назад
• Някой екземпляри достигат възраст повече от 100 години.
• Бизнеса със змиорки е бизнес за милиони. Стъклени змиорки от аквакултури в Мейн се продават за 2600 долара на паунд през 2012. Цената на змиорката расте всяка година.
• Писателят, артист и природозащитник Джеймс Прозак посвещава редица свои творби на змиорката, след осъществяването на едно пътешествие по следите й.

Легендата за змиорката

Легендата за Сина и змиорката произлиза от митологията на Самоа и обяснява как се е появило първото кокосово дърво. Тази легенда също е позната в Полинезия, включително Тонга, Фиджи и маорите от Нова Зеландия. Има различни версии на легендата, разказвана в различните страни от Океания. Кокосовото дърво, кокосова палма (Cocos nucifera) има редица приложения и е важен хранителен източник. Използва се за получаване на кокосово масло, кошници, за строежа на традиционните самоа къщи. Сушена сърцевина от кокосовия орех или копра е важен експортен продукт и източник на приходи. Кокосовата палма се нарича не случайно дърво на живота. В Полинезийската митология легендата за Сина и змиорката се асоциира с други фигури като Хина, Тинилау, Тагалоа и Нафануа. Легендата гласи:
Живяло някога момиче Сина, което имало домашен любимец малка змиорка. Когато змиорката пораснала се влюбила в Сина. Това започнало да плаши момичето. Тя се опитала да избяга, но змиорката я преследвала непрекъснато. Накрая Сина се скрила в близкото село, мислейки че се е спасила. Отишла до водоема да налее вода. Когато се навела над водата, видяла змиорката, която я е гледала втренчено. Сина започнала да крещи „ Плашиш ме с тези очи като демон!” Главния мъж в селото я чул, дошъл и убил змиорката. Умирайки змиорката помолила Сина да зарови главата и в земята. Сина изпълнила молбата и от главата поникнала кокосова палма. На кокосовия орех, когато се отстрани обвивката има три вдлъбнатини, които приличат на уста и две очи на змиорка. През една от вдлъбнатините се пие кокосовото мляко. Така когато Сина пиела млякото, целувала змиорката.

За маорите от Нова Зеландия, змиорката е символ на природата и основна част от тяхната култура. Тя често се разглежда като свещенно създание, пазач, макар сега тя самата да има нужда от опазване. Язовирите с ВЕЦ – ове са изключително сериозна опасност за възрастните змиорки при тяхната миграция към морето. Турбините ги насичат на парчета. Природозащитниците, включително и маорите, прихващат змиорките и ги освобождават надолу по течението, като по този начин им помагат при миграцията.

Змиорката – за глобалното равновесие

Всичко в природата е едно цяло и не бива да се мисли, че нещо което е далече от нас, не ни засяга. Типичен пример е случващото се със змиорката, драстичното намаляване на популацията през последните 30 години е обусловено най-вече от човешката дейност, довела до значителна екологична катастрофа и способствала значително за глобалното затопляне. Това затопляне все повече променя климата, съответно екосистемите по света. Океанските течения и флуктуациите в температурата на океана значително водят да промяна на локалните условия на живот и развитие на организмите. Замърсяванията на водоемите с различни химикали, все повече ще оказва влияние в бъдещ и близък план. Кръговрата на природата връща при човека всичко като бумеранг. Когато се опре до изчезване на видове от природата, може да се окаже, че каквито и усилия да се полагат не може да се поправи стореното. В случая със змиорката, един световно стопански вид, основно ястие на трапезата на редица нации, е показателен за това колко сложни, комплексни и трудно поправими могат да бъдат последствията.

Видео:

Leptocephalus

Eli the eel: A mysterious migration - James Prosek

NATURE | James Prosek: Painting with Eels | PBS